16. ЕКСКУРЗИЯ СЪС ЗИДАРИ

През 1933 г. работихме с брат Борис Николов. При нас работеше и един брат Атанас Димитров от Златица. Когато работехме, брат Борис един ден каза: „Сега като привършим работата, моят баща се казва Никола, за Никулден ще идем в Габрово пеш през Балкана“. Аз се зарадвах много, че ще направим една екскурзия и то ще пътуваме пеш. Като отидох вкъщи казах на мама, на брат ми, който се беше прибрал вече от Варна и той нещо ме сряза, че нямаме пари за хляб, а аз ще ходя на екскурзия. Аз му казах: „Цяло лято съм работил, пътни няма да плащам, ще пътувам пеш от София до Габрово през зимата“. Той нещо ме нахока, а на мене ми домъчня много. Станах и отидох най-напред при брат Георги Йорданов, а после при Учителя. Плаках дори при Учителя и Му разправих всичко. Учителят нищо друго не ми каза освен това: „Ще отидеш, рекох, на екскурзията и ще гледаш колкото се можеш да късаш с брат си“. Значи да се отделя от него.

Тръгнахме на екскурзия. Брат Борис, брат Атанас и аз с влака до гара Макоцево. Вечерта гостувахме на сестра Еленка Андреева, която беше учителка там. Сутринта тръгнахме от Макоцево през Гълъбец до Златица пеш. Пристигнахме при чичото на брат Атанас, който беше родом от Златица. Последния понеже беше есперантист, като такъв беше ходил до Холандия, където се запознал и залюбил с една девойка и после се беше оженил за нея. Те живееха до Изгрева. Вечерта спахме у чичото на брат Атанас. Брат Борис, Господ здраве да му дава, искаше вечерта да спим в плевнята. А чичото помисли и вика: „Щом искате да ви мирише на слама, ще донеса тук два коша слама, лягайте двамата и спете“. Пък то беше много студено. Сутринта всички бяха станали, аз още лежах и брат Борис ми вика: „Гради“. „Какво?“ „Сега махни чергата и скачай изведнъж“. Добре, но аз не мога да мръдна от умората, от пътя, който съм пътувал. Бях като схванат. Казвам му: „Брат Борис, откъде знаеш, че аз не мога да скоча, май и ти си като мене“. Та там у чичото на брат Атанас закусихме и тръгнахме за Козница там на върха. Газихме сняг до колене. Вървим по 150 м и се сменяме. Много трудно се ходеше. По едно време спряхме, отчупихме си по малко хлебец, в една колиба бяхме и оттам продължихме пътуването. Преспахме в Клисура и оттам отидохме на Карловските бани. Там преспахме в един хан. Брат Борис изпи 13 чая, брат Атанас изпи 9, а брат Гради - 7. Кръчмаря вика: „Все съм виждал хора да пият вино, ракия, но да пият чай толкова много, не съм виждал“. А брат Борис казва: „Хайде, заведи ни сега в плевнята да спим“. Кръчмаря казва: „Ще ви заведа, ама багажа си оставете тука“. Отидохме в плевнята и цяла нощ не сме спали. То студено е в сеното. Обръщаме се. Сутринта тръгнахме. Близо до Казанлък има една река Елешница. Оттам по реката стигнахме на хижа Озана. От една мелница взехме царевично брашно. Брат Борис направи много хубави качамаци на хижа Озана. Там мисля, че прекарахме два дена. Оттам тръгнахме и след обед стигнахме в Габрово. По пътя брат Борис ни разправяше, че ще ни развежда да видим Габрово, музеи, на- сам-натам. Добре, но като стигнахме Габрово и почукахме на вратата и насреща ни сестра Цанка (Бог да я прости). В това време излиза майка й и вика: „Синко, аз мисля да ми идваш с професори, а ти ми идваш със зидари“. На бай Гради му се подкосиха краката от коленете и как прекарах нея вечер, аз си зная. Сутринта като закусихме, казвам: „Брат Борисе, аз си тръгвам .вече“. Той ме кандърдисва, прави, струва, никой не забеляза, че аз бях тъй разтревожен. Мисля си, какво съм виновен сега, че съм зидарии, а не съм професор.

Отидох на гарата и вземах влака за Казанлък. Исках да отида в с. Енина, където имах вуйчо. Като се качих на влака помолих съседите-пътници, да ми кажат къде трябва да сляза. Стигнахме на една спирка и влакът тръгна. Ама прозорците, всичко лед. Кондуктора почна да вика: „Билети за Стара Загора“. И казвам на кондуктора: „Ами аз трябваше да сляза, за да ида в Казанлък, а вие викате за Стара Загора“. Той ми отговори: „Вие трябваше тук да слезете на Тулово“. Та аз слязох на първата спирка Ягода и тръгвам точно на север към Стара планина. А пък то студено, вятър, буря. Както и да е пристигнах в Тулово. Надвечер имаше влак за Казанлък и аз се качих на влака. Денят беше сряда. Пристигнах в Казанлък и търся брат Никола Камбуров. Те имаха печатница, той беше известен. Всички го познаваха. По улиците обаче никого не мога да срещна. Тук-там по някой човек срещна да ме упъти. По едно време гледам няколко прозореца светят така на улицата. Викам, туй ще е сигурно някоя кръчма и отварям. От тротоара на улицата имаше едно-две стъпала и като отворих, гледам пълно с народ, насядали на столовете и в това време чувам женски глас: „О, брат Гради!“ Пък аз целия в сняг и скреж и като вървя по пътеката към черната дъска, понеже имаше пътека, тя се оказа сестра Веска Козарева от Изгрева. Тя беше от Попово, но беше дошла в Казанлък, а помещението, в което влязох беше салона на гр. Казанлък, бивш дюкян, където братята и сестрите се събираха за беседа.

Много добре прекарах тогава там. Салонът беше препълнен и аз гостувах на всички братя и сестри. Преспах у брат Никола Камбуров и сутринта тръгнах за с. Енина, на няколко километра път от с. Шипка. Като стигнах селото попитах един селянин къде живее Вълкан Градев? Той ме гледа така, пък аз издокаран, с раница, костюм, туристически обувки...

„При него ли намери да отиваш? Викам: „Защо?“ „Ами той е най-бедния човек в селото, няма хляб да яде, а ти отиваш при него на гости.“ Помислих така малко и му казвам: „Може да е най-бедния човек, но кажи ми като човек какъв е?“ Тогава той отговори: „За сведение, той е най-добрия човек в с. Енина“. Казвам: „Той ми е вуйчо, на майка ми брат и аз искам да го видя“. А вуйчо ми се занимаваше с това да пече семки, стъргали. Отиваше на баните в Павел баня да ги продава. Та отидох да се видя с вуйчо си Вълкан.

Няколко дена прекарах при вуйчо Вълкан и оттам се върнах в Казанлък. След това вземах влака за Сливен. В Сливен отидох при брат Иван Калканджиев. Димитър Добрев беше тогава ръководител на братството. Тогава се запознах с брат Стоян Каравълев. Струва ми се, че след един или два дена идваше новата 1934 г. Решихме да посрещнем Нова година в сливенския балкан. Брат Каравълев имаше вуйчо, който беше учител, майка му и една негова братовчедка Мария. Тръгнахме за Сините камъни. Тогава нямаше пътища като сега. Вървяхме по една хайдушка пътека, така ги наричаха. Вечерта пристигнахме на Сините камъни, местността Карандиля. Смятахме да спим вънка в някаква колиба. Там имаше много колиби. Обаче всички колиби бяха пълни със сняг. И като обиколихме колибите видяхме една хубава къщичка от една стая и кухня, но беше заключено. Имаше кепенци, но нямаше как да се влезе. И бай Гради помисли и като се дръпна една крачка от вратата и я блъсна с крак, вратата се отвори и ние влязохме в стаята. Стаята беше хубаво подредена, имаше нарове, на наровете дюшеци, одеяла, всичко. Много хубава къщичка. Тя била, после узнахме, на някакъв фабрикант, който за да бъде къщичката запазена, през зимата я давал на горския. Даже намерихме две-три пушки оставени в стаята. Имаше и печка, но нямаше кюнци. Като излизам навън, гледам над кухнята от покрива се показват кюнци. Аз махнах няколко керемиди, които бяха наредени на летви. Извиках брат Стоян Каравълев и оттам му помогнах да се спусне в кухнята през керемидите, да свали отвътре кюнците и той ми ги подаде през покрива като излезе оттам и той. Аз пак наредих керемидите на покрива и курдисах печката в стаята. От стаята имаше прозорец до вратата и една ламарина с дупка за кюнец. Прекарах кюнеца там и като погледнах под наровете, то пълно с дърва, насечени дърва за печката. Викам: „Сега братя, ще вземем сухи дърва, хубаво да напалим печката“. Направихме си чай, после си сварихме спомням си леща за вечерта. Имаше брадва. Отидохме, насякохме си дърва и за сведение от сухите дърва употребихме само толкова колкото да запалим печката вечерта и сутринта, а иначе си набавихме дърва, даже останаха от тях. Сутринта като станахме, от Карандиля трябваше да пътуваме за хижа „Даулите“, където щяхме да посрещнем новата година на другата вечер. И аз, нали съм строител, излязох вън, затворих кепенците хубаво, прозорците, замаскирах вратата, вземах няколко пирончета така и чудесно стана. Вечерта посрещнахме Новата 1934 г. на хижа „Даулите“ и на другия ден се върнахме в Сливен и оттам отпътувах за Айтос и с. Габерово. После се върнах в София.

Като мина около месец получих писмо от брат Каравълев, в което ми пишеше, че в града се носи слух, че някои са преспали в къщичката на някой си фабрикант, обаче нищо не липсвало, даже и дърва не са горили, а са си набрали дърва. Иначе са спали там, готвили си, но почистили и подредили всичко. Това нещо много ме зарадва, пък нали в тоя студ трябваше да преспим някъде. Обаче съобщението от брата беше много важно за мен.