Лиляна Младенова

24. САМОЛЕТНАТА БОМБА И ВТОРАТА ПЛОЧА

Всяка неделя през пролетта на 1944 г. с баща ми ходехме в село Мърчаево. Там бяха братята и сестрите около Учителя. Баща ми имаше въпроси, които искаше да Му ги постави, за да получи отговор. Баща ми беше пенсиониран о.з. подполковник, беше цивилен и работеше в паркетната индустрия, където се изработваше паркет за новостроящите домове. Тогава пода се постилаше с паркет. Той беше пенсиониран още от 1934 г. Сега живееше в София и не му се искаше да бъде сам. Аз работех на едно място и се колебаех да остана или не. Бях решила да отива и да питам Учителя дали да остана в София или да се евакуирам. Той ни прие с баща ми в малката стаичка. Попита го дали аз да остава в София. Учителят се усмихна и рече: „Е, рекох, щом искате да опитате - останете". Аз разбрах, че щом се усмихна значи може да остана. И останах дори когато имаше противовъздушна тревога и виеха сирените аз не се страхувах. Дори при едно въздушно нападение се скрих в италианската гимназия на ул. „Шейново". И отгоре падна върху нас самолетна бомба. До мене имаше един военен. Каза: „Ако бомбата пробие втората плоча - загубени сме". Аз се помолих на Учителя. Бомбата проби първата горна плоча на сградата и избухна на втората плоча. Всичко се тресеше. Военният каза: „Издържа зданието. Сложете си кърпа на устата, за да не дишате праха". Всички там наоколо пищяха, че са затрупани, беше хаос. Аз останах спокойна, защото Учителят каза да остана в София. Знаех, че всички могат да умрат, но мен ще ме извадят жива. Изминаха десет минути, но за секунда не се усъмних. Бях с вяра в Учителя. Полека се показа една дупка, един отвор и през него всички излезнаха. Измъкнахме се живи. Остана преживяното от ужаса.