9. ЧУЖДЕНЕЦЪТ

Синът ми Младен проговори късно, мъчно свързваше изреченията. Ако беше гладен казва: „Дай хляб", „Гладен" или „Дай пия". Когато сестра му Лиляна още на 9 месеца проговори, изговаряше ясно думите, свързваше ги в цели изречения бързо, за което баща й я беше кръстил „лястовичката", така сладко чуруликаше.

Младен мъчно говореше, но погледа му беше дълбок, с разбиране и някаква тъга в него.

В трето отделение учеше едно стихотворение наизуст. Имаше думата „облаче". Баща му и аз го карахме да повтаря няколко пъти, но все местеше ударението, гледайки с учудване, нали чете вярно буквите. Пък баща му го чука по главата, кара му се, че не е вярно. Той пак гледа буквите, срича ги и пак мести ударението. Ний, като неопитни, недосетливи и неразумни, само му се караме и накрая детето плаче и гледа плахо със страх.

Заведохме го на Изгрева, питам Учителя за него, като изказвам мъката си, какво да учи, какво да го правя, като че ли мъчно ще се развива. Учителят го погледна мило, нежно и ми каза: „Той е млад българин, дайте го в чуждо училище. Той ще си свърши задачата, за която е дошел".

Аз се зарадвах, че ще си реши правилно задачата, успокоих се. Затова го записахме в италианската гимназия.

Затова мъчно говори български, мести ударенията, пък и словореда на изреченията не беше правилен. Беше му първо прераждане между българите. Нещата се развиха така, че по-голяма част от живота си прекара в чужбина в Западна Германия (ГфР). Отиде си там, при своите си. И те си го приеха като техен човек. Десетки години прекарва там - работи и си живее като при свои хора.