7. САЛОНЪТ В РУСЕ. ТОДОР КОВАЧЕВ - ВНУК

Ще кажа няколко думи за част от хората от братството в Русе. Един от тях е Тодор Енчев Ковачев и синът му Боян Тодоров Ковачев, Нашия род има болярски произход. Баба Гинка, съпругата на Тодор Ковачев е от гр. Търново, а Тодор Ковачев е от Търговище. След като се оженва за Гинка, получава зестра голям имот в гр. Русе в центъра на града. След това той продава имота и взема имота на един турчин, който се изселва от Русе. Имотът също е голям и има възможност за големи материални начинания. Тодор Ковачев има осем деца. Шестото от децата е баща ми - Боян Ковачев. Майката на баща ми почива рано, когато баща ми е бил на 7 - 8 години. Веднага след това започват военните години на България от 1912 - 1919 г. Дядо Тодор и големите му синове са на фронта. Остават вкъщи само най-малките деца, две от които са дъщери. Те са били шестима братя и две дъщери. За препитанието на децата се е грижил един турчин, който е наел от дядо Тодор дюкяна и срещу тая услуга той имал грижата да се грижи за децата в смисъл да им дава пари, това не е никаква особена грижа, Те са били иначе на произвола на съдбата. Така минават военните години и децата следствие лошите условия и лошата им съдба, поради което всички измират, остава само баща ми и най-големия син Димитър. Съпругата на Тодор Ковачев Гинка почива някъде около 1910 - 11 г. Баща ми е бил при нея, когато тя е починала. Той даже не е разбрал, че е починала и като умряла си е играел с нея. За да има кой да се грижи за големия имот, който има дядо Тодор, а баща ми, който е бил малък, то той бил принуден да си търси друга жена и намира пак от Търговище лелята на Марийка Марашлиева на име Руска. Разликата в годините между двамата е била голяма. Възрастта на баба Руска е била същата какъвто е бил най- големия син Димитър. Така че е имало някакво несъответствие в живота при тая голяма разлика във възрастта. Минават военните години, баща ми пораства, дядо ми се оженва и идва момента, когато дядо ми се запознава с Учението на Учителя Дънов чрез бащата на Марийка Марашлиева. Така той включва цялото семейство да върви в тоя път на това Учение. В това време в Русе се създава комуната на Бялото Братство в местността „Свирчовица". Баща ми отива там и работи четири години. През тия четири години той има възможност да види и добрите, и негативните страни на тоя колективен живот, който е трябвало да се води там. През 1922 г. идва Учителят в Русе и посещава комуната на „Свирчовица". Преди да дойде Учителят на комуната баща ми боледува от треска. В момента когато Учителят пристига, треската му изчезва. Когато Учителят си тръгва треската отново го започва.

Баща ми, живеейки там има впечатления от целия живот на комуната. Някои страни от тоя живот са негативни. Той е можал по такъв начин да проведе разговор с Учителя на тая тема и е изказал недоволството си от негативните страни в комуната. Учителят се съгласил с него и му казал: „Брат, ние за сега правим само опити. Ще видим какви ще излязат опитите". Добре е да спомена тука и една хумористична случка, че при животните, които били използвани при обработката на земята е имало и един катър. Как е станало не зная, но Учителят бил казал, че в тоя катър е затворена душата на един владика. И наистина, тоя катър е правел много бели и много от приятелите там са си изпатили при опит да го яздят. Той намирал начин да ги хвърля от гърба си. Когато баща ми научил, че в тоя катър живее един владика имал възможност да го впрегне в каруцата и да отиде до Русе и обратно, като непрекъсната карал катъра да тича. Така възпитавал владиката.

Тук е добре да спомена една негативна случка, която характеризира упорството и непослушанието на нашите приятели. Те са имали желание за нуждите на земеделието да се сдобият с кладенец и решили да изкопаят кладенец. Когато Учителят разбрал, че те имат такива намерения решил да им помогне като им казал къде да работят, трудът им ще се увенчае с успех и им посочил също къде има вода. Нашите приятели обаче вместо да отидат да копаят там, където Учителят им посочил отишли да копаят на стотина метра под това място. Копали дълго време и вода не излязла. Вместо да се върнат да копаят на това място, където Учителят им показал, те отишли на 100 - 150 м над това място. И там отново изгубили един месец да копаят и вода-пак не намерили. Така зарязали и едната, и другата дупка, но на това място, което Учителят им показал, даже и така, за опит не отишли да проверят и изкопаят, та да видят дали има вода или няма. Поне да проверят думите на Учителя. Не. Заразяли и не копали кладенец повече. И досега кладенец на това място няма. Има чешми на друго място, естествени гдето е излязла водата и направени чешми, но кладенец не направили.

Така баща ми изкарал четири години. След туй живота го е подвел на други места, но с Учението не прекратил. Участвал е така активно, доколкото може, активно в братския живот. Даже годината, в която е строена на Рила заслона и кухнята, той е бил там и е участвал в тоя строеж. Тука пак мога да спомена една случка. При донасяне на плочите за покрива на кухнята, които са носени от мястото над петото езеро, той също е мъкнал плочи. При това носене, при единия курс, който е правил плочата, която носил я изтървал така, че тя е паднала на палеца на едната му ръка. Просто го премазал палеца. Другите приятели като видели какво е станало кога са успели, но казали на Учителя за тая случка и докато баща ми се ориентира какво да прави, Учителят идва и носи едно шише със спирт и памук. Предложил си услугите. Баща ми си подал ръката и Той само с памука почистил раната и просто до вечерта нямало и следа от това, че пръста е бил така травмиран. И аз си спомням, че баща ми казваше: „Даже сега не мога да кажа кой пръст. на коя ръка пръста е бил премазан". Не бил останал никакъв белег.

По-нататък баща ми е решил да дойде в София да живее. И наистина. осъществил намерението си, дошъл в София и живял няколко месеца. Годината е 1927 г. когато на Изгрева се строи салонът. В тоя строеж и той е участвал. Салонът обаче 1927 г. бива построен, но дървената част, врати и прозорци не са били поставени. Учителят е извикал баща ми, който беше майстор в дървообработването, извикал го и му е предложил той да направи вратите и прозорците. Баща ми обаче имал вече намерение да се изселва от София, тъй като времето, през което живял не му харесало да живее в София и решил да се връща в Русе. И казал намерението си на Учителя, че няма да стои в София и ще си ходи в Русе. И тъй как да кажа безотговорно или без да мисли много отхвърлил едно предложение на Учителя, но като млад не е съзнал вероятно какво прави, но след това знам, че съжаляваше, че не е бил послушен и той към дадени съвети и предложения на Учителя. Това е наистина една негова грешка, която той си я съзнаваше и се мъчеше по някакъв начин да компенсира. Така той се коригира като направи дограмата - вратите и прозорците на салона в Русе.

През това време братския живот в Русе е продължавал. Но както в София са имали нужда от салон, така приятелите, последователи на това Учение в Русе също изпитвали някаква нужда къде да се събират. Събиранията са ги правили в къщата на Велико Марашлиев. За да осъществят желанието си да имат някакъв салон решили да събират средства, тъй като за салона материално трябва да има някой, който да даде финансите, а той така от въздуха не става. И направили една касичка дървена, сандък с дупка, сложили го там на подходящо място и всеки, който ходи и кой колкото средства има да отделя и да ги пуска в касичката. Като минал един период от около една година, може би и повече, отворили касичката да видят колко пари са се събрали, може ли да почнат строежа на салона. Установило се, че нищо няма в касичката, има някой и друг грош, някой и друг лев, но с грош и с лев салон не може да се строи. Нито място да се купи, нито нищо. Дядо ми, е бил материално стабилен, богат човек и аз казах, че родът ми има болярски произход, а от друга страна това означава и материално заможни хора. А родът ми и от страна на баба ми, от страна на дядо ми са били все имотни хора, Дядо ми тогава решава, отделя от двора си едно място, хваща майстори, купува материали и построява салона. Построява салона по подобие на този в София, т. е. салон, където да се събират приятелите на беседи и над салона имало една стая, по подобие на тая в София, където, ако стане нужда да дойде на гости, за да пренощува Учителя. Стаята, която беше над салона беше предназначена за Учителя. Построяването на салона става през 1932 г. От 1932 г. насам братята и сестрите в Русе имат вече салон, където да се събират, където да провеждат беседите, да пеят и да беседват. Описанието, което чух от Пенка Краева и от Марийка Марашлиева за вътрешната уредба на салона се отнася за тогава, когато салонът действаше след 9 септември 1944 г. Това описание не отговаря на обстановката, която е била преди това, след 1932 г. Каква е била точната обстановка аз не знам. Не си я спомням, макар че когато дядо ми почина, той беше сложен в салона, всички наши приятели да имат възможност да дойдат при него, но пак не си спомням обстановката. Спомням си положението как беше поставено всичко, но обстановката точно не си спомням, на салона. В това описание на салона с врати, с прозорци, колко броя и т. н. столове при обзавеждането, дървената част е направена от баща ми. Аз може би не знам да е казвал, но може би това да е била някаква компенсация за това гдето не е направил дървенията на салона в София. Тука искам да спомена, че Учителят не е бил доволен от направената дървена част на тоя майстор, който я е правил. Там на Изгрева салона, който е бил направен, дървената част, която е била направена, Учителят не е бил доволен от нейното изпълнение. Макар че инак тя имаше така някакво художествено изпълнение, но Той не е бил доволен. Защо, не знам. Но аз знам от нашите приятели в София, че Той не е бил доволен от направата на тая дървена част. Та така пък в Русе изпълнението на тая дървена част беше направена от баща ми. А горе в стаята, която е бил предназначена за Учителя е живеел баща ми, като ерген и след това като се е оженил за майка ми. Дядо ми и втората му жена баба Руска са живели в къщата, която е била хубава за него време, пък и след това. Те са живели там, а той не е живеел при тях. Той живеел в тая стая горе. И след като се оженва за майка ми Босилка, той продължава да живее там. Те продължават да живеят в тази стая и това е единствената стая фактически, в която те живеят. Там съм роден и аз, там е роден и брат ми, в тая стая.

Тука вече трябва да продължа с неприятните неща в семейството на дядо ми, тъй като тази млада негова жена, баба Руска е водила някаква такава политика, която е в ущърб на семейния колектив и облагодетелствува нейния род. Тука започват едни конфликти и след като и баща ми се оженва, те още се засилват. И тази баба Руска, макар че не е много добре да споменавам тия негативни неща, но ги казвам, защото те ще послужат после, за да се разбере някои от нещата защо са се движили така събитията около салона. И баба Руска започва да движи нещата така, че се стига до положение дядо ми да накара баща ми със семейството си да напусне домът и да отиде да живее под наем на друго място. Макар че това друго място наистина е било много хубаво и стопанката на къщата е била много доволна от нас като наематели. Тя не е живеела в Русе, а си имала друг имот в Пловдив и там живеела, така че ние ползвахме целия имот, който имаше. Впоследствие тя ни предлагаше и да го купим и тъкмо ставаше тази договореност за купуването на имота, когато събитията около дядо ми станаха такива, че нямаше нужда от купуването на имота в такъв смисъл. Баба Руска, след като ние излизаме от дома на дядо ми, тя извиква да живее на същото място нейния си брат от Търговище. Казваше се Калю. И той живее на нашето място. То само по себе си не е нещо особено и няма нищо общо със събитията по-нататьк, но тя е успяла да убеди дядо ми, той да й направи на нея четири завещания на целия имот, който е притежавал. Това, разбира се, на остава скрито и достига до знанието и на баща ми. Дядо ми, след като е направил тия четири завещания, обаче се почувства зле и физически и психически, макар че до тогава бил много здрав. И започва да търси да прави контакт с баща ми. Баща ми дълго време упорства и не ще да осъществи контакта и връзката той осъществява с майка ми. И най-после майка ми успя да го убеди баща ми да направи контакт с дядо ми и при тази среща дядо ми е изказал желанието си ние да се върнем отново да живеем там. Баща ми тогава му е поставил условие: „Може, обаче, при условие че се развалят тия четири завещания". Дядо ми се е съгласил и баща ми поема ангажимента да го осъществи на дело. За целта трябва дядо ми да бъде заведен при съдебните власти и те да развалят тези завещания. Той наема файтон и го завежда при тия административни органи, където се извършва развалянето. За това разваляне никой не знае освен баща ми, дядо ми и адвоката. Когато развалят завещанията, адвоката, който е нает да движи Юридическите постановки на нещата и нотариуса, който изпълнява тия служебни задължения предлагат на баща ми, тия същите завещания да се прехвърлят на негово име и по тоя начин целия имот да стане притежание на баща ми. Така предложението е съблазнително, но баща ми е категоричен. Той казва, че иска наследството да бъде по закон. Както е законът в държавата, така да бъде. Никакви завещания не ще. И наистина завещанията биват развалени. Може би няколко дена след това дядо ми се успокоява и си заминава за другия свят. След събитията около смъртта, започват вече да следват събитията около разделянето на имота, който не е малък и който е съблазнителен за всички. Наследниците са трима. Законни наследници - баща ми, брат му, най- големия брат, който е жив - Димитър и съпругата на дядо ми - баба Руска. Имота може да се раздели по равно, така е било и по закон, може би не си спомням точно тия неща, но истина е, че при самата подялба нещата се развиват в друг аспект. Първо наследницата баба Руска знае, че има четири завещания и е спокойна и движи нещата така, като вече стопанин на имота и чака с нетърпение да се отвори завещанието. Какво било обаче учудването й, когато разбрала, че тия завещания са развалени. Това прави преврат в събитията. Баща ми поканва при подялбата съседите да са свидетели на подялбата. След като се установява истината по тия административни неща, тогава баща ми прави предложение. Той взема тази част на имота, където е салонът c къщата, където е живеел дядо ми. Дядо ми е имал голям имот, така че по средата му служеше за улица, даже много от съкварталците, за да съкратят, да не обикалят целия квартал, минаваха през двора, нашия двор. А дядо ми, за да си обезпечи така по-сносни старини е направил много къщи в двора и слагал наематели, които от наемите е живеел спокойно. А освен имота, който е в града имаше и лозя. Баща ми, понеже си имаше свое лозе, той се отказа да участвува и да получи част от лозята. Лозята си ги разделиха баба Руска и чичо ми Димитър. А от имота в града баща ми взе най- малката част. Това беше къщата, която имаше плюс дюкяна на дядо ми със складови помещения и салона, а салона не носеше никакви доходи на нас, на баща ми. Докато другите части на имота вече носеха доходи на новите притежатели, тъй като в тях имаше къщи, където живееха наематели и носеха доходи на вече новите стопани, чичо ми и баба Руска. Те бяха и по площ и по-големи. Така че в другите части, които получиха в съседство до нас беше чичо ми. Той получи две къщи. Едната, в която живеят и едната, в която има наематели. А баба Руска получи три къщи. Така беше. Най-голямо дворно място и три къщи. В едната да живее тя и другите две с наематели. Имаше две семейства наематели. С нея наедно отиде да живее и брат й Калю в тая вече нова част, Делът на баща ми беше една къща и салона. Доходи от имота ние нямахме. А освен това и лозя ние не получихме от тия селскостопански имоти, които дядо ми също имаше. От тях баща ми изобщо се отказа, не щеше да участва.

Ето така стоят нещата около салона до почиването на дядо ми. До тогава салона е функционирал. Между другото почват политическите събития в България. Дядо ми почива през лятото на 1943 г. може би през месец август. А салонът функционира, но ние вече живеем в наследствената къща на дядо ми. Но при политическите събития, които идват, то нашите приятели вследствие тия политически събития, всеки търси начин за оцеляване. Посещението в салона вече намалява, няма това активно посещение пък и политическите събития не дават много големи възможности за проява на тия наши така стремления, които имаме от Учението. С идването на 9 септември 1944 г. събитията в България вече придобиват друг характер. Властта беше поета от комунистите и те бързо извадиха закони, които облагодетелствуват тях. Един от тия закони беше и това, че хората, които нямат имот трябва да живеят в имота на тия, които имат. И така изкараха закон, че не може всеки един да живее в самостоятелна стая. Законът беше, че двама души задължително да бъдат в една стая. При нас къщата, която имахме беше от две стаи. И тя според закона задоволяваше напълно нашите нужди. Салонът и стаята и помещенията под салона, а той беше целият салон отдолу с помещения, три стаи имаше отдолу, то трябваше ние да ги дадем по някакъв начин под наем. За да не стане това баща ми направи салона на работилница. Така вече, по тоя начин той, салонът стана не жилище, а средство за прехрана на семейството. Интервенциите, които правеше властта, да го вземе за ОФ клуб, за техни партийни нужди отпадна. Въпреки това обаче помещенията под салона дразнеха представителите на властта, може би някой ходеше и нарочно ги насочваше и заради това ние се принудихме да вземем плюс това и наематели. За да не стане така, че те да живеят там в сградата гдето е салона, ние отидохме да живеем в тия помещения под салона и стаята над салона, а тая къща, където живеехме преди като наследници на дядо ми я дадохме под наем. Така минаха известни години, докато комунистите се стабилизираха, направиха си свои имоти и национализираха много други, особено еврейските и те вече нямаха нужда от тоя закон и го отмениха. При тая отмяна вече ние търсехме начин да излезем от положението и искахме да извадим наемателите. Те бяха обаче много опърничави хора и с думи не ставаше. Баща ми беше принуден да заведе няколко дела и тия дела до нищо не доведоха и тогава някой го беше научил, та три дела изведнъж заведе, за да ги извади и наистина с тоя фронтален натиск от три дела успя да ги извади. Сега вече помещенията бяха празни и салона можеше да се ползва по предназначението си. Никой обаче от нашите приятели не се интересуваше от това и наистина баща ми продължаваше да го ползва за работилница. Трябва да кажа даже, че когато го ползваше за работилница, продължаваше тоя натиск, който указваше властта. Той имаше работник, който работеше в салона и някой беше издебнал момент когато баща ми е някъде из града за материали и нещо друго и беше влязъл и беше ударил по главата работника. Така че имаше нужда и от медицинска намеса, за да се оправи човека. Беше го травмирал здравата по главата. С някаква тояга му беше разбил черепа. Тъй че аз мисля, че малко приятели, пък може би изобщо никой да не знае тия събития около натиска, интервенцията, която указваше властта върху нас, за да може да обсебят салона за техни нужди. Както и да е салонът имаше възможност вече да се ползва по предназначение, но никой не идваше да го ползва. Може би нашите приятели са се страхували от острия език, който имаше баща ми, да дойдат да го вземат. Не знам. Но вероятно са се оплакали на приятелите в София. В София вече след заминаването на Учителя има Братски съвет, има ръководство. В Русе има или няма, но тия, които са се мислили за някакви ръководители са се оплакали вероятно в София. В София приятелите ръководители решават, че трябва да изпратят някакъв парламентьор. И кой да бъде той, решили да пратят Гради Колев Минчев. Нашият добър приятел, предполагам, че много от приятелите го познават. Той сега вече не е между нас. Гради идва в Русе с тая мисия да провежда дипломатичен разговор с баща ми, така че да го убеди да отстъпи салона за нуждите на Братството. С Гради аз съм говорил много пъти и той много пъти ми е приказвал по разни поводи, как е дошъл в Русе, какви намерения е имал, как е смятал, че трябва да проведе един много дипломатичен разговор и предполагал, че ще срещне голям отпор. Изобщо нещата са били нарисувани в една светлина, в смисъл, че там стои един цербер и не дава салона. Какво било обаче учудването му, когато още със споменаването баща ми казва, че салона е на ваше разположение, само че никой не идва да го иска, за да го ползва. И за да не стои така и за да не бъде обект на приказките на хората и някои злосторници да искат да го наемат по някакъв начин, той го държи като го ползва за дърводелска работилница за производствени нужди. След тоя разговор с Гради нещата се оформят в смисъл, че няма препятствия вече за ползването на салона. Приятелите в Русе поемат грижата и започват да го устройват, така че той да се ползва. И наистина, той бива устроен и Пенка Краева и Марийка Марашлиева, описанието, което са направили е много подробно и картинно отговаря напълно на истината на обстановката, която имаше салона от тоя момент нататък.

Започва функционирането на салона. Но салонът е материално средство. Там нещата не стават само с хубави мисли. Лятно време когато се ползва, пак грижата му не е голяма. Но зимно време грижата му е голяма. А за да може целогодишно ползването на салона да става, трябва да се мисли от лятото. Известно е, че събранията в салона стават в седмицата няколко пъти. И сутрин рано в неделя и сутрин рано в сряда и сутрин рано в петък. А брат Петър Филипов правеше и женски събрания в четвъртък и още един ден беше зает. Имало е женски събрания, които Учителят е правил. И като последовател на тия неща Петър Филипов ги правеше и тях. А трябва да кажа, че правеше и детски събирания на децата на приятелите. Един ден от седмицата отделяше и ги събираше и тях. За поддържането на салона никой не идваше да го поддържа. Всички го ползваха както се ходи на кино, на театър, на опера, на влака. Трябва да има някои хора, които да го поддържат. В кината имат хора, които ги поддържат, също в театрите. Стопаните на тия заведения си имат грижата да ги поддържат, но стопаните на салона нямаха грижата да поддържат салона. Те само го ползваха. Майка ми беше работлива жена, здрава и беше доброволно поела тази служба и се грижеше за салона. Чистеше, метеше, замазваше, боядисваше с вар един път в годината, прозорци врати, всичко това се миеше, чистеше, за да може той да бъде хигиеничен, та тия, които го посещават да им е приятно при посещението в салона. Зимно време към тия неща се прибавяше и отоплението. За отоплението, първо то може да се раздели на две части: едното е осигуряване материали за отопление, второто е използването на тия материали. Знам, че баща ми изключително се грижеше за доставката на горивните материали и понеже беше дърводелец, от отпадъците на обработката на дървесината една голяма част отиваше през зимата да се поддържа отоплението в салона. В интерес на истината трябва да кажа, че може би братята и сестрите са събирали пари или какво още не знам, но брат Новаков по някой път купуваше дърва. Но те пристигаха, разтоварваха ги транспортните средства на улицата пред къщата и с това свършваше грижата на нашите приятели за отоплението. Вкарването на дървата вътре в мазата, привеждането им във вид, че те да могат да влизат в печката, изваждането от мазата и по-нататьк употребата на дървата в печката, за тая работа никой не се занимаваше с изключение на майка ми. Всички растяха духовно напред и не искаха да се занимават с тази груба материя. Наистина много груба материя, много сили отнема на човека, за да се затопли салона през зимата, той беше голям, а печката беше само една. Трябваше време, зимите в Русе са солидни и дълги и студени, трябваше да се запали печката от вечерта, за да може сутринта в пет часа, когато нашите приятели пристигнат, салона да е вече приятно отоплен и те да могат спокойно да слушат беседата и да пеят песните. За да се поддържа печката, обаче трябва някой да седи до нея. Не можеш да хвърлиш дървата и да си ходиш да спиш. Отново майка ми изгубваше по няколко пъти в седмицата нощите, прекарваше ги в салона, за да поддържа непрекъснато печката, тя да е в изправност. Пък и горяща печка не може да се остави без наблюдение. То е опасно и от пожар. Всичко се случва. Трябваше някой да стои и тя стоеше. Баща ми беше зает с професията си и не можеше да се занимава с това, а майка ми като домакиня беше поела и тази част, грижата за отоплението на салона. И го правеше. Често пъти нашите сестри я заварваха да дреме до печката. И като виждат, че тя е доста изморена препоръчваха й да си сложи едно легло до печката и там да спи до печката, хем да поддържа отоплението на салона, хем пък и ще спи. То може би, който е много напреднал в духовно отношение може и да спи и да поддържа печка, но изостанали хора като майка ми не можеше и тя трябваше да придрямва на стола до печката. Пак го споменавам това, не за нещо друго, а защото вече чух изказването на нашите сестри, които описват живота на братството, изпускат тия моменти, а пък те са необходими за уясняване на по-нататъшните събития на живота на братството в Русе. Така вървеше живота в Русе. Братята и сестрите идваха, пееха и точно така беше както го описва Пенка Краева. Идват, приятно им е, пеят си, слушат беседата, после пак пеят и си отиват. Стават вечери на 27 декември, на 22 септември, на 22 март и може би и някои други, не знам. Празнуват приятелите, но за да се приведе салона във вид удобен за празнуване, да се подредят столовете вече в друг вид, да се намерят маси, да се сложат тия маси, да се приведат тия маси в естетичен вид, да се нареди на тия маси и храна, и всичко в тая работа изключително участие вземаше майка ми. Другите пристигаха, ръкуват се, поздравяват се за пролетта, за есента, за всичко, но за подреждането те смятаха, че някои ангели или архангели или от тая стълбица от девет йерархии някой го прави. Може би те го правят, но не някой човек от приятелите да вземе та да го направи. И наистина, пристигаха, минаваше целия ритуал от край до край с песните, с четенето, с пеенето, с яденето и като свърши яденето всички пак се поздравяват, кой каквото има останало слага в торбата, заминава, а чистенето, подреждането и привеждането на салона отново във вид удобен за ползване при четене на беседа, трябваше да го прави майка ми. Често съм вземал участие и аз, защото ставаше така, че някой път вечерята е в такъв ден, че на другия ден сутринта трябва да има беседа. Или се случва сряда, или се случва петък, или се случва срещу неделя, а значи трябва салона още същата вечер да се приведе в такъв вид, че нашите приятели като дойдат вече всичко да е в ред и те отново да могат да се молят на Господа за тяхното щастие. Правеха го и наистина салонът биваше в ред, но тоя ред го правеше не някой друг, а майка ми. Майка ми е от едно село близо до Русе, тя също е от такъв род богат селски, от попско семейство, така че тя бе с необходимата интелигентност. Аз след години като студент прочетох Достоевски, а тя го беше чела преди мене и често пъти за Достоевски ми говореше. Тогава аз, когато бях ученик в Русе, то Достоевски беше за мене толкова далеко колкото беше земята от небето, но тя беше го вече прочела. Тъй че те я смятаха за нещо от типа на слугините, но тя беше интелигентна, макар че вършеше слугинската работа в салона и беше една от така образцовите домакини. Може да звучи като хвалба, защото ми е майка, но това е истината. Тя беше една съвършена домакиня и можеше и знаеше както казва поговорката, че знае две и двеста и се справяше винаги с положението. Така вървяха събитията и всички си вървяха по тоя отъпкания път, никой не му идваше на ума, че нещата ще почнат да се развиват по друг начин. Защото те живееха според мене като сомнамбули и в една такава приятност.

Обаче съдбата направи и посочи друг начин и разтърси тия наши заспали приятели. Комунистите не искаха да се развиват тия общества, които носят напредъка в България и след като се справиха с другите там разни религиозни секти, обърнаха вече и очи към нас, макар че нашето не е религиозна секта. То е научно учение обаче така може би имаме вина всички ние, за да се смята, че е секта от управляващите в страната, пък и ние ходим и съдействуваме за това. Факт е, че братските съвети, които съществуват, но това е друга тема. Така че дойде тоя момент когато властта атакува, обискира и взе беседите. От нас, от салона, когато събитието стана през 1957 г. то взели един камион с беседи. И от къщата взеха беседите, които ние имахме, личните и тия, които бяха общите в салона, един камион беседи бяха натоварили и са ги откарали, където им е наредено. Оттук нататък започват вече трудните събития и дойде времето, когато за много хора животът беше труден. Труден се оказа живота и на нашите приятели. Един от тях беше и Петър Филипов. За него беше трудно да остане в Русе, да продължи да работи и да живее и се премести в София. За това му преместване в София баща ми често го обвиняваше и му викаше: „Петре, ти дезертира!" Защото наистина Петър Филипов беше един от нашите приятели, който успяваше да обедини приятелите от братството в Русе и те доброволно или насила, не знам, но идваха и посещаваха събранията, лекциите, произнасянето при четенето. Имаше си система, която може би от братския съвет от София е подредена и в тая система те се движеха. Тая канализация, която имаше, тя не създаваше никаква нужда за мислене. Просто изпълняваш това, което някой друг ти е казал, един там чете, един пее, свири, свирят там един, двама, трима, кой колкото иска. Тука искам да се върна пак на това, че всички наши приятели от Русе, когато им е приятно, когато имат възможност идват на събрание. Когато обаче имат някакви техни причини, какви не знам, не идват на събрание. Майка ми, ние обаче, не можеше да си сложим шапката и да заминем някъде. Ние трябваше през всичкото време да сме там, защото салона трябва да функционира. Ние не можем да си вземем шапката и да отидем да си вършим някоя своя лична работа. Ние трябва да я вършим така, че салона да работи. А пък нашите приятели кой когато искаше, някой път идват пет души, някой път идват двайсет души. Значи останалите петнадесет си имат някаква друга работа. И тя е по-важна от тази на слушане на беседа, на получаване знания, които Учителят дава, другата им работа е по-важна и те загърбват беседата и отиват и си вършат своята работа. Ние обаче нямахме тая привилегия да смятаме нашата работа за по-важна. Ние трябваше да стоим там и да даваме възможно един човек да дойде, но той да бъде посрещнат, да си ползва салона както трябва, както са направили канализацията Братския съвет от София. И наистина, тя действаше безотказно. Няма нужда да си тормозиш мозъка. Просто е и изпълняваш. Така, че това пак го казвам с оглед следващите събития.

Следващите събития бяха така, че един отиде в София, друг отиде не знам къде и приятелите в Русе започнаха да намаляват. И се стигаше до там, че някой път никой не идва на събрание. От друга страна пак политическите събития у нас доведоха до това, че ръководните комунистически кадри търсеха къде да си направят хубави квартали, където да си направят жилища. Един такъв квартал се оказа нашият. Комунисти, които бяха ръководители на града и имаха някакви влияния дойдоха и прокараха някаква наредба или направиха план градоустройствен, в такъв смисъл, че този квартал трябва да се направи с детски градини, жилищни блокове, където да живеят хората и изобщо да бъде един комплект от жилища и съответните там апликации към жилищен квартал, като детски градини, кина, театри и т. н. Този план на града засегна нашия квартал. Това разбира се бяха само големи приказки, за да може зад тия приказки тия мижави комунистически кадри, като стояха зад тия приказки, за да могат по тоя начин да осъществят построяването на свои жилища в тоя квартал. Така и стана. Но събитията вървяха така, че се виждаше, че ще ни вземат имота и какво ще дадат за него не беше ясно. От друга страна, посещението вече казах на салона намаляваше. Всеки живееше по някакъв начин, но това посещение не беше вече така необходимо като че ли за всички. За да може да не загуби много, баща ми се принуди да продаде къщата. И я продаде. След това, като продаде къщата, работилницата, която я имаше си я направи на къща и там живееше. Той се мъчеше да изпревари събитията, така че като продаде имота да няма нещо, което те да му вземат. Така беше успял да си продаде имотите, полските имоти, лозята, които имаше, той изпревари правенето на ТКЗС-тата, той успя да ги продаде и когато направиха ТКЗС те нямаше просто какво да му вземат. А тия, които го купиха получиха мозъчен удар и заминаха за другия свят. И сега той по същия начин се мъчеше да изпревари събитията. Така след като продаде къщата реши да продаде салона и след това да продаде и работилницата, в която живееше. И вероятно са се изненадали нашите приятели и както разбрах и от разказа на Пенка Краева, видяла обявата, че салонът се продава и й станало болно. Станало й болно за това, че няма вече къде да ходи на развлечение, защото тяхното посещение за мене беше приятно прекарване. Пък и тя самата си го казва, че вече няма това, където те да се събират и приятно да си пеят и да си приказват. Няма го това, защото салонът се продава. И наистина тия събития трябваше да настъпят, защото както казва Учителят и тука отговарям на Пенка Краева, тя сега е горе, в другия свят, но да ме слуша хубаво, защото загубата на салоните е в сметката на Учителя. Новото Учение, казва Той не може да се изпълнява по стария начин. И Христос преди 2000 г. казва; „Не може новото вино да се налива в стари мехове! " Не може Новото учение да се изпълнява по стария начин. Не може Братският съвет в София да канализира нещата и ние да вървим, всеки иска - не иска, в тоя канал, в който ни праща Братският съвет. Братският съвет иска да ни направи като хората в казармата. Само да изпълняваме, а ние да не мислим. Е, има хора като Пенка Краева, които съжаляват, че им отнемат това животинско съществуване, някой друг да се грижи за тях, те да идват в салона на топличко, на приятничко, на изчистено, да слушат половин час или един час беседа, да пеят две-три песни и след това по живо, по-здраво, както се ходи на театър да се приберат вкъщи и да мислят кога пак ще дойде тоя приятен момент.

Е, тия приятни моменти свършиха. Сега трябва всеки да мисли и да се учи по друг начин да осъществява това Учение. Защото това е Учение, това е наука. Тя не може с ядене и с пиене да се научи. Тя трябва да се научи по друг начин. Както математиците, както лекарите, както инженерите, както всички, които учат във висшите учебни заведения и искат да научат нещо, употребяват воля и сили, и знание, и безсъние да научат нещо, така също за това Учение се изисква много повече и безсъние, и четене, и писане, за да се научи. Те обаче искат някой там да им пее, някой там да им приказва и те само да слушат. Ама то това е Учение, не е приспивна забавачница, където някой там да те залъгват нещо. Учение е това и аз използвам момента, за да им кажа на всички приятели, ако имат изобщо в главата си намерението да четат, защото те не четат. Нито четат тия книги, гдето излизат от поредицата „Изгревът на Бялото Братство пее и свири, учи и живее", нито четат беседите. И когато аз казах веднъж на Благовест Жеков, който е председател на Братския съвет да прочете еди коя си страница от том I на тая поредица „Изгревът", той пита: „Ама трябва ли да я чета?" „Ама трябва бе, Благи, трябва, трябва, и то да четеш денонощно, защото иначе ще останеш толкова прост, колкото си бил и преди 100 години. Трябва бе, Благи, трябва и всички други да четат, за да може наистина да научат нещо от това Учение, защото инак няма да го научат. "

И затова след 1930 г. не мога да си спомня точно коя година, но е след 1930 г. при един събор на Изгрева присъстват и много учители. Когато свършва събора учителите помолили Учителя, Той да им изнесе една беседа за тях, за учителите и Той им изнася беседата. Като свършил беседата един от учителите, наш приятел, казал на Учителя: „Ама, Учителю, аз много искам, там, където живея да правя така, че да предавам това Учение на другите. Нямам условия, нямам там салон, нямам нищо. Ни кой да свири, ни кой да пее, нито къде да ги събера". И тогава Учителят се обръща не само към него, а към всички наши приятели, слушащи тая беседа и им казва: „Ама как, ама вие искате Новото учение да го предавате по старите методи? - Не, за Новото

Учение не е необходимо да има нито салони, нито нищо. Новото учение може да се предава навсякъде - и в салон, и без салон, и под звездите, и под небето. Не е необходимо всичките тия ритуални зали да бъдат в наличност, за да можем ние да предаваме Учението". И не случайно прокурора, когато беше процесът по братските дела след 1957 г. каза нещо изумително, има го записано, ама драги приятели, намерете ги тия протоколи на тия дела и вижте там прокурора какво казва: „Аз имам връзка с вашия Учител Петър Дънов и знам, че на вас тоя салон не ви е необходим". Как го е научил тоя прокурор аз не знам. Има го написано, но те не искат да четат беседите, нашите приятели, искат някой да им ги чете. И заради това са си намерили едно вертепче на Изгрева там, кафененце, истинска кръчма, гдето се продава бира и алкохол и седят кварталните пияници. А те отиват там някой да им ломоти. Навремето Симеон Симеонов само как нижеше беседите, чете ги там в салона. Чете ги и прескачаше цели пасажи. И нашият приятел Ганчо Генчев, той също идваше на беседата, аз съм свидетел и участник в тая работа. Идваше на беседата Ганчо Генчев, чете Симеон Симеонов беседата, а Ганчо отворил беседата и следи какво чете Симеонов. Само, че Ганчо спи, и като спи беседата пада долу. И аз понеже стоя, случайно съм седнал до него, аз не го познавах до тогава, дигам беседата и аз следя, а той спи, Ганчо спи. И гледам как Симеонов прескача цели пасажи и така бързо, бързо прочита беседата и после цигу- мигу с цигулката и така приключваше науката, нашата наука. Не може по тоя начин Симеонов да си чете, да си прескача пасажите, някой слуша, някой не слуша, някой спи, и това се нарича Окултна Школа! Окултна наука! Нищо подобно. Науката няма нищо общо с това извращение на нещата. Ама толкоз няма нищо общо с това извращение и заради туй съдбата може би под ръководството на Учителя направи събитията така, че сега да няма салон. Щото за какво е той? За спящи такива Ганчовци? Нямаме нужда. Истинските ученици, те имат нужда от съвсем други работи. И заради това отговарям аз не само на Пенка Краева, но на всички приятели, които се мъчат да правят нещо. И сега хвърлят и средства да купуват места, че да строят отново салон. За кого ще го строите бе, драги приятели? За кого? За да има пак такива спящи същества в тоя салон ли? Няма нужда от такъв. И съм сигурен, че природата ще направи така, че всичко туй, което са замислили, няма и да стане. То и така вървят нещата. И се дойде до там, че да ходят през 1996 г. и да се продават там във Франция, и то на един от последователите, на един, който е изключен от Учителя, от Школата на Бялото Братство. Ето това не мога да разбера как може да си го позволят. Ако Благовест Жеков и тия там 25 души, колко са били са отишли във Франция и са от това Учение, то те автоматически са се изключили от него, защото тия там са изключени от Бялото Братство. Ами вземете и прочетете! Във беседата, която е дьржана 1925 г. под Мусала, там където е сега хижата, то прочетете, за да видите. Писано е и е говорено от Учителя. Там Методи Константинов и Михаил Иванов се сбиват заради една сестра. Михаил вади нож, за да ликвидира съперника си. Учителят ги подгонва с бастуна, настига Методи, ударва го с бастуна и Методи поема наказанието си. А Михаил избягва и не се връща. По тоя начин Учителят изобщо не можал да го санкционира по правилата на окултната Школа. И тогава на другия ден на беседата го изнася случая: „Двама наши братя се бият в присъствието на Учителя си. Единият, казва, отнесе наказанието си. Другият обаче избяга и не можа да получи наказанието. Заради тая работа, Аз, казва, го изключвам от Школата за 25 000 години!" Така, че драги приятели, тия там във Франция не са в Школата, те са изключени. Вие ходите и им целувате ръка. Е, ваша си работа. Но според мен, аз не съм фактор, но според мен и вие сте се изключили от Школата, защото ходите и целувате ръка на тия изключените. Щом ходите по техния акъл и вие сте такива.

И сега Пенка Краева пише в своите спомени, че баща ми Боян Ковачев си е объркал работата като продал салона. Не, драга Пенке, нищо не е объркал баща ми. Всичко е направил както трябва. Отървал се е от салона, защото той години наред ви служи като слуга, той и майка ми главно. Той слугуваше в тоя салон, а вие идвахте и само търкахте прага на тоя салон, ама нищо не научихте. И заради това, не че баща ми не си е свършил работата и не знам какви всякакви тълкувания още му се преписват, поради туй, че той е продал салона. Не, продажбата на салона не само подобри и оправи положението на нашите приятели в Русе. Те нямаха нужда вече от тоя салон. Ама те самите вече идваха от време време. И за какво им е той, за да спят ли в него? За да си прекарват времето така, приятни мигове, както другите хора ходят на ресторант, ходят на цирк, ходят на театър, ходят на кино. Не, салонът не е за тия работи. И понеже той се превърна в това, заради това и съдбата направи така. А това, че баща ми със своята далновистност изпреварва някои събития на управляващата комунистическа партия, това е съвсем друга работа. Просто находчив човек, разбира от материалните неща и ги движи така, че да не бъде уязвен от комунизма. А не, че комунизмът бил направил това и това. Не, баща ми просто изпреварва нещата. Това е истината, изпреварва. А това, че няма за лентяите вече тихо, спокойно място, където те да пребивават на топличко, на приятно, на чист въздух, да има кой да им слага софра, това е съвсем друга работа. Тая тяхна загуба, така или инак ще я има. И от тук нататък няма да има такива работи. Макар че те по енерция, всички те си го правят. Продължават да се събират на 22 март, 22 септември и не нещо друго, ами правят разни ритуали, както става навсякъде в черквата и където се е изродило Учението на Христа! Но Учителят казва: „Аз, казва, няма да допусна да се изроди, да се изопачи Учението!" Ама приятели, прочетете и Призванието! И там ще видите: Глад, мор и разорение чака българския народ, ако не тръгне в пътя на това Учение. А то, това Учение не е никак лесно.

Така завърши салонът в Русе. Баща ми го продаде, но го продаде не за да си оправи някакви материални положения. Нищо подобно. Баща ми нямаше нужда от тия материални средства. Той просто не искаше да отидат нещата в ръцете на някои калпазани. И заради туй го продаде. И в края на краищата пък продаде не нещо на някого, а продаде това, което е негово. Така че не е ощетил никого. Там казват, сестра Пенка и сестра Марийка, че баща ми, за да даде салона поставил условие, че му трябват 100 000 лева да си направи работилница, че ако му дадат и тогава ще даде салона. Нищо подобно. Нищо подобно няма в тая работа. Това са си техни умозаключения, как са стигнали с тия си мозъци до тия заключения, това си е тяхна работа. Но аз съм длъжен да кажа, че тъй не е, че баща ми им е искал пари и че им е искал сто хиляди лева, за да си направи работилница. Аз знам, че работилницата струваше тогава на баща ми 60 000 лв. И той пари имаше, но беше ги вложил в материали и нямаше достатъчно, тия 60 000 лв. и е взел на заем от Петър, от Новаков и от Пенка Краева. По някоя и друга хилядарка, колко точно, аз не мога да кажа, защото не съм му бил секретар на баща ми, но от разговорите, които се водеха между него и майка ми знаех, че има някаква такива работи. И баща ми много бързо им върна парите. Но не е причината това, да освободи салона. Съжалявам много, че това не е станало много по-рано, когато беше жив Гради Минчев, той да им каже каква е истината. Те трябваше да идат при него и Гради Минчев щеше да им каже, че баща ми не е имал нужда от тия финансови вземания от наши приятели и да прави условия, ще ми дадете пари, а пък аз ще ви дам салона както комунистите: ама туй-за туй. Няма такова нещо. Баща ми не е имал нужда. И значи отново споменавам, ние сме богат род и не сме имали нужда от финансите на този или на оня и най-малкото от помощите на нашите приятели. Щом дядо ми е имал възможност да построи цял салон и да го даде безвъзмездно и да се грижи за него и да продължи и баща ми да се грижи за него, значи не сме имали нужда. И не сме се оплакали. И ако го изнасям сега това, то е не за да се оплаквам, а за да реагирам адекватно на това, което са си мислили с тия си мозъци тия наши приятели. Те мислят неадекватно. Те мислят по старата система. Те мислят както казваше Достоевски, като животните. Животните, казва Достоевски, само се грижат да се нахранят, да спят и са създават поколение. Да казва, ама това е живот на животно, а пък аз не искам да приличам на животните. И аз им казвам на нашите приятели, ние не искаме да приличаме на животните. А те искат да имат салон, за да живеят като животните. Заради туй съдбата направи така, че ние да нямаме салон и на много места у нас, където имаше салони, те отпаднаха и ще отпаднат и всичките, защото наистина Новото Учение няма нужда от стари форми. То има нужда от нови форми. Често пъти ми задават въпроси някои от нашите приятели: „Е да де, ама как ще го учим?" Ама вие живейте и работете по тоя начин, по който трябва да прочетете, ако четете ги тия беседи и когато ги четете да ги четете с ума си, със съзнанието си, че правите нещо, а не само да ги четете ей така, както все едно може да знаеш да четеш френски, ама не знаеш френски. Може да го прочиташ, ама какво пише вътре, не знаеш. Те така четат нашите приятели и беседите. Четат, ама какво пише вътре, не знаят. Ама не, то се чете по друг начин. Както се учи за изпит в университета, така ще трябва да се учи и това Учение. И аз им казвам: на времето, когато България се освободи Учителят значи беше мислил за тая работи и е изпратил в България братята Евлоги и Христо Георгиеви и те имаха грижата да построят университета в България и така да го построят, че той сам да се самофинансира. И наистина, докато дойдоха комунистите в България съществуваше университета и там са изучавали науките много наши българи. В това число и нашите приятели, които всички те, голяма част от тях имаха висше образование и то именно в тоя университет, който им го е създал Учителят чрез братята Христо и Евлоги Георгиеви. Ама приятели, ако живеете така, то ще дойде и някой Друг такъв като Христо и Евлоги Георгиеви и ще направи университет за изучаването на това Учение. Ама за изучаване и приложение, а не за проспиване. Защото тоя метод, който са си го въвели да имитират, просто имитират това, което е било по време на Учителя. Ама тогава Учителят е имало нужда да превежда това Учение на Бялото Братство от другия свят в тоя и е имало нужда от тая форма. Сега няма нужда от тая форма, няма нужда от тия салони! Има нужда от нещо друго. Ама това друго е Ученето. И когато трябва ние най-напред да научим това Учение и след това, казва Учителят, да го предадем на българския народ, то сега ние вземаме и го предаваме направо на французи, на италианци и на не знам къде, че имаме и нахалството и кощунството да изнесем беседите от България и да ги дадем там някъде в чужбина. Е това значи, който го е направил, е направил голям грях. Каква ще му бъде съдбата аз не знам и не искам да знам, но няма да бъде от хубавите. Със сигурност мога да му предскажа на тоя, който е направил тази катастрофа. А от Братски съвети нямаме нужда, драги приятели, защото, ама вземете и изучете Богомилското учение. Богомилското учение е преди нашето учение. И то е едно и също. Ама изучете го и вижте, че и там е нямало никакви съвети, никакви началници, никакви ръководители. То се е самоуправлявало и то така хубаво, че всичко е вървяло в ред. И как е ставало никой не може да каже. Но е ставало. Значи има начин, да се проучи и да се види, че наистина тука у нас в България нямаме нужда от никакви Братски съвети. Не, трябвало, защото трябвало някой да ръководи. А сега всичките тия ръководители са имали желание да бъдат някакви ръководители в държавата и понеже там не стават за никакви ръководители и никой не ги е търсил и никой не ги иска да ръководят нещо, те намериха начин сега, когато нещата тръгнаха и политическите събития са по друг път, те да се реализират в Братството като някакви ръководители. Но те приличат на тоя кадия, гдето Учителят превежда примера, като се пенсионирал, искало му се отново да ръководи. И как ръководел? Като отишъл в джамията и казал на богомолците, които идват, а те имали задължението, според мохамеданското учение най-напред да си измият ръцете от някоя делва с вода, защото чешми тогава нямало и тогава да влязат умити и чисти в джамията. И когато някой от богомолците посегне към някоя делва, този кадия му викал, не от тая делва, а то тая, от другата. То няма значение от коя делва ще си вземеш да си измиеш ръцете, но той задоволявал нуждата си от управление и управлявал. Ето такова е управлението на нашите Братски съвети сега, които съществуват. Такива си и самите участници в тия Братски съвети. Те управляват нещо, което няма нужда от управление и аз да си кажа правото, ако те осъзнаят как нищо не правят, не знам до какво заключение ще дойдат за себе си. Не искам нищо лошо да казвам за тях, но те просто правят една пакост от гледна точка на Учението и правят неприятности на Учителя, защото те Му пречат по тоя начин. Той самия им е казал и го пише и те са го прочели това, но всичкото отгоре, че няма нужда от Братски съвети. Те обаче си го създадоха. Създадоха ги Братски съвети след заминаването на Учителя и те претърпяха катастрофа. Сега отново създават пак Братски съвети. Защо? За да претърпят още по-голяма катастрофа. Е, ама човек, който не се учи от грешките на миналото, той не може да бъде и ръководител. Защото какъв ръководител ще бъде той ако не вижда другите грешки? А и в Писанието Христос казва, учете се от чуждите погрешки! Ама Христос го казва сигурно за някои други, а те си мислят, че това не е за тях. Те се смятат за безгрешни. Е, щом е тъй, нека да карат.

И така салона спря да съществува в Русе, но не по причина на това, че баща ми е имал някакво лошо отношение към Учението или към братството или към каквото и да е, или пък е трябвало да се решава някаква задача. Пък видите ли, ако беше питал Пенка Краева или някой друг, той щеше да го научи. Нищо подобно. Той си реши много добре задачата в това отношение и според мен няма нищо лошо в туй, защото така или инак салона щеше да бъде съборен. И той беше съборен, независимо от това, че баща ми го продаде. Някой си мисли, че ако той не беше го продал, той щеше да остане. Нищо подобно. Може би щеше още по-бързо да го съборят. Така той известно време стоя празен. Използваха го строителните организации за складове и за нищо друго. В това място, на което беше салонът сега има построен един огромен осем етажен блок, дълъг може би 200 или 300 метра, не мога да кажа, но заема две-три пресечки и изобщо не личи къде е предишният салон. Останали са само три дървета, които бяха там в двора и само те стоят от времето, когато наистина там имаше салон и там се водеше някакъв макар и латентен братски живот. Ето това е положението от вчера, та до днес. А утре? „Глава на твоето Слово е Истината." Ето това е за утре.

Магнетофонен запис на Тодор Ковачев, внук на стария Тодор Ковачев и син на Боян Ковачев.

София, 26.XI.1996 г.   

Записал: Вергилий Кръстев

Машинописен текст: Марийка Марашлиева