7. НА ПЪТ ЗА ИЗГРЕВА

Ще се върна назад, за да допълня нещо, което брат Петър ни каза, когато през 1939 г. беше ходил в София при Учителя. Винаги когато идваше от София той донасяше по някоя новина от там или някоя нова песен или нещо друго. Тоя път предаде следното казано от Учителя: „Тая година, който има възможност да иде на Рила през лятото, защото тая година може да се повтори чак през 1999 година". И наистина през това лято е имало най-много летуващи на Рила, най-много чужденци и най-добри условия. Само чужденците са били около 100 души - от Англия, от Франция, от Литва, Естония, Русия и т. н. Но аз бях повлияна от други неща и така мина годината, аз не пожелах да ида, за което и до днес още съжалявам. Дори когато изпращаха чужденците от Латвия брат Петър беше споменал да идем да ги изпратим, аз пак не отидох, а те минаха през Русе. Изобщо след заминаването на Учителя аз като че ли се пробудих от дълбок сън. Тогава започнах по-съзнателно да работя, да уча, запознах се с доста приятели, посещавах лекциите и беседите най-редовно. Трябва да кажа още, че като ученичка в гимназията отивах през лятото в София. А леля ми Катинка (сестра на майка ми) и свако ми Методий - съпругът й живееха там в квартал „Иван Вазов". Аз прекарвах част от ваканцията при тях и често отивахме с леля на Изгрева, но къщата им беше много далеч. Превоза с трамвая беше само до площад „Йорданка Николова" и след това се ходеше пеш през гората или по Дървенишкото шосе. А и леля ми не живееше близо до трамвая в квартала, за което съжалявах твърде много. През лятото тогава обикновено повечето млади братя и сестри бяха на Рила, та имах малко запознанства.

Но един път, когато бях в Русе брат Петър беше донесъл новината: Учителят казал всички места на Изгрева да се закупят от братя и сестри! Като чух това нещо аз се запалих от тая мисъл, да купим някакъв имот на Изгрева. По същото време леля и свако се оплакваха, че в София се живее по-трудно, че е всичко много по-скъпо, че пенсията му е малка и едва свързват двата края, а леля не работеше и т. н. Тогава аз като отидох през лятото при тях предложих да закупим имот на Изгрева, защото те искаха да отидат да живеят в Търговище. Дори имали вече някаква уговорка, но аз настоях да вземем имот на Изгрева, който те ще ползват като аз ще отида там по-късно при тях. Майка ми се съгласи да купим някаква къща. Баща ми си беше заминал за другия свят през 1947 г. Понеже след 1944 г. живеехме в едно време на бързи промени брат Петър ни посъветва след заминаването на баща ми още същата година да си направим подялба. Според подялбата старата къща, която имахме в добруджанския квартал получи брат ми. Майка ми имаше половината от новата къща, която бяхме купили по начало, така че оставаше другата половина, от която аз получих една четвърт и майка ми другата четвърт. На 12.XII.1951 г. успяхме на Изгрева да купим къщата на брат Калудов, който беше починал, от наследниците му - жена му и дъщеря му. Къщата купихме на името на свако ми Методий и на моето име.защото аз притежавах 1/4 от къща в Русе. Така леля ми и свако ми се преместиха вместо в Търговище на Изгрева. Но моето отиване в София не можа да стане скоро. Най-напред имаше закои, според който жените навършили 45 години могат да се пенсионират като им се спадне 10 % от пенсията и аз се надявах това нещо да стане, но увеличиха годините за пенсиониране с пет години и тъй останах в Русе. Не можех да отида в София, после дойде и ограничението с жителството, после през 1954 и 1956 г. бях ходила на почивка в Трявна, защото отново се бях разболяла. А от 1950 г. бях постъпила в „Българско речно плаване" предприятие, което беше към Министерство на транспорта, а в Трябва имаше почивна станция на Транспортните работници. Като ми дадоха картата аз написах писмо до брат Боев, в което го молех да ми изпрати адрес на някои приятели в Трявна, за да мога да се свържа с тях. Боев ми изпрати телеграма преди да тръгна за Трябва, в която пишеше да се свържа със сестра Росица Илиева, която работи в почивната станция като медицинска сестра. При пристигането си аз потърсих сестра Илиева. Като й показах телеграмата, тя я грабна от ръцете ми и с нея отиде направо при управителя на станцията. Аз стоях изумена, но чух тя като му казва, че брат Боев ми е пратил телеграма и че моли управителя да нареди да ми се дава постна храна на обяд. Вечерната храна беше винаги постна и на мен се даваше от вечерното ядене на обяд. По такъв начин въпроса с храната ми беше разрешен за един месец. Това беше през месец декември 1954 г. По-късно разбрах, че управителят на станцията бил зет на инж. Руси Николов от Стара Загора, наш брат, т. е. управителят водеше дъщерята на онзи Николов, снаха ми беше приятелка на жена му и е живяла преди у тях на квартира в Стара Загора. Още тогава се сближихме и с нея после отидохме у брат Цани Антонов, наш добър приятел. А брат Цани Антонов живееше със семейството на брат Славчо Петров и сестра Райна Михайлова - математичка, в къща-близнак. Гост на брат Цани Антонов беше по това време брат Иван Антонов - астролог, с когото се познавах. И така ние двете с Росица отивахме много често там на гости, пеехме, свирехме, разговаряхме и т. н. Ще отворя тук една скоба да кажа следното: когато в София започнали бомбардировките и ставало въпрос кой къде да се евакуира Учителят насочил брат Иван Антонов да иде при Цаню Антонов като братя по име и по убеждение. Та от всичко това можем да видим и заключим по какви чудни и невидими пътища Учителят свързваше душите.

Като ученичка в гимназията, за да бъда сутрин на лекция съм отивала да спя у леля ми Руска Ковачева, щото да присъствувам сутринта на лекцията и то с цигулката, нали ние живеехме доста далеч от салона. После след като свършим училище съм минавала да си взема цигулката и си отивах вкъщи. Понякога се хранех у леля или пък съм закусвала. Понеже спях у тях когато имаме сутрин лекция аз бях станала един вид и тяхно дете и те ме очакваха и ми се радваха.

После пропуснах едно важно нещо. След като си замина баща ми и ние си направихме подялба в един срок от половин месец излезе закона за едрата градска собственост. Ако не бяхме си направили подялба старата къща щяха да ни отнемат, щеше да ни хване както казват „закона за едрата градска собственост". А по този начин тя беше на името на брат ми и той по-късно я продаде и майка ми тогава му прехвърли 1/4 от къщата ни в Русе.

После, когато се разболях през 1943 г. аз поработих още няколко месеца до 31.Ш.1944 г. и напуснах немското училище под предлог, че съм необходима на баща си в дюкяна (наистина той не беше добре със здравето си). Тогава се евакуирахме на лозето поради бомбардировките, Положението на баща ми се влошаваше и както споменах вече той почина на 12.VII.1947 г.

Беше прекарал някои тревоги, получи диабет. След това отидоха с майка ми на Хисарските бани, но те не му помогнаха, а напротив, влошиха състоянието му. Последните две години той беше почти на легло. Преди това аз бях напуснала работа и от 1.IV.1948 г. работех със съдружника ни в дюкяна до края на 1948 г. като от 10.IX.1948 г. същевременно работех в едно строително предприятие „Оспред" в счетоводството до 4.VIII.1950 г.

По това време аз вземах уроци и се явявах на изпити, за да взема приравнителна матура за гимназиално образование. През 1950 г., м. септември получих тоя диплом. Обаче влизането в академия стана вече много трудно, изискванията бяха по-големи, имаше вече повече кандидати, които бяха много по-добре подготвени и аз се отказах от следване.