6. ОТКОЛЕШНИ ПРЕРАЖДАНИЯ

Така не след много ми се даде следната опитности:

Сънувах, че вървя в една бурна нощ, без да зная посоката, към където отивам. Имаше гръмотевици и когато се светкаше, само тогава виждах, че държа посока на изток.

Като вървях към мене се зададе човек с едно особено наметало, изпускащ от себе си светлина, като светулки, които осветяваха пътя ми. Той се спря и ми каза: „Сестра, аз съм вашият ръководител. Искам да ви представя един от миналите ви животи".

Тръгнахме заедно. Стигнахме пред пътните врати на някаква сграда. На голяма табела отвън пишеше „Сиропиталище". Той отвори вратата и ме пусна да вляза първа. Отвътре до вратата стоеше един от последователите на Толстой - Кръстю Кадънков. Моят ръководител му каза: „Хайде с нас" и тръгнахме заедно. Минахме през голям двор и стигнахме до вратата на една сграда. Той отвори вратата и ни пусна да минем ние напред. Тръгнах аз първа, слез мене Кръстю и после Той. Качихме се на втория етаж. Той ни посочи да тръгнем на юг пo един голям салон. В дъното на салона той отвори вратата на една стая, на самата врата на тази стая седеше Георги Нанев - ясновидецът от Стара Загора. Ръководителят ми ми даде знак да вляза в стаята. Първа влязох аз, след мене Кръстю, после Георги и пак най-после самият ми ръководител. В стаята имаше много деца между 3 и 5-годишни. Всички ни посрещнаха с такава радост и възторг, сякаш бяха много близки с мене. Аз като си разперих ръцете исках да ги прегърна всички. Видях си ръцете неизказано големи и с тях прегърнах децата, които преброих, че бяха 40. Едно от децата, което си беше сложило главичката до сърцето ми, бе обърнало вниманието на ръководителят ми и Той ме запита дали го познавам. Аз се вгледах в него и казах, че това е Софийка, с която много се обичахме и разбирахме. Тогава ръководителят ми отдалечи детето и аз видях, че то не беше момиче, а момче. Тогава той каза: „Да, сега тя е Софийка, но тогава беше Стефчо. Това е било преди два ваши живота. Тогава вие тримата завеждахте това сиропиталище, но злоупотребихте с имотите на тия деца и сега сте поставени на такива места, да работите и да им се издължавате".

Събудих се от този интересен сън и си мислех: Наистина аз като шивачка шия дрехи на хората, но имам реалното чувство, специално за някои, че не трябва да им вземам пари. Както например от Софийка. Нито тя някога ми предложи, нито пък аз е имало случай да й спомена за пари, макар че през всичките години винаги аз й шиех дрехите.

След събуждането от този сън отидох при Георги Нанев и му го разказах. Той потвърди, че това е разкриване на наш минал живот.

След няколко години на сън при мене дойде големият български революционер Христо Ботев с пушка в ръка, препасан с патрондаш. Той ми заговори и каза: „Не се чуди, че съм дошъл при тебе. Сега ще ти покажа един от нашите минали животи, през които сме имали връзка с тебе". Не зная как той ме отведе край Черно море, само че не на българския бряг. Той ми каза, че това е град Севастопол. Трябва да си призная, че аз съм учила само до IV отделение и никак не зная кой е този град и къде се намира.

След това той ме заведе в една огромна пещера и ми показа много нарове за спане. „Погледни, ми каза той - тука преди стотици години аз бях пак водач на револкщионна чета и тази пещера ни беше нашата спалня. Между всички четници, само ти беше жена. Между нас беше уговорено, ако ни нападне неприятеля и ние се видим обкръжени и не ни е възможно да се спасиш, то аз да те убия, за да не попаднеш в неприятелските ръце и да бъдеш жестоко измъчена".

От пещерата той ме изведе и ме заведе на едно много високо място с връх, с голяма поляна. На поляната бяха строени всички четници. Между тях видях и себе си строена. В този момент дойде едно малко момче и каза, че неприятелят ни е обкръжил. Войводата вдигна пушката, насочи я към мене и стреля. Но странното беше, че куршумът стигнал до гърдите ми, се връщаше обратно без да проникне в мене и да ме убие. Втори път стреля - повтори се пак същото. В същия момент дотича друго момче и каза, че съгледвачът погрешно е видял за идването на неприятеля и че ние сме вън от всякаква опасност. Но това, което направи най-силно впечатление на Христо Ботев, беше връщането на куршумите от моята гръд, без да бъда убита.

Той се обърна към мене и ми каза: „Ти разбра нашата връзка от миналото. Помниш ли как се изправи смело пред мене готова и без страх да те застрелям. Ценейки твоят дух от тогава и виждайки голямата светлина, в която си сега, дойдох при тебе, за да те помоля, когато утре отиват вашите братя и сестри на връх Попъка, да се помолят за мене, да бъда освободен да нося тази пушка и този патрондаш, които още ми тежат". „И аз ще отида на тази братска среща, която ще бъде на Попъка. Там ще дойдат Братствата от Нова Загора, Казанлък и Мъглиж." „Ти няма да отидеш, каза ми той, защото детето ти е болно, но ще кажеш на братята Иван и Слави да съобщят на всички братя и сестри събрали се на върха, да се помолят за мене."

След тези думи аз се събудих и веднага отидох в стаята на децата, за да проверя наистина ли детето ми е болно. Заварих малкия ми син горящ от температура. Веднага се втурнах да го лекувам, за да се смъкне температурата. Наистина не можах да отида на братската среща. Стана както ми каза Христо Ботев. Но моят другар и брат Слави са съобщили на събралите се братя и сестри и са направили обща искрена молитва. Тя била чута и още същата нощ и брат Слави сънувал Христо Ботев, който дошъл при него и му благодарил за направената молитва. Бил вече освободен от тежкия патрондаш и пушката.

Наистина молитвата на събралите се братя и сестри е голяма, мощна сила, още повече, когато тя се прави в една хармонична среда, където хората живеят в обич един към друг.

Помня какви хубави срещи бяха тогава. В очите на всички сияеше светлината на високите идеи, на които служехме, сърцата ни изпълнени с обич към Учителя, към ближните, усмивката не слизаше от устата ни в радост и в скръб - разбрали защо идва радостта и скръбта. И колко песни бликнали от сърцата и душите ни възлизаха с молитвата ни към небесата, към светлите светове, населени с Големи, готови да се отзоват на молбата ни същества.

След няколко дни детето оздравя и една нощ дойде на сън при мен Христо Ботев и ми каза: „Сестра, аз вече се освободих и моля да ме заведеш при Учителя, Когото ти позна в Неговата голяма духовна сила". Аз го поведох и не зная как се намерихме на Изгрева. Учителят ни посрещна при стаята си и аз се обърнах към Него: „Учителю, братът иска да го доведа при Тебе и ето, аз го доведох".

Учителят му подаде ръката си и го въведе в стаята си.

Аз се събудих и споделих съня с другаря си, с когото винаги си споделяме мислите върху всички вълнуващи ни духовни проблеми. При всеки свободен час, той четеше на глас книгите, които взимаше от нашите приятели, а аз шиейки дрехи на хората, слушах с голямо внимание. Тъй като и двамата бяхме без особено голямо образование, с особена жажда се стремяхме към придобиване на духовни знания.