През време на Владайските събития, през есента на 1918 г. Верка Николова Ковачева, най- малката дъщеря на Никола Ковачев, живущ в Княжево, ул, „Св, Кирил и Методий" № 108, бе ранена в лявата ръка над лакета от снаряд. Семейството Ковачеви, състоящо се от 4 дъщери и един син, от които раненото е най-малкото дете, тогава на 10 години, изживяваше голяма тревога. Малката Верка, след 9-месечно лекуване и 4 несполучливи операции в Александровската болница беше изписана от лекарите, защото родителите й не се съгласиха ръката й да бъде отрязана, както те намираха, че е наложително да стане, защото раната гангреняса и детето правеше температура. По това време в Княжево имаше италианска лекарска мисия. Заведоха малката Верка с превързана на дъска ръка при тях. Те я прегледаха и казаха, че ръката трябва незабавно да бъде отрязана, иначе детето ще умре. Роднините се събраха разтревожени около цялото семейство. Майка ни. Зорка Н. Ковачева и баща ни, Никола Д. Ковачев бяха силно вярващи християни. Те отправяха горещи молитви към Бога да спаси детето им. И спасението дойде!
Сестрата на майка ни, Ана подполковник Стоянова, дойде с радостна вест, че на улица „Опълченска" 66 живее човек, който може да помогне. Това беше така наричаният тогава „господин Дънов", а после „Учителят". Отидохме веднага. Аз придружавах майка и сестричката си Верка. Имаше много хора, чакащи реда си да бъдат приети от Учителя. Дойде и нашият ред. Майка почна да разбинтова ръката, но Той я спря като каза: „Няма нужда, вашата Вяра е силна. Идете си, печете ръката на слънцето сутрин до 11 часа, промивайте я с калиев перманганат и правете бани на ръката с вода от варени корени от бъз докато оздравее напълно! " Той помилва нежно сестричката ми и любезно ни изпрати. Тръгнахме си, окрилени от надежда и вяра във Всевишния. Бинтът беше промокрен от гной, ръката беше подута и миришеше, бузичките на сестричката ми пламтяха от температурата, но въпреки това вярвах в спасението й. Майка усърдно започна лекуването с вяра и любов.
След известно време от раните почнаха да падат парченца кости, след това се яви кръв и една сутрин при развързването от тях падна ръбесто парче желязо от снаряд, дълго около половин човешки пръст на ръката и толкова дебело. Верка Николова порасна и се ожени. Сега се казва Манолова и е майка на син - Емануил. Тя работи в детски дом, радва се на добро здраве, добра християнка е, обича децата и хората като себе сй. Целият й живот е низ от добри дела, славене на Всевишния и служене на доброто.
София, юни 1962 г. Сестрата й Богдана Николова Германова
