3. НАРОЧЕНИЯТ ЖЕНИХ

Друг спомен: По едно време между Братството в нашия град се пусна слух, че Учителят на млади години бил се годявал за дъщеря на дядо Петър Тихчев. В това време 1918 - 1919 година дядо Петър посещаваше братствата в провинцията със своите прекрасни и любвеобилни проповеди. Дойде и в нашия град. Гостува у мене. Казах му за пуснатия слух и го замолих да ми каже истина ли е било това нещо.

„Ще ти разкажа точно от де е произлязъл този слух" и почна да разправя: „Бях евангелски пастир в Свищов. При нас на квартира дойде да живее Петър Дънов, ученик в прогимназията. Ние имахме две момичета, дъщери, също ученички. Петър беше силен ученик, умен, честен, но много скромен, смирен. От училище право вкъщи се прибираше, по часове четеше и много свиреше на цигулка. Понякога общуваше и с дъщерите, като разговорите Му бяха изключително около науката, музиката и други подобни. Живя тъй три учебни години при нас. През зимата на последната година, един ден моята баба ми рече: „Петре, Петърчо завършва гимназия, наближава време да си излезе от нас, аз мисля, че Бог ни е изпратил този ангел вкъщи и ние не бива да го изпущаме. Затова ти иди при Него и Му кажи да го сгодим с нашата дъщеря".

„Що думаш, бабо, й рекох аз. Момчето с нищо не е дало повод за такова нещо. Как ще Му кажа, мене ме е срам. Не, не мога да Му кажа, макар че и аз от сърце бих желал да стане такова нещо."

От тоя момент бабата не ми даваше мира. Щом останем сами почва: „Дърто, ти не си добър баща, не мислиш за децата си. Ето ще изтървем това прекрасно момче, де ще намериш като Него?" И това се повтаряше всеки ден, всяка нощ. Аз изгубих търпение, станах нервен. Един ден й викнах: „Разбери, не мога, срам ме е. Но не мога повече да търпя твоите упреци, затова обещавам ти, от днес нататък ще търся момент да се реша и да Му Го кажа." И почнах често да Го посещавам в стаята му. Опитвах се да заведа разговор на желаната тема, а Той дали се не сещаше или нарочно го правеше, все отклоняваше разговора на други теми, а в това време бабата обикаляше изоколо и ту дума ще подхвърли, ту с мимика ще ме насърчи, а аз пак отложа. Създаде се между нас една тежка нервна атмосфера... Точно тия дни дъщерята, готвена за годеница внезапно се разболя тежко и за три-четири дена почина, Петър не узна нашите разправии. След погребението й с болка на сърцето викнах: „Ожени ли я, бабо? Не разбра ли, че това момче не е дошло на земята да се жени?"