5. ЖЕНИТБИ НА ИЗГРЕВА

Ние с брат ми си бяхме обещали никога да не се женим и да работим за Братството. Той имаше едно място под Изгрева и казваше: „Ще направя там един дворец, който ти ще го ръководиш и ти ще приемаш от цял свят нашите братя, ти ще ги посрещаш". И аз бях на седмото небе от това изказване. Добре, но по-късно той беше на Рила и като се връща ми каза: „Виж какво, аз ще трябва да се оженя за Люба". Викам му: „Как така, нали обеща!" „Трябва да се оженя, налага се." „Е, викам, щом трябва..." И така те се ожениха. Тогава се наложи да се разширяват. Баба Данка и Димитрий отидоха по-долу при с. Анка Каназирева в една къщичка отделно. Аз останах при Славчо, дойде и Люба и той почна да разширява къщичката - хол, кухня, баня. Аз останах там Още ходех на училище. Ожениха се те с Люба. Тя беше агроном с висше образование, работеше в агрономическия факултет, много умна жена беше. Аз останах вкъщи като същевременно домакинствувах и ходех на училище. Идваха те вечерно време, приказваха си и през 1934 г. се роди (Бубка) Людмила, първата дъщеря на Славчо. Аз я отгледах. Те бяха на работа. Славчо имаше един циклостил на ул. „Клементина II" сега „Ал. Зтамболийски". Там му беше бюрото. Работеше с циклостил и аз много често съм ходила там и съм въртяла ръчката, по който начин се печаташе на ръка. Помня добре бюрото му. Мисля, че и беседи печаташе. Той самия пишеше и после вече имаше печатница и издателство „Безсмъртни мисли" на ул. „Гурко" 22. Там после бомба я удари. Когато откри издателство, тогава си промени името от Печеников на Славянски и баща ми се разболя от мъка и тогава пропуши. Чрез Държавен вестник Славчо си беше променил фамилното име и сега децата му носеха името Славянски. Това беше заради издателството. Не си спомням някаква опитност на Славчо с Учителя през тия години. Той контактуваше много с Учителя. Той водеше групите за Рила, той уреждаше превоза с камион, после с конете. Значи от Изгрева до езерата. Писал ли е Славчо свои опитности? Мисля, че е писал. Изглежда, че много работи има оставени у неговата съпруга. Доколкото зная, понеже аз я поканих когато правих 40 дни на Жоро, тя прочете нещо от някакъв дневник на Славчо. Тъй, че той има дневник и у нея сигурно има много ценни неща, за които аз не знам.

С Жоро Кьосев се оженихме през 1936 г. Аз нямах никаква особена връзка с Жоро. След като Славчо се ожени около две години по-късно ние отидохме една група на Мальовица с две палатки. Бяхме Митко Кочев, Кирчо-лъвчето, Галилей Величков, Жоро Кьосев, Славчо и аз. Построихме долу две палатки на една полянка под върха. В едната бях аз с багажа, а в другата останалите. Люба не беше с нас. Помня, че там прекарахме много хубаво. Палихме огньове, седяхме, разговаряхме и веднъж бяхме направили една голяма тенджера с юфка и понеже много се натоварихме започнахме да се разхождаме около огъня, та да ни слезне малко, за да ядеме още да я изядеме. После тръгнахме по разходки. Сега за първи път аз отивам сама с Жоро нагоре на разходка. Те дори се спогледаха, че аз за първи път отивам с Жоро на разходка. Нали сами двамата. Почнахме да философствуваме и той ме разпитва за материалния живот, за духовния живот, да види как аз мисля и вървим и по едно време сме седнали така на едни голям камък до гората и той вика: „Нали знаеш, че Димков гледа в зениците?" Викам: „Да". „Дай, каза той, да си гледаме зениците! " И така сме се вторачили и гледаме зениците си и от тогава много симпатичен ми стана Жоро. Много хубава фигура беше той - сериозен, с хубаво държане, възпитан и тогава много ми се хареса. От тогава от както говорихме и се гледахме в очите аз започнах да го отделям от другите фигури. Слизаме долу сериозни и важни, но нямаше целувки, нищо, само се гледахме в очите, толкова. Още нямаше нищо. Слизаме долу, всички ни гледат и аз щастлива някак си и Жоро усмихнат. От тогава започна една хубава дружба между нас и той каза по-късно: „Аз ще те заведа у нас!", а аз му отговорих: „Аз още не съм свършила гимназия, как ще ме водиш вкъщи!?" И той започна да ми предава по търговско знание и по счетоводство, защото и той беше свършил търговска гимназия. Та така започна дружбата от там. Баща ми като чул, че имам сега дружба с Жоро, но аз още не ходя така с него, нали, по срещи, но беше му много приятно и казваше за Жоро: „Той е от македонско семейство, той е много хубав човек, много хубаво, че имаш дружба с него". И баща ми се усмихваше, не искаше значи да ме взема от Изгрева или да ме разделя с него. Даже на моята сестра и неговата - на Жоро им беше много приятно, че ние ходим на Рила, по Витоша, но сестра ми не вярваше, че ние не сме имали никакъв контакт с Жоро. Тя казваше: „Ще ги разправяш тия неща на старата или шапка! Вече ходите две години и да няма нищо! " А аз се пуках от мъка, че не ми вярват. Ех, имаше целувки, но нищо повече. Те не вярваха и аз казвам: „Ваша си работа". Но мога да кажа, че много хубава дружба си имахме.