5. СЪД И ТОЛЕРАНТНОСТ

Аз бях станал дякон и пеех и служех в църквата „Св. Кирил и Методий". Понякога идваха близки и познати да ме слушат как пея. Казвах им, че когато пея полилеите се клатеха в църквата. Но те се усмихваха и смятах, че това е шега. Идваха от любопитство, слушаха ме и след това ме тупаха по рамото: „Абе, Симеоне, какво ти правиш? Ние мислим, че ти си правиш майтап с нас, а твоят глас клати цялата църква". Разбира се, това не е хвалба от моя страна. После ще говоря за моите певчески заложби и таланти. След служба аз обикновено хвърлях расото и се запътвах на Изгрева. Мен не ме интересуваха разни други неща, че хората дават пари, че мога да отида да направя някоя служба в някой частен дом и да взема пари за това. Тези неща не ме вълнуваха и аз бягах от тях. Аз така както посещавах Изгрева и разговарях с Учителя, така и четях беседи. Бяха ме проследили и бяха ме наклеветили на владиката Стефан в София. А бяха намерили и някоя беседи в стаичката ми в църквата. В тази църква имаше стаичка с библиотека с много книги. Там лично беше изпратено едно течение от окултната литература на д-р Георги Миркович от Сливен. Та в тази стаичка аз много пъти се застоявах и четях каква ли не литература. Наклеветиха ме и след това ми съобщиха, че ще ме съдят чрез църковен съд. След черковна служба бяха ме поканили на вечеря при владиката Стефан. Там щяха да ме съдят. Казаха ми, че аз съм толкова виновен и че за мен няма никакво оправдание и затова аз трябва само да си мълча, за да не си усложня положението. След тържествената вечеря с хапване и пийване, при която аз нищо не сложих в устата си, дойде време да ме съдят. Владиката Стефан ме погледна, после пое дълбоко въздух, за да изговори обвинителната си реч срещу мен. Всички отвориха уста да го слушат. Пое въздух и спря. А всички го чакат да проговори. Изведнъж каза, не каза, а устата му изфуча една дума: „Фу-у-у" и през устата му като вихър излезна целият въздух, който го беше поел преди минута. Като че ли беше спукана вътрешна гума на някоя лека кола. Излезна целият въздух от него и той като вихър излезна от устата му, прелетя над главите ни и излезна през отворения прозорец. Цялото това фучене остави следа над главите ни и като вдигнахме поглед, видяхме лек синкав дим, показващ пътя, по който мина и излезна оня дух от него, който трябваше да ме съди. И повече нищо не ми каза. Само ме погледна и замълча. Всички си замълчаха. Всички бяха свидетели и бяха замръзнали. На следващият ден той бе извикал игумена на църквата и му бе казал: „Той е млад сега, ще прикипи като джибри и като младо вино. Той е млад, много хубаво пее и ще прекипи след време". Понеже хубаво пеех ме оставиха в църквата. А като казах това на Учителя, Той прихна да се смее и се захласна от смях и сълзи потекоха от очите Му. Тогава разбрах, че това бе помощ от Учителя. Те бяха толерантни към мен. А за църквата Учителят каза: „Христос ще дойде като вътрешна светлина в умовете на хората и тогава всички ще бъдат толерантни едни към друг, заради техните възвишени идеи". Това го изпитах. Дори ми позволиха освен да бъда дякон в църквата и да пея, но да следвам едновременно в Консерваторията. Правеха го заради хубавия ми глас и че провеждах много хубави служби. Те усещаха духа, който работеше в мене. Изобщо ме толерираха и изчакваха какво ще излезе от мене.

Аз служех в църквата „Св. св. Кирил и Методий", която се намира до пазара - женския. Там имаше една стаичка , в която имаше много окултна литература, в два големи шкафа - около 500 книги.

Тук идваше да се черкува поп Иван Димков, бащата на Петър Димков. Беше много религиозен и много духовен човек. Аз веднъж проявих небрежност в одеждите си при църковната служба и той ми се скара, та ме схруска цял. Беше от вярващите по дух, а другите свещеници около мен бяха кариеристи и занаятчии.