3. ЛОДКАТА

През 1930 г. беше направена онази чешма наречена „Ръцете". Обикновено от нея носехме на кобилица вода за казаните. Докато бяхме около 50 души се справяхме що-годе, но беше трудно. Като станахме много хора изведнъж изникна този проблем за водата. И тогава аз като стар моряк пребивавал няколко години на брега на Бяло море и виждал толкова много лодки, то реших, че проблема с водата ще го разрешим с една лодка. Да, ама тук в планината нямаше лодки. Лодки нямаше и в София. Лодките се правеха и се намираха или по река Дунав или на Черно море. А кой ще ходи там и как ще се докарва лодка по влака? Видя ми се трудно и невъзможно. Тогава реших, че ние можем да си построим лодка. Изработих чертеж за лодката и брат Боян Златарев я изработи от две части. От Станке Димитров я изнесохме на ръце. Първо едната част, после другата. Горе при второто езеро брат Боян я сглоби и вече имахме лодка. Там от начало имахме пристан, защото преди лодката имаше сал и с него се опитвахме да пренасяме вода. Сала го завързвахме за пристана, но приятелите си бяха довели и децата и те развързваха сала и се опитваха да отплават за незнайни морета според детските мечти и игри. Така веднъж едно дете, което беше на сала се преобърна и падна в студената вода. Разнесе се писък и суматоха. Водата студена, езерото дълбоко и всеки момент детето ще се удави. Тогава един приятел от Русе брат Никола Николов, също като мене моряк и плувал по водите на Дунав, веднага се съблече, хвърли се във водата, извади детето и го спаси. След това го заведоха в банята да се напари с топла вода и го наливаха са се напие с гореща вода. Там имахме две бани направени от платнища и се къпехме с гореща вода, която получавахме от собственоръчно направени бойлери, направени от братята, а затопляхме водата с дърва от клек. Имахме вече такъв инцидент и вече сала се заключваше с катинар. След като лодката бе готова, тя също се заключваше с катинар, защото много бяха желаещите за романтични разходки с нея по езерото. Тази лодка се оказа толкова стабилна, че и да искаш не можеш да я обърнеш. Тогава решихме да я пуснем свободно за разходки по езерото при едно условие: който я вземе ще отиде до чешмичката да напълни десетина-петнадесет кофи за вода и да ги закара до кухнята. С това условие задавихме с вода кухнята, защото приятелите изпитваха удоволствие да носят вода като се возят с лодката. След това много пъти сме канили Учителя да се вози в лодката. Има направени много снимки с тази лодка. Аз се чувствувах, че съм капитан на лодката. Идеята за лодката беше моя, а Боянчо я реализира. Аз имам няколко снимки как греба с лодката, а Учителят е седнал в лодката и аз го карам с лодката на разходка по езерото. Тези снимки и до сега висят на стената над моето легло. Приятно ми е да ги гледам и да се връщам към онези млади години. След като свършваше лагера лодката я скривахме между скалите и я заравяхме, защото туристи и рибари можеха да я повредят. Когато започваше лагера на Рила, ние я изваждахме от затрупалите камъни и на ръце отново я поставяхме в езерото. Тази лодка ни изкара доста години. Освен, че ни свърши полезна работа, то с нея задоволихме една своя мечта за романтика, където човек сам гребе с греблата своята лодка и я направлява във водите на своя днешен и утрешен живот. Колко въздишки, колко блянове прекарахме с тази лодка. Имаше много несбъднати мечти и блянове в нашият младежки живот. Но това вкупом се събираше в общия братски живот на Братството, което бе на Рила заедно с Учителя. За вас това е само една снимка на брат Крум по млади години с Учителя. Но за мен това е живот славен и преславен, защото бе живот, когато Великият Учител пребиваваше в плът и чрез Дух между българите и славянството и бе с нас на Рила.