Бях добра ученичка в гимназията, завърших я с отличие и можех да следвам в университета всяка една специалност. Исках да бъда студентка като моите братя, но програмата на моят път беше друг. Съдбата беше категорична към мене и си каза думата. Бях поставена пред свършен факт, без право на собствено мнение и собствено разрешение. Трябваше да следвам пътя начертан от съдбата си.
Като завърших гимназия, въпреки всички мои умствени възможности да продължа образованието си в университета, изведнъж очертания пред ме¬не път се затвори. Да, затвори се вратата пред мен. Баща ми имаше в този момент финансова възможност да отпусне кредит и за моето висше образование. По различно време следваха и тримата ми братя. Борис по естествени науки, Николай - математика, а Стефан - право. И тримата получиха висше образование. Но когато дойде време за моето следване, баща ми заяви, че за да следвам трябва да се продаде едно много ценно място и с получените пари да следвам. А тогава да продаде някой място, за да изучи детето си, бе кощунство, защото чрез земята хората изкарваха насъщния си хляб, а ученето се възприемаше като нещо, без което може и че това е лукс за бедните и разточителство за богатите, а Габрово бе занаятчийски град. Габровци се славеха като скъперници, а от друга страна за баща ми беше безразсъдно да изпраща единствената си дъщеря да учи, вместо да я омъжи, за да си създаде дом и семейство. Така се разсъждаваше тогава, така разсъждаваше и баща ми. Той отказа да продаде онова много важно място. Аз останах в Габрово с гимназиалното си образование, което за онези години не беше малко и с него се ставаше поне Учителю в прогимназията и се учеха децата от 8 до 14 години.
Минаха години, баща ми имаше някои неудачи в търговията. Заведе се някакво дело и онова много важно място, което баща ми не искаше да продаде стана предмет на спорове. Баща ми загуби това място чрез съда, дадоха го на друг, а баща ми не взе за него нито грош. В навечерието на делото моят вътрешен глас ми казва: „Той ще загуби делото". Аз си замълчах и за-помних всичко. Баща ми се върна съкрушен. Бяха му взели онова важно място. Казах му: „Ти на времето не пожела да го продадеш за моето следване, а сега ти го взеха чрез съда за твоето непослушание. Сега загубихме и двамата. Аз загубих висшето си образование, а ти мястото". Баща ми мълчи и се ядосва не толкова за това, че е пропаднало мястото и са го взели без пари, а че не го е продал на времето и с парите да ме изучи. Гледам, че се измъчва. Накрая му казвам: „Ти трябваше да платиш, за да научиш един урок. И аз научих един урок. Тези два урока струват колкото цената на мястото". Но с огорчение винаги си спомням за това място, което се оказа толкова важно, че ме спря от условията и толкова важно, че други му хвърлиха окото и го взеха. Това бе цената на наказанието. Голяма цена и за мен, и за баща ми.
