Родена съм на 25.септември 1902 година към 9 часа сутринта в гр. Габрово. Баща ми се казваше Никола Дойнов, а роден е в село Етър. Майка ми се казваше Кина, а баща й бе Ботю Рачев, по прякор Ботю Житото. Аз съм кръстена на името на баба ми Цанка, майката на баща"ми Никола, която си е заминала преди да се родя. Тя била много чиста, уредна жена, работлива и много религиозна. Имала е сестра от село по онова време вегетарианка. Вегетарианството тогава се е приемало отвътре по дух, а не по нечие усмотрение, защото това е непосредствено около Освобождението ни от турско иго 1877/78 г. Нейният брат е бил монах от Атонския манастир. Така че от този род са имали връзка с Атон, понеже е имало предание и поръчение всяко последващо поколение да предава първородния си син за служене на манастира в Атон. Идвали са, взимали са го като момче, ставало е послушник на игумена, а по-късно и монах. Така бе дошли ред и на семейството ни да даде този кръвен данък и затова бе определен за случая първия ми брат Борис, но майка ми не позволи. Направи всичко каквото можеше, но не разреши. Монахът, който беше дошъл да вземе определения кръвен данък от семейството ни, т.е. брат ми Борис, каза: „Желанието на майката е решение на Бога" и го оставиха. Това вричане да служи на Бога по-късно се реализира, когато той влезе в Школата на Учителя през 1920 г.
Дядо ми Дойно, баща на моят баща Никола, когото не помня е свирел на цигулка и през зимните месеци е участвувал в селските веселби - сватби, кръщенета, събори. По този начин е обикалял селата и е бил известен във всички околни села. През летните месеци е работил на ръчно направен струг, движещ се от вода минаваща по водни улеи и въртящи перките на колело. Изработил е гаванки от дърво, това е дървен съд с похлупак, в който се носи храна по път като сирене, кашкавал, лютеница. Удобна съдина, не се чупи, затваря храната добре и е удобна за път и за полето. Този струг е бил построен на козята река, в обятията на връх Милуша, много поетично място с красиви вирчета, където подскачаха пъстърви и раци, криещи се под скалите. Били са непокътнати места, рядко тук се е качвал човешки крак. По-късно, когато с татко минавахме по долината на Козя река, при нашите излети в Балкана всякога се отбивахме на това място, където е бил струга на дядо ми Дойно. Когато татко ми Никола е бил на пет години, майка му Цанка го е качвала на кончето, слагала дисагите с храна за баща ми в няколко гаванки, потупвала с ръка врата на кончето и казвала на малкия си син: „Дръж се здраво за кончето, то ще те заведе при татко ти до рекичката, където е работата му със струга". Благославяла го е с молитва и го е пускала. Кончето стъпка по стъпка го завежда точно при струга в долината на Козята' река. Сега когато разказвам това през 1975 г. всичко това го няма - унищожено, занемарено и погубено от злосторните ръце на рушителите. Баща ми Никола, когато станал на десетина години, неговият комшия,
предприемач го взима за работник в Румъния. Тогава са били годините тогава - в глад и немотия. Единствената сигурна работа за препитание е бил някакъв занаят или да си селянин със земя, с рало и мотика. Да станеш търговец се изисквало много неща. Първо много пари и голям усет за търговия. Там във Влашко той се отличил като работлив и скромен, така че господаря му пожелал да го осинови понеже нямал деца, но баща ми отказал. Искал е да бъде свободен и да се движи накъдето поиска. Дошло време да се завърне от Влашко, пътували с коне няколко човека, защото е било опасно от нападения от разбойници. Като се завръща на село, той развързал цървулите си и от там скрити в подлогата на цървула извадил спечелените пари - няколко жълтици и ги дал всичките на майка си. Тя била тогава вдовица, едва скърпвала двата края на немотията си. С тези пари тя купила малката къщичка, където живяла доста години след това и която аз помня много добре. Татко като младеж е бил чирак при много лоша жена. Идва издържал, защото ако напусне няма да му се плати и после ще носи име, че е чирак, който напуска чорбаджията си, а това означава, че никой няма да го вземе после на работа. Хората много са държали на тези неща. Издържал е с мъка.
Два пъти е ходил с каруца на Рилския манастир да прекарва стока за монасите. Впечатлили го много стенописите, иконите и цялата Рилска обител. После си отваря малко дюкянче за търговия и постепенно с годините става един от видните търговци в града. Обичал е да дава много на вересия пари, да помага на селянките, чиито стопани са на гурбет и когато ликвидира търговията си изгори всичките си тефтери. Огънят горя с черен дим цял ден и баща ми се шегуваше, че много вересии се превръщат на черния дим, понеже ги е било яд, че не са се превърнали в бели пари за черни дни. Но да гледаш как горят с черни кълбести облаци търговските си тефтери не е лесна работа. На много магазини имаше тогава изписан следния надпис: „Доверие всекиму, вересия никому." Хубав лозунг, нали? Когато съм била на 3-4 години татко отива с негов приятел през Солун в Света гора на посещение на вуйчо си в един от атонските манастири. Разглеждал манастирите, качил се на връх Атон, разговарял с монасите и там вуйчо ми научава, че баща ми има първороден син, на име Борис, който според обичая трябва да постъпи в Атон и да заеме неговото място. Когато баща ми се завърна от Атон, донесе много картини от Света гора, които постави в малката молитвена стаичка в къщата ни. В нея се влизаше само за молитви и там се четеше Библията. В нашия дом имаше много посещения. Идваха пътуващи търговци с коне на групи от по 3-4 човека и след това прехвърляха Балкана. Също се отбиваха пътуващи монаси от Атон. Тях ги изпращаше вуйчото на баща ми. Те носеха библии, черковни книги, оставяха ги, а ние ги подарявахме на съседите. Често се получаваха сандъци пълни с Библии и ние ги подарявахме на по-напредничавите и писмени съграждани. Докато аз вървях по рода на баща ми и дядо ми Дойно и баба Цанка, то брат ми Борис, първородния син роден през 1900 година - по рода на майка ми Кина и по рода на баща й Ботю Житото. Ако разгледаме старите снимки ще видим, че Борис прилича на майка ми Кина, а тя пък на баща си Ботю Житото. На майка ми дядото е бил кафеджия, известен, в турско време. Ползвал се е с голяма известност. За него знам, че всяка нощ в определен час е ставал, опасвал се е с някакви бели колани или пояси, запалвал големи свещи и се молел и четял Библията. Когато по-късно четях беседите на Учителя, който препоръчваше подобни методи и даваше такива задачи, аз се усмихвах и си казвах, че дядо ми го е правел по дух, а ето аз го чета, знам го, но не мога да го направя, защото нямам такава вътрешна нагласа като този дядо на майка ми. Когато всички роднини се събирали при тържествени дни,
той всякога взимал Библията и всички наред са четяли от нея. А това за онези времена е било необикновено, защото малцина са били писмени и са могли да четат Библиите отпечатани със старославянски текст.
Така родовете ни са се подготвяли и накрая да изпратят последното поколение да бъдат представени в Школата на Учителя. Това бях аз с тримата ми братя - Борис, Николай и Стефан.
