35. СНИМКАТА НА ЕСПЕРАНТИСТИ ОТ РИГА - ЛАТВИЯ
Още в началото на моето пребиваване в Рила влязох във връзка с брат П. Пампоров, който по това време обикаляше Европа с есперанто. Той ми се обади от Рига с една групова снимка илюстрираща неговия курс по есперанто в Рига. Аз му отговорих. В следващото писмо той ми писа, че една от неговите курсистки - Емилия Вилумсон пожелала да кореспондира с мене. Да чакам от нея писмо. След няколко дни получих очакваното писмо на есперанто. От писмото се виждаше, че тя е много добра есперантистка и благодарение на брат Пампоров отчасти запозната с идеите на Бялото Братство.
Започнахме с нея оживена кореспонденция. Това обстоятелство ми помогна и аз да се шлифовам в езика, особено писмения. Тя место ми посочваше някои мои грешки в писмата. Но за да бъде кореспонденцията ни осмислена, аз започнах да правя на есперанто резюмета от беседите III серия и да ги изпращам. Тя пък от своя страна започнала да ги преписва с индиго и ги изпращала в 17 държави. Всяка седмица изпращах по едно дебело писмо и получавах от нея също такова писмо, тъй като тя всякога прибавяше по един от копираните от нея екземпляри. По този начин се създаде една непринудена и системна работа. Тя можеше да продължи дълго време, ако не бе се случило нещо, което долу ще разкажа. Така нашата кореспонденция продължи около две години.
Един ден получих от Париж подарък една книга на френски език с писмо от някоя Емил Борел - водачка на френското движение за мир във Франция. Тя изказваше благодарност за тези хубави резюмета, които получаваше от Рига.
Снимката, която получих от брат Пампоров, както казах, представяше ръководения от него курс по есперанто в Рига. Тя беше номерирана от Емилия Вилумсон, за да ми обърне вниманието, че N 11 и 12 са сестри от Братството в Рига: 11 - Анна Мазурс, N 12 - Амалия Вайланд, а N 13 е самата тя - Емилия Вилумсон, моята кореспондентка.
През август на 1931 година, когато Братството лагеруваше при Седемте рилски езера, аз се обадих на моя шеф, че искам да отсъствувам два дни и през Рилския манастир, Дамка се озовах на лагера.
Времето беше хубаво, слънчево. След обяд аз се срещнах с Учителя и му показах, като му посочих, че N 13 е моята кореспондентка от Рига и очаквах мнението на Учителя за нея. „Тя има младежки чувства и влечения. Онова, което на младини не е постигнала, сега иска да го постигне", каза Учителят и се спря на N 12 - Амалия Вайланд. За нея говори доста продължително и каза много хубави неща: че произхожда от един род от хиляда години, че има устойчив характер, че е човек, на когото може да се възложи отговорна работа и пр. Но мене повече ме интересуваше N 13, затова повторно помолих Учителя да каже нещо повече за нея. Учителят пак повтори същите думи за нея, с което ми даде да разбера, че тя не притежава онези ценни духовни качества като N 12. Пак ми заговори за N 12, като я обрисува като честен човек, който всеотдайно служи на своя висок идеал, човек със стабилен характер и пр. Аз се почудих защо Учителят ми говори такива хубави неща за нея, а за N 13, която ме живо интересува като моя кореспондентка, не каза нищо хубаво. Едва ли не искаше да каже: тя не е човек с ценни духовни стремежи, нейният поглед е обърнат към земята. И когато трети път го върнах на N 13, Учителят ме остави без да ми отговори и си отиде.
Аз останах озадачен от тази постъпка на Учителя, но разбрах, че моята кореспондентка не е някоя особено издигната личност, на която може да се разчита.
