28. МЕКИЧАРНИЦАТА
1927 година. В една от своите лекции на Младежкия клас, Учителят даде задача всеки ученик от класа за един ден да си представи, че няма пет пари в джоба си. Да отиде в града или селото, дето със собствен труд да си изкара прехраната.
Тази задача решиха да изпълнят групово братята Борис Николов, Влад Пашов, Георги Радев, Иван Михайлов и аз. Какво да работим? Решихме да печем и продаваме мекици.
За тази цел построихме'един временен навес при работилницата на брат Бертоли на видно място - откъм ул. „Раковски", дето има голямо движение. Инсталирахме един примус, една широка тенджера за олиото, кофа за тестото и тезгях с голяма тава, дето щяха да се излагат за продан изпечените мекици.
Започнахме. Брат Влад се грижеше за приготвяне на тестото и пущането на мекиците в тенджерата. Брат Борис поддържаше огъня и маслото, брат Георги Радев с два шиша обръщаше и вадеше изпечените мекици, като ги слагаше в тавата на тезгяха. Брат Иван Михайлов, с бяла престилка продаваше мекиците, като от време на време викаше с висок глас: „Насам минете, мекици, насам топлите мекици! Парят, парят!"... А моя милост с цигулката свирех „Братство, единство" и други песни.
Мекичарницата ни със своята оригиналност привличаше вниманието на минувачите, особено на учащите се, които се спираха, купуваха си мекици и се позастояваха усмихнати и учудени да послушат безплатната музика.
Това продължи няколко сутрини с добър резултат. Приятелите докладваха на Учителя, който одобри идеята ни и ни насърчи.
