11. СПАСЯВАНЕ ОТ РАЗСТРЕЛ НА 54 ДУШИ

КОМУНИСТИ ОТ ЕДИН ЧЛЕН

НА БЯЛОТО БРАТСТВО

След разгрома на Септемврийското въстание през 1923 г. Партията на комунистите бе обявена вън от законите и разтурена. Всичкото имущество, заедно с архивите, бе иззето. Попадналите списъци на партийните членове бяха използвани за тормоз над тях. Властта беснееше, народа се изпоплаши и по-страхливите започнаха да се крият. Властта използува това и започна да арестува по-активните другари. По-буйните се обявиха за нелегални и за­едно с някои анархисти поеха Балкана. Акцията не бе напълно организирана. Нямаше продоволствие, нямаше уредени квартири. Точно през това време властта предприе хайка и на площад „Хаджи Димитър" в Сливен. Започнаха да излагат убити партизани и насила караха гражданите да ги гледат за назидание. Това ужаси народа и го възмути. Той временно сви своите бойни знамена и наново започна да се организира за реванш. Запристигаха от София инструкции. Партията в Сливен наново заживя конспиративно. За съжаление, обаче, из между нас се яви предателя Никола Бързаков - таен агент на властта, бивш наш предан другар. Той през всичкото време на пре­биваването си между нас е шпионирал.

Когато организацията ни обхвана и селата, властта започна своите действия. Първи бе арестуван Иван Георгиев - студент-юрист, секретар на организацията. Не можейки да издържи наложените му изтезания, той разк­рива цялата организационна мрежа. Чорапът се разнищва, арестите започват.

На 1 април 1925 година арестуваха Ст. Гагов. Това бе предупреждение,
че идва и моя ред. Бях уверен в това от факта, че когато го предупредих за
нареждането на Партията да приеме и приюти нелегалния П. Тотев в дома си
за няколко дена, той се подвоуми, но се съгласи. Първата ми грижа бе да
унищожа всичко, което не трябваше да попадне в ръцете на властта. В съща­
та нощ на предупреждението ми, към 10 часа вечерта на определеното място
ми бе предаден от Ив. Георгиев въпросния П. Тотев, когото заведох в дома на
Ст. Гагов.   ,

Направихме план за евентуално отстъпление ако по някоя случайност се наложи. На другата вечер занесох на въпросния П. Тотев голяма кама за отбрана от близо, потури, салтамарка и калпак за по-незабелязано премина­ване на сръбската граница по установен план, през специален канал. След няколко дни Тотев бе предаден на специален човек за преминаване на границата, което мина благополучно.

151

Същия месец, на шести април .1925 г. арестуваха и мен. Заранта, прид­ружен от двама агенти бях на гарата за Бургас. Денят бе слънчев, топъл, приятен. Слушайки ритмичното тракане на колелата на влака неволно си зада­вах не веднъж въпроса: Какво ли ме очаква от днес нататък?...

На всяка гара пътниците, слизайки от влака се спираха пред кабинката, в която бях затворен сам - на прозореца бе поставена табелка „Влизането забранено". Същото правеха и пътниците, които се качваха.

Привечер стигнахме на гара Бургас. Комендантството усили охраната с още един полицай. В обществената безопасност бях посрещнах и поздравен от палача Баладински с ругатнята: „сволоч" и освежен с една силна плесница, която размъти мозъка в главата ми. Там беше и Иван Георгиев, който не може­ше да издържи погледа ми и излезе.

След „обичайното предаване-приемане" бях записан.и изпратен (заве­ден) във вагон N 2 до пристанището. Първото зловещо отваряне на вагона ми направи смразяващо впечатление. Вътре лежаха по корем не хора, а пребити от бой трупове. Гледка по-страшна от тая на бойното поле. Четейки ужаса по лицето ми, един от другарите, който лежеше на едната си страна ми каза: „Нещастнико, и ти като нас ще бъдеш, само знай едно: изпуснеш ли се да ка­жеш само малко от това що знаеш, то ще трябва да признаваш и работи, ко­ито не си даже и сънувал. Затова само мълчи и нищо не признавай - не издавай другарите си, защото ти и аз и тия трупове, които лежат тука, ако не бяха издадени, нямаше да бъдат в това състояние. А най-вече ще бъдеш презрян като предател и рано или късно съвестта ти ще заговори и ти сам ще се през­реш". Той не можа повече да издържи, легна по корем и ме помоли да открия седалището му, което гореше като огън...

Храна не ни даваха и такава трябваше да си набавяме от вън - било чрез караула или чрез наши близки. Това много улесни предвидената от по-рано връзка с външния свят. Всеки обед в донесената храна на другаря Стоилов -адвокат, в готвеното имаше малко кокалче, в дупката на което се намираше костен мозък, а зад него в дъното на дупката - малка бележка написана стенографно. Въпреки подозренията на охраната, конспирацията чрез кокалчето остана неоткрита. По този начин ние следяхме събитията. Животът ни през деня коренно се отличаваше от тоя през нощта. Макар и пребити, ние си позволявахме от време на време и шеги, обаче, през нощта напрежението ни бе голямо, особено към полунощ, през което време палачите почваха своята работа.

Вратата на един от товарните вагони, където бяхме нахвърляни бавно се отваряше и повиканата жертва слизаше с хиляди проклятия и със силното же­лание да запази спокойствие и мъжество пред палачите. Обстановката в инквизиционната стая му е позната: каучукови бичове с надпис „Аз знам всичко и всичко ще кажа!", няколко пияни агенти-палачи, готови да бият, а от страни -маса с червено вино, нарязана сланина и чесън - любимия аперитив на садиста Баладински (белогвардейски офицер). Дали природата е създава друг подобен звяр-човек, не знам, но този садист Баладински, нямайки възможност да пие кръвта на своята жертва, налива и пие от виното, мислейки, че пие кръвта на жертвата си и то в момента, когато жертвата му се гърчи от болки, причинени от необузданите удари на бичовете. Седалището се подува, посинява, напуква се и когато кръвта започне да пръска лицата им, тогава прекратява своята жи­вотинска наслада. И ако ти си позволиш, преди те да спрат да им извикаш „Спрете палачи!", тогава ти си завинаги загубен. Такъв бе случаят с нещастни­ка Ст. Воденичаров, укривател на нелегални. След като го убили, за да прикри­ят злодеянието си, те го хвърлили от прозореца на четвъртия етаж, уж че той сам се хвърлил и рано заранта го погребват без предварително обследване и

152

медицинска експертиза.

С пребито тяло и окървавена риза те отвеждат обратно във вагона сво­ята жертва, мислейки, че с това са убили неговия борчески дух и че след ден-два ще се принуди да направи пълни самопризнания.

Грижите на неговите другари са много скромни: разкопчават му панта­лоните и долните гащи, червени от кръв, отлепват окървавената риза, разголват седалището посиняло, напукано, подуто и то с такава температура, че при­лича на мангал с разжарени въглени. Само въздухът може да облекчи състо­янието на нещастната жертва. Това се повтаря всяка нощ по няколко пъти от всички вагони с редки изключения. Казвам с редки изключения, защото има­ше един от дежурните по караулите офицер, който не позволяваше през него­вото дежурство да вземат арестанти от вагоните. А как узнавахме, кога ще бъ­де той дежурен по караулите? Това ни известяваше малкото конспиративно кокалче със скритата в него бележчица. Това бе за нас единствената отрада. Пълна тишина и спокойствие цареше тогава. Само морето неспокойно разби­ваше вълните си в брега. През малката дупка-прозорче се виждаше полюлява-нето на високите мачти на гемиите, закотвени недалеч от брега. Чуваше се как градския часовник със своите удари отмерва времето и уплашени чайките със своите писъци нарушаваха нощната тишина. Обаче, не винаги ни носеше доб­ри вести нашето малко конспиративно кокалче.

16 април 1925 година. Паметна дата. Чувствуваше се нещо зловещо. Атмосферата натегната. Голямо брожение в града. Нещо изключително, нещо ужасно във вагоните. Стражата е усилена. Движението към пристанището -замряло? Всички се питаме: Какво става в града? - неизвестност, мъчителна и мрачна цари около нас. Най-после пристигна нашия информатор - кокалчето. Костният мозък се изсмуква, малката бележка се показва и инстинктивно ръцете, които я държат треперят, бавно я разтварят и, о ужас! Бележката гласи: „Атентат в църквата „Св. Неделя". Множество убити и ранени! Народът възмутен. Иска да ви линчува. Гответе се за най-лошото! И все пак кураж!"

Може ли да се опише ужаса, изживян от нас! Да умреш в неравен бой на барикадите е чест, но да умреш вързан, не е ли позор? Какво да се прави? Вечерта настъпва. Мрак изпълва вагоните, а ние притаили дъх, все чакаме, ча­каме готвената ни Вартоломеева нощ. Навън става все по-тъмно, все по-злове­що бучи морето, все повече и повече се обтягат нервите, а ние чакаме, чакаме...

О, Господи! Докога ще продължи това? Докога това работническо тегло? Нима сме толкова големи престъпници, за гдето искаме по-човешки права, за гдето искаме повече хляб за народа? За това ли са ни затворили в тия вагони, като зверове, че искаме и ние като творим материалните блага да се ползуваме по-справедливо от тях?

В такова трескаво състояние прекарахме нощта. Последва затишие.
Разпитите продължаваха и то с единствената цел всеки обвинен да подпише
изготвените му показания. Всичко вече е ясно. Конспирацията напълно
разкрита. Не ни оставаше нищо друго, освен да капитулираме. Излишни бяха
всякакви увъртания и отричания. Трябваше да се подчиним на съдбата с единствената последва надежда да отречем показанията си в съда, като насила изтръгнати и да представим веществени доказателства за това: кървавите ризи и
посинелите тела...   , '

Макар и бавно, времето минаваше, всяка нощ вагоните зловещо се отваряха, неподписалите още своите „самопризнания" другари се отвеждаха и връщаха, но не така пребити.

Цареше привидно спокойствие.

Към края на месеца - нова изненада: незабравим петък! Кокалчето ни

153

съобщи, че през нощта се готви страхотна изненада, но и надеждата за пре­дотвратяване не е малка - съберете сили!

Ново напрежение... Към 12 часа полунощ, от към града се чуват стъпки на много хора, които бавно се приближават към вагоните. Караулът е извикан в оръжие. Караулният началник извиква: „Кой там?" Последва отговор: „Началника на обществената безопасност Баладински и неговите помощници Мандражийски и Коларов. По заповед на полковник Пенев идем да ни предаде­те по този списък 54 затворници, които тези наши другари от София ще отве­дат в друг затвор." Последва твърдия отговор на караулния началник: „Без за­повед на дежурния офицер по караулите г-н капитан Гръблев, не позволявам да се взема нито един от затворниците".

Възбуден от резкия отказ на караулния началник, Баладински отговаря: „Щом доброволно не ги дадете, имам хора насила да ги взема". „Това няма да позволя" и веднага последва заповед на караулния началник: „Готови за стрел­ба".

Препълнен със злоба, Баладински пита: „Къде е дежурният офицер по караулите?" Отговор: „Не е наша длъжност да знаем къде е, щом на вас трябва, намерете го!"

Пред страха от грозящата ги опасност, палачите отстъпиха, но не си отидоха, а спряха в страни от караулното помещение. Само един потегли към града, навярно изпратен да търси дежурния по караулите офицер - капитан Гръблев.

Караулът също остана в оръжие. Колко ясно се виждаше от малките ва­гонни прозорчета всичко това!... Могат ли да се намерят думи, за да се опише трагедията, изживяна от нас?

Градският часовник бие един, а ние все наблюдаваме. Палачите са все на същото място, войниците са също с пушки в ръце. Търпението се изчерпа, зъбите тракат от студ, а те все там. Навярно кроят нещо адско.

Чуват се два удара. Часът е едва два, на нас ни се струва, че е изминала цяла вечност. Градът е потънал в тишина, а ние чакаме, чакаме притаили дъх. Часовникът бие три, мрачината се усилва, уличните лампи губят сякаш от сво­ята светлина. Близко някъде в квартала изкукурига петел, последва го втори, трети, а ние все чакаме, чакаме развръзката на тая нощна драма. А те - палачите са все на същото място, издавайки своето присъствие с малките светлинки на цигарите си.

Най-после към четири часа, от към града се чуват тихи стъпки. Стъпките все повече се приближават, все по-близо и по-близо и, о чудо! Пред караулно­то помещение се показва капитан Гръблев.

Изтръпнали от ужас, следим развръзката. Баладински се отделя от сво­ите хора и изправяйки се гордо пред капитана, заговорва: „Господин капитан Гръблев, по заповед на полковник Пенев трябва да ми предадете по тук посо­чения списък 54 затворника, които пристигналите от София агенти ще отведат в друг затвор". Гръблев отговаря: „Имате ли писмена заповед за това?" „Не", отговаря твърдо Баладински - и ако доброволно не ми ги дадете, имам хора на­сила да ги взема". „Значи нападате караула" и веднага заповядва: „Караул, го­тови за стрелба! Втората редица приготви бомбите!" Озлобен от своя неуспех, садиста Баладински, отивайки към своите хора, почти реве: „Утре ще отгова­ряте с главата си за неизпълнение заповедта на г-н полковник Пенев"...

Почна да се развиделява. Звездите, които бяха свидетели на разиграла­та се нощна драма избледняваха и сякаш се стопяваха на небосвода. А слън­цето се показа иззад морето и сложи началото на новия ден. Морето леко плискаше своите вълни и сънливо люлее закотвените край брега лодки и гемии.

154

Следствието беше към своя край. Подсъдимите щели да бъдат разстре­ляни на групи. Бързали с изготвянето на обвинителните актове. Предстояло скорошно изпращане на подсъдимите в Сливен. Тия и други подобни сведения получавахме все чрез малкото кокалче. Определеният за евакуация ден дойде. Тъй като пиша по памет, не мога да си спомня дали през юни или през 1оли бе­ше нашата евакуация и подробностите по нея. Един прекрасен слънчев ден ни натовариха на влака за Сливен. Макар че това се пазело в тайна, гарата бе задръстена от хора. Разделени на групи, бяхме отведени в различни участъци и голяма група в полусъборената джамия, пригодена за затвор. Във Сливен научихме, че нашия благодетел капитан Гръблев бил от Бялото Братство. Във навечерието на процеса всички бяха прибрани в затвора. В деня на процеса, улиците през които трябваше да минем, бяха пълни с любопитни тълпи. Конвоирани (съпровождани) от силна охрана, влязохме в съда, който бе открит и обвинителните актове прочетени...

Първом бе разпитан Ив. Георгиев. Той като студент-юрист със силни ду­ми отрече дадените от него показания по процеса, като изтръгнати с насилие и побой, посочвайки на съда кървавите си ризи, посинелите си тела и напукани седалища.

Въпреки веществените доказателства, съдът бе неумолим и прочете предварително приготвената тежка присъда...

Затворът прибра своите жертви във влажните си килии...

От тогава се започнаха родилните мъки на 1944 година.

След повече от 33 години от горните събития, случайно чух да се споме­нава името на другаря Никола Хр. Гръблев. Припомняйки си, потърсих го в квартал „Изгрев" край София. Намерих го, благодарих му и го запитах: „Как да се обясни това съвпадение, че през тази нощ на замисления разстрел, той да бъде дежурен по караулите?" Той ми отговори, че има запазени бележки по то­ва и че ще ми ги съобщи допълнително писмено. Предавам буквално неговия отговор: „Към края на месец април, току-що се бях върнал от казармата и се готвех да обядвам, ми съобщиха, че двама души ме търсят. Излязох и виждам двама души зад къщата ме викат с ръка. Отидох при тях. Казаха ми, че току-що са пристигнали от София. Дошли специално при мене, понеже знаели, че само аз мога да помогна в случая. Казаха ми, че имали положителни сведения в София, че през нощта ще изкарат около 50 души комунисти от вагоните и ще ги убият. „Ако нощес не ги избият, после няма да го направят, защото са нап­равени постъпки".

Казах им, че много трудна задача ми дават. Разводът на караулите ста­ва в 14 часа, а сега вече е 13 часа. Освен това, вчера в 14 часа се смених, като дежурен по караулите. „Господин капитан, друго няма какво да ви кажем, ос­тавяме на вас, каквото можете да направите" и си отидоха. Оставих яденето, позамислих се малко и си казах: „Една глава е по-малко от 50 глави, да става каквото ще". Бях ерген, нямах задължения към никого, от смърт не се боях. Поисках служебната книга и видях, че дежурен по караулите трябва да постъ­пи капитан Шукаров. Изтичах до тях. Сварих го, че обядва. По щастлива слу­чайност бях получил парол за постъпване дежурен по караулите в събота. Казах му: „Шукри, моля ти се, в събота имам много важна работа,'нека да пос­тъпя сега за дежурен по караулите, а ти в събота". Той се ухили и извади плик­чето с парола, даде ми го и аз му дадох моето. В,14 часа направих развода. Подчертано припомних на войниците, да не се дават никакви хора от вагоните през нощта. Вечерта се настаних в ротната канцелария. Пратих доверен войник при телефона с поръчение, ако ме потърсят веднага да изтича и ми съобщи. Към полунощ дойде войника и ми съобщи, че ме търсят по телефона. Казах му, че ще отида на площадката на показвачите на брега на морето. Той

155

да се навърта при телефона и само ако. стане голяма тревога (дойде началника на гарнизона и други подобни), да дойде и да ми съобщи. Иначе, само да следи.

Останах на площадката до три часа. Излязох и тръгнах да проверя караулите. Посрещнаха ме полицаи и ме помолиха да отида веднага на пристанището. Аз, обаче, започнах проверката от затвора.

Като стигнах до вагоните, посрещна ме Баладински с думите: „Господин капитан, вие нарочно станахте дежурен по караулите". В това време караулния началник се приближи към мене и ми рапортува: „Караула и постовете са в до­бър ред". „Караулът е извикан в оръжие, понеже Баладински искаше насила да му предадем 54 арестувани от вагоните". В подробности ми разправи следното: Към 23 и половина часа Баладински отишъл при него със списък да се извадят и предадат 54 човека от вагоните. Караулният началник отговорил, че без разрешение на дежурния по караулите, не може да му ги предаде. Баладински отговорил: „Какво ще питам дежурния по караулите, те всички ги дават, освен капитан Гръблев, а сега е дежурен капитан Шукаров". „Не, казал подофицера - капитан Гръблев ми даде парола и за мен той е дежурен по кара­улите". „Той вчера се смени, казал Баладински - ако не ми ги дадеш, насила ще ги взема". С него имаше около 20 души убийци специално за целта, изпра­тени от София и той се чувствувал силен. Караулът бе 18 човека. Караулният началник веднага го извикал в оръжие и казал на Баладински, че веднага ще употреби оръжие, ако приближат вагоните. Тогава Баладински отишъл на теле­фона и съобщил в полка и полицейските участъци да ме търсят и ми кажат да отида на пристанището. Търсили ме из района на полка, в канцелариите, вкъ­щи няколко пъти, из града, но понеже се бях скрил, не ме намериха. Тогава аз се обърнах към Баладински и групата с него и им казах: „Само две минути ви давам да се махнете от тука, след което ще употребя оръжие, и дадох команда - предната верига приготви се за стрелба, задната приготви бомбите!". Мърморейки групата веднага си тръгна.

Тръгнах към казармата. Щом стигнах, посрещна ме един войник от гар­низона и ми каза, че ме викал началника на гарнизона полковник Пенев канце­ларията си. Отидох. Щом влязох, пристъпих да рапортувам, но той ме посрещ­на с думите: „На дъното на морето ще те пратя! Ще пазим комунистите!", като блъскаше с юмруци по бюрото. След като се насити да ме ругае, иззвъня на дежурния писар и му каза: „Направи наредба, новият караул да постъпи в 6 часа, вместо в 2 часа след обед". На мене каза да си оставя оръжието на бюрото. След като го оставих, казах му: „Господин полковник, не мога да си обясня защо така грубо се отнасяте с мене. Всички знаят, че аз никога не поз­волявам да се дават арестувани извън работното време. Аз съм се клел два пъ­ти да служа вярно и честно и да пазя реда и законите в страната. Това, което правя е според законите, а вие карате да престъпвам клетвата си. Правете каквото искате с мене". Той се замисли. В това време влезе писаря с новата наредба, за да я подпише, понеже беше 5 часа и комендантския адютант не бе дошъл. Писарят каза: „Господин полковник, да подпишете наредбата". Той му отговори: „Иди си, ще остане същия караул". После се обърна към мене и ми извика: „Гръблев, с християнски чувства не се управлява тоя народ". От това разбрах, че той не знае, че са идвали при мене хора от София. Понеже виждах, че ме грози голяма опасност, особено, ако са узнали, че са идвали при мене хора от София, бях скрил малък пистолет у мене и щом видя неминуемия край щях да се застрелям".

Написал и записал: Петър Радев (подпис) „Орехова гора" 68, София VIII