3. ВЪЛЦИТЕ И ТЕХНИТЕ ЗАКЛЮЧЕНИ ЧЕЛЮСТИ

През месец ноември 1922 година бях в София. При срещата ми с Учителя, той ми каза: „Трябва да излизаш нощем и обикаляш по границата. Но ще бъдеш без оръжие и без кон. Така съвсем сам. Ще уповаваш само на Бога". Казах му: „Учителю, много вълци има, ще ме изядат". Отговори ми: „Няма да те изядат".

Като се върнах реших да изпълня дадената ми от Учителя задача. Бях по служба в щаба на участъка в с. Кеманлар (сега гр. Исперих) и реших по тъмно да се върна в село Салтъклар, където беше моя щаб. Разстоянието бе­ше 22 км. При обикновено, хубаво време го вземах за 2 часа най-много. Тогава време беше много лошо. Насрещен за мене вятър, мрак, гъста мъгла и слаб дъжд. Началникът на участъка, подполковник Димитър Попов ме задържаше, но аз се отскубнах и към 18 часа тръгнах. Беше началото на де­кември 1923. До село Подайва вместо за 40 минути, стигнах за четири часа. Шест пъти по-бавно. Нищо не виждах. На коня бях отпуснал юздата, закачих я на седлото и оставих той да ме води. Когато бяхме вече до самото село Подайва, от мрака изскочиха около 15 сенки. От тях 5-6 се хвърлиха да заха­пят коня за гушата, 4-5 искаха да го захапят за корема и 3-4 за задните крака. Коня отскочи наляво и хукна с всичка сила. Хванал се за седлото и ед­на не паднах. След това бързо хванах юздата и подкарах коня вече вътре в селото. Бях толкова изтормозен, че реших да ида при кмета и там да преспя. Турците прибираха и кучета си вкъщи, защото които останеха на двора въл­ците ги изяждаха. Часа минаваше 22. Като дръпнах юздата, за да извия коня към одаята на кмета, той се противеше. Искаше да си вървим у дома. Казах си на ума, той е по-умен, ще вървим, та каквото Бог даде и го отпуснах. Не минаха и 3-4 минути и дъжда се пресече на сняг. Западаха едни парцали и за няколко минути всичко се белна, очерта се местността, която отлично познавах, взех управлението на коня в ръцете си и след 2 1/1 часа изминах останалите 14 км. За да не уповавам на оръжието, ножа и пистолета бях за­пасал под куртката. Над куртката бе шинела, а над него мушамата. Този слу­чай потвърди думите на Учителя, че вълците няма да ме изядат. Муцуните им са били заключени, челюстите затворени, притворени и ако трябва да удушат жертвата си - не могат. Прегледах коня след пристигането ми, никъде няма­ше и драскотина от зъбите на вълците. Времето застудя, Дунава замръзна, надойдоха още много вълци от Русия и Карпатите. Глутниците се разхожда­ха и през деня и войниците убиха няколко. Особена порода, едри и силни.