77. ЛЯТО 1939-то

Най-пълната, най-богатата и най-радостната година в живота на Братството бе годината 1939 г. Тя беше кулминационната точка, може би на външния ни физически братски живот - не на духовния!

Тогава, през 1939 г. аз съм била все още Учителю в село и не зная как е протекъл животът на Изгрева през годината. Струва ми се, че е протекъл като всяка година с всичките му радости и възторзи край Учителя и с всички­те му задачи и изпитания на всеки поотделно дадени като на ученик. Но ду­мата ми е за 1939 г., за летуването ни през нея на Рила.

Още с пристигането си за лятната ваканция аз забелязах особено оживление и приготовления на Изгрева. Ремонтират се и се белосват от вън и отвътре салоните, боядисват се външните - обедни маси и пейки, яйцето, ка­тедрата с блажна боя. Поправят се алеите, украсяват се градините. Хорът и оркестърът усилено се подготвят. Частните къщи също се боядисват, белосват, приготовляват. Влизат и излизат делово много братя и сестри при Учителя да Му докладват как вървят приготовленията, да искат съвет и т.н. Сам Той е тук в някой от салоните, ту в градината при работещите, при пей­ките и т.н... Направлява работата.

Радостни ми съобщават сестрите, че това лято ще дойдат от чужбина много гости - затова са тези приготовления. Поканени са от много страни. Ще дойдат и от франция братя и сестри, които още не са идвали.

Първите пролетни птички долетяха от север. Това~бяха гостите от Латвия, Литва, Естония. След тях дойдоха от Югославия. Усилено се шият палатки, да има и за гостите. Всички сме извън себе си от радост и въодушевление, и гости, и ние.

Учителят се разлива в Слово. Беседите са дълги и пребогати. Разговорите след закуска, след обед и вечеря са дълги и неповторими. Ще благодарим много на брат Боев, че не е оставил едно зрънце да падне и се изгуби. Всичко е записал, подредил и запазил. Всички закусваме, обядваме и вечеряме заедно, като едно голямо семейство. Концерти, песни, вдъхновение. Отпразнувахме Петровден при най-голямо въодушевление. И не стихнала още песента на празника, автобусите ни понесоха към Рила.

Там друго чудо! Подготвителната група братя и сестри заминала за 7-те рилски езера по-рано и е устроила лагера. Палатките: на Учителя, на чуж­денците и на някои от нас са накацали вече по трите бряга на Елбур. Кухнята е почистена и поправена. Огнищата подновени, чайниците и казаните настанени. Магазинът готов и препълнен с провизии. Какво ли нямаше в него. „От пиле мляко" само нямаше, както казва народната поговорка. Всичко що имаше на богатия тогава изобилен пазар в София и Самоков имаше го и тук. Та чак и мекици. Беше дошъл брат-мекичар със семейството си от Ямбол да летува и да ни гощава с мекици. Всяка сутрин и всяка надвечер запалваше огън на една страна, на края на лагера и почваше работата си.

Редът и дисциплината бяха изискани, както винаги. Духът празничен, съборен. Всичко е весело, доволно, щастливо. Всичко се движи с такава енергия и лекота и сякаш не работи и не се уморява, но сякаш се носи леко, леко над земята с песен и вдъхновение - и чужденци, и ние. Природата и тя знае важността на тази година. Последната, хубава, свободна, щастлива го­дина в братския живот. Слънцето грее от сутрин до вечер. Нито едно облаче не хвърля сянка по него. Понякога само за украса, може би, по синия небос­вод се появяват и заплуват малки, бели, пухкави облачета подобни на лебеди и се оглеждат в кристалните води на езерото. О, в него се оглежда приказно и целият град от бели палатки-чайки.

И вечерите са тихи, звездни и нашепват приказки за неизмеримата дълбочина на Вселената, за неизбродимата Мъдрост на Битието и за безграничната Любов на Любещия, чието име е Бог! И Неговият Син - пратеник на земята да свидетелствува за Него се раздава денонощно като неизчерпаем извор на Мъдрост и вдъхновение, като неугасващо слънце на светлина и радост, като нестихващ поток на песен и Любов.

Неговият Син! Щастлива беше земята, че Той ходеше по нея. Щастлива беше Рила. Щастлива беше всяка пътечка, която познаваше стъп­ката Му. Щастливо беше всяко камъче, всяка тревица, всяко цветенце, до ко ито се докосваше Той. Щастливи бяха водите на пенливите вадички и поточета, над които минаваше и те пееха неспирно и оживено. Щастливи бя­ха езерата, върховете, канарите. Но най-щастливи бяхме ние, които Го поз­навахме и тръгнахме след Него. Не, Той ли ни доведе тука и ни разкри и ни сроди с неизбродимата красота на природата и Величието на Бога?

Гостите французи малко закъсняха. Те дойдоха към средата на летуването; Но ето ги и тях. Колко са скромни и смирени тези французи. Колко са скромни и смирени тези професори,'художници, учители, културни хора от Париж, Лино, Марсилия, Тулон и т.н. Колко са топли и сърдечни.

Учителят ги приветствува с топло бащино Слово, а те - задъхани от вълнение, от обаяние, от почуда мълчат, мълчат и тихо се търколят по бузите им едрите французки сълзи... Тези сълзи говореха повече от най-красноречи­вото слово.

Незабравимите французи! -Топли, сърдечни, вдъхновени! Колко малко време, но колко сгъстено им беше дадено всичко. Можаха ли да го погълнат, асимилират и да го претворят в живота си и да изпълнят задача си, за която бяха дошли? Не зная. Метлата на врага мина и над Франция, както и над България и помете много нещо. Но аз не вярвам да не са останали души, в които семенцата посети тогава с толкова любов да не дадат рано или късно своя плод. Бъдещето е пред нас. Още всичко не е загубено. Велик е Бог! Казано е в Писанието: „Няма да се върне Словото Божие, от да не принесе плод!"

Още тогава в един дванадесети час на деня, когато слънцето беше на зенита си и ни обливаше със своята мека, топла милувка, ние бяхме около Учителя събрани пред лъчезарящия от чистота и блясък охлюв, чакайки обе­да да бъде готов, Учителят каза: „Слънцето сега е на зенита си, нали? И вие всички се радвате. Но то не може да остане все там. Ще почне да слиза. Тридесет и девета година е зенитът на братския живот. Но тя ще остане неповторима. Затова казах аз да пишете всички да дойдат".

Какво разбраха другите тогава, не зная. Но аз бях дете - чувствувах се като дете. Аз винаги и до ден днешен се чувствувам дете - дете, което нищо не знае и не разбира от големите въпроси на света и живота. От политика пък хабер си нямах. Никога не съм се интересувала и занимавала с политика. Докато има толкова красиви неща в живота: музика, поезия, изкуство, наука, защо да се докосвам до нея? За мене тя е била винаги нещо нечисто. Малките повърхностни, случайни познания, които сами са ми се натрапвали ми говорят за това, че тя не е допринесла нищо добро на света - само раздори, крамоли, войни, революции, безлюбие, насилие, егоизъм, лъжи, жестокост и т.н., и т.н... Животът, светът нямат нужда от нея. Без нея те биха си съществували по-добре. И религията! А всичкият упадък и разгром - на политиката. Да ме извинят големите политици. Това е само мое мнение. Може да има добри политици и добра политика, но аз не съм видяла още тех­ните добри плодове. Досега само религията, изкуството и науката са прид­вижвали света напред. И то чистите: Религия, изкуство и наука! Защото поня­кога в тях се вмъква и политиката и тогава ги опорочава и тях.

За мене и изкуството е религия, и науката е религия. Защото не наука­та ли е, която ни разкрива законите, тайните на Битието, на Вселената и ве­личието на Твореца? Не изкуството ли е, който ни разкрива красотата на Вселената и живота и ни възвисява и ни прави по-добри, по-човечни и ни приближава към Бога, Който е самото добро, самата красота, самата Л1обов? Изкуството и науката са двете ръце на Бога, чрез които Той работи в света. Религията е техният синтез. Какво са псалмите на Давида? - Висша не надмината поезия! Какво са притчите на Соломона? - Висша Мъдрост! Какво е Евангелието? - И едното, и другото! Какво е Словото на Учителя? - Най-висшата поезия и музика, най-висше знание и мъдрост. Да изучаваш науката значи да изучаваш Бога! Да възлюбиш изкуството, значи да възлюбиш Бога -Неговата красота! Това могат да разберат само истинските хора на науката и изкуството. Учителят казва: „Учените по пътя на своите научни изследва­ния ще стигнат до Бога!"

Нима не четем в биографиите на великите, учени мъже на изкуството, как благоговеят пред онова, което откриват и творят? Те всички са били дъл­боко религиозни и озарени свише. Те са били истински служители на Бога. Незаменими, велики откровения са няколкото страници в биографията на Айнщайн, как той чувствува и възприема религията чрез науката - този най-голям учен на века. Целият му живот не беше ли Богослужение - служение и на истината, на светлината, на доброто, на жертвата? Неповторими са стра­ниците от романа „Трима в любовта" от Кронин, за пробуждане душата на неговата героиня и връзката й с Христа. Поема - цяла поема за пробуждане въобще на човешката душа.

А какво да кажем за Виктор Юго, Гьоте, Леонардо да Винчи, които са били окултисти, Бетовен, Микеланджело, Толстой, Ганди, Рабиндранат Тагор - тези великани на човешкия род!? И за плеяда още по-големи или по-малки мъже на науката и изкуството озарявани, вдъхновявани единствено, именно от идеята за Бога, от любов към Него и Неговите тънещи в мрак и невежество чада?! Ами какво да кажем пък за онези адепти - възвишени същества, за ко­ито говори Учителят, служители и съработници на Бога, които са участвували и участвуват в създаването на Вселената и на нашата земя?!

Но аз се отвлякох. Думата ми беше, че аз и не подозирах голямата и страшна вълна, която се надигна от запад и грозеше да залее и разгроми света - голямата Световна война, която започна още в края на 1939 г. и се разрази в годините 1939-1944 г. И дали е спряла сега? - Не! Топла или студена, тя е все война. Тя е все гибел за народите. - Омрази, вражди, революции, гонения, лоши условия и т.н., и т.н... Всевъзможни беди! Учителят виждаше тогава това и затова каза: „Тези условия повече няма да ви се дадат!" И не ни се дадоха!

При едно летуване, една група братя и сестри, в която бях и аз си тръг­нахме за София един ден преди Учителя. Друг път съм пътувала винаги с Неговата група. Излязохме сутринта рано и тръгнахме заедно с Учителя и ос­таналите братя и сестри, които отиваха на петото езеро да играят Паневритмията и да ни изпратят. От там ние ще продължим към хижа Скакавица за Дупница. Времето беше ясно. Но щом стигнахме там внезапно припадна тъмна и непрогледна мъгла. Ние не се уплашихме. Учителят не ни спря. Изпечени водачи застанаха на чело на редицата, ние след тях и след като се простихме с всички и целунахме ръка на Учителя потеглихме към хи­жа Скакавица. Мъглата беше толкова гъста, че едва виждахме гърба на пред­ния другар и пътечката пред стъпките си. Вървим и всеки се вглъбил в себе си, гледа да не изпусне случайно пътечката. Вървим, вървим, вървим... Може би, не, а цял час и когато всеки си мислеше, че наближаваме хижата, внезап­но се отзовахме при сенки, които играят Паневритмия! И Учителят сред тях! Беше смях и олелия до Бога. Къде и как сме се въртели цял час, за да се на­мерим там от където сме тръгнали, не ни беше ясно. Някой! Кой? Махна с ръ­ка Учителят пред нас. Раздра се мъглата, блесна слънцето. Ширна се поляната, очерта се пътечката. Ново сбогуване, ново целуване на Ръка, смях, радост! И напред!