За съборите, които са ставали в Търново няма да пиша, защото съм посетила само един - в 1925 г., но спомените ми за него са много избледнели. За тях ще пишат може би други. Аз ще пиша само за някои, които са ставали на Изгрева и които са оставили неизгладимо впечатление в душата ми.
Съборът, който ставаше всяка година през месец август в Търново в 1926 г. не беше разрешен официално. Нищо. Ние ще си го направим без разрешение и ще си го направим в София - на Изгрева. Ще мине тихо и незабелязано. И докато се усети властта, ние ще сме си свършили работата.
Изгревът е отдалечен от града, зад гората и заобиколен с ниви - високи класили ниви от ръж, царевица, слънчоглед. Те го скриват от погледа на случайно миналия пътник. Тука никой от града тогава още не идваше на разходка. Дървенишкото шосе е на страна, други пътища наблизо няма. Необезпокоявани от никого ще си проведем събора. София е голям град. Всеки ден излизат от него и влизат стотици, хиляди хора. Няма да се забележат, няма да се почувствуват прииждащите от провинцията гости за събора.
И те заприиждаха. Почна се бърз и усилен строеж на палатки: няколко за старозагорци, няколко за пловдивчани, за бургазлии и т.н. по градове и околии. От всеки град и от селата на всяка околия имаше по няколко представители. Тогава нямаше нито една сграда на Изгрева. Учителят беше на палатка, софиянци също.
Аз гостувах това лято у брат си в София, но за събора се качих на Изгрева. Бяха дошли приятелките ми от Стара Загора Бучка и Олга.Блажева. Настаниха ни трите в една палатка. „Боже, че хубаво било на палатка." Аз бях през 1925 г. на Търновския събор на палатка, но тогава бяхме много души в една голяма палатка, та не можах да почувствувам всичката красота. А сега сме само трички и то приятелки. Бучка като по-сръчна и по-пъргава от нас ни направи едно общо, меко и удобно легло на земята. Околовръстна палатката отвътре вързахме въженца и си накачихме по тях дрехите. Това беше в нашият гардероб. Олга, която беше много духовита, подхвърля всевъзможни шеги, Бучка възклицава от радост и удоволствие и реди, и подрежда палатката, аз помагам по нещичко и само слушам, гледам, вълнувам се мълчаливо и си мисля: Какъв красив живот. Къде щях да го имам аз, ако не бях попаднала в това общество.
Денем взимахме участие в почистването на Изгрева, полянката, вечер почивахме и разговаряхме дълго преди да заспим, за особения, красив живот, който намерихме. Приготовленията свършиха и навечерието на събора дойде. Пред всяка палатка е полято и пометено. Целият Изгрев е пометен и чист - блестящ от чистота. Два грамадни казана за готвене и два грамадни чайника за чай са поставени върху временно изградени огнища. В две големи палатки има складирани провизии - зеленчуци, дини, грозде за съборните дни.
Сутринта закусваме общо чай с маслини или със сирене, на обед - готвено и плодове, вечер пак чай със сирене или с маслини или пък само плодове. Но нека да разказвам последователно.
Един от тези съборни дни на 1926 г. от ранна сутрин до вечерта е описан много хубаво от евангелския пастор Стоян Ватралски в статия печатана в тогавашния евангелски вестник „Зорница" под заглавие „Кои и какви са белите братя-дъновистите", после препечатана в отделна брошура. Той присъствува тогава на събора.
Още в навечерието лъхна празничност. Всичко е готово. Сестрите и братята си почиват и на групички разговарят тихо в очакване на следващия важен, велик ден на нашето общество, за Бялото Братство въобще.
Преображение - 19 юли е първият съборен ден.
„Бялото Братство в Невидимия свят днес има събор", казва Учителят. .Нашият събор е по отражение на техния. Ще имаме делегация и от там."
Разговорите затихват в тайнствен шепот. Скоро стихва и той. Нощта ни приюти в сладостна почивка след няколкодневните приготовления.
Тиха мелодия от цигулка: „Събуди се, братко мили" се понася в ранната утрин (4 часа), влиза в палатките и гальовно събужда всички. Ставаме и шепнейки и пипнешком намираме дрехите си, обличаме се, приготвяме се и тихо отиваме на полянката. Там има вече няколко силуети застанали тихо. Прииждат от различни пътечки все повече и повече сенки. Да, сякаш не хора, а безплътни сенки се приближават и застават богомолно в редици. Сестрите са с бели шарпове на глави. Понася се глух шепот из редиците: „Учителят! Учителят!"
Учителят застава отпред и ръководи молитвата. Тя е шепот лек и сърдечен, сякаш те милва топъл ветрец и песен-химн издигащ се високо, високо, понесъл и теб, и твоята душа. Ти не чувствуваш, че си стъпил на земята.
Започва леко зазоряване. Молитвата е свършена. Започваме гимнастическите упражнения. След всекидневните шест упражнения Учителят дава и няколко нови. Дава и нови формули, и нови лозинки. Всичко е тъй мистично.
Наближава да изгрее слънцето. Нареждаме се вън от полянката на източната страна, пред боровете. Няма отпред високи сгради. Просторът е чист, ширнал се чак до Стара планина, от дето ще изгрее то. Ние го чакаме с благоговение и трепет. От там, от него ще ни поздравят, негли, Белите Братя, които също имат събор. Ще ги поздравим и ние малките хора от земята, малките братя на Всемирното Бяло Братство. Небето е кристално чисто. Хоризонтът - златист. Не. Златен - буйна златна река. Ето го и слънцето. Мощно и щедро изсипва сноп лъчи, които заиграват върху нас и върху всичко наоколо. Издига се песента „Изгрява слънцето". Песен и светлина се посрещат и прегръщат и целуват. Те идват със светлина, ние ги посрещаме с песен. Колко е хубаво това! Невъобразимо хубаво! Но хубавите мигове са кратки. Слънцето доби своя всекидневен вид и заискачва по небесния свод. Ние се пръснахме да се приготвим за закуска. Ще закусваме на поляната.
Дежурни братя и сестри носят дълги, ниски, сковани за целта маси и ги нареждат на редици по поляната. Ние сядаме на земята. Пристигат панери с хляб, тави с маслини, чайници с вряла вода. Закусваме и разговаряме тихичко. После дежурните раздигат масите!. Всички приближаваме към Учителя. Той е седнал на земята като нас. Сядаме и ние край Него. И беседата - сутрешната беседа започва.
Словата се леят щедро, щедро без мяра час, два, три... Слънцето сипе и то обилно, щедро лъчи. То не държи сметка, че тука има 70, 80-годишни хора, които може би трудно го понасят. Сам Учителят е над 60 години. Всички имаме бели кърпи на главите си и братя, и сестри, и стари, и млади. Само Той е без нищо на главата. Няколко братя са се досетили, напуснали незабелязано беседата и сковали на бързо една подвижна катедра с бяло платно отгоре. И пристигат и я носят. За Учителя.
Той е приятно изненадан и трогнат. От сега нататък Той ще ни говори от катедрата, защитен от силните слънчеви лъчи, защото беседите са дълги и преди обед, и след обед, а слънцето е жарко. Беседата свърши. Ще обядваме вън от поляната. Същите масички. Яденето е топло и вкусно.
След обед на групички се събираме и разменяме мисли върху сутрешната беседа и дочакваме четири часа, когато започва следобедната беседа. Беседите в 7-тех съборни дни са стенографирани и издадени по-късно в томчето „Свещеният огън" - съборни беседи от 1926 г.
Вечеряме пак на поляната под трептящото звездно небе. След вечерята се започват разговори по астрономия, астрология, физика, математика, музика, поезия и пр. Десет часа е часът зовящ за почивка. Палатките бели, трепетни ни обгръщат в сладък сън. Нежната цигулка ще ни събуди в ранното утро.
Седемте съборни дни протичат като сън, като хубав, приказен сън, като приказка, която ще отнесем в провинцията и ще ни топли и ще ни свети, и ще ни радва през цялата година.
Чудни хора са братята от провинцията, от селата. Не се плашат от труд. За два-три дена като по магически начин изградиха първата сграда на Изгрева - приемната стая на Учителя. Тогава тя ни послужи за горница. Беше 1926 г.
Имаме нужда от Горница. Готово. Наблизо някъде се печели тухли. Разшетаха се братя и сестри, донесоха тухли, греди, дъски, забъркаха кал, вар... десетки ръце работят... След 2-3 дена имаме бяла грейнала стаичка. На другия ден с изути обуща, по чорапи влизаме по белите дъски, с бели кърпи на главите, по групички, да поднесем своя благодарствен дар.
