16. КРЕДИТЪТ НА СЪПРУГАТА

Същият брат - Атанас Минчев ми разказа и друг интересен случай: „Имам един приятел професор в академията. Сега пенсионер вече. В детството си е бил крайно нещастен: баща му - капитан го убиват в Балканската война, майка му се умопобърква от скръб, най-големият му брат току-що завършил адвокат го убиват в Европейската война-и той и двете по-малки брат-че и сестрите остават на грижите на старата си баба. Несрета, мизерия, колкото си искаш. Той слаб, болнав, завършва някой клас и го взимат войник. Той е музикален и там учи духов инструмент. Излиза от казармата и за щастие се оженва за едно хубаво, добро и много културно момиче. От този ден неговият живот се променил. Тръгнало му напред. Той учи музика поощряван и подпомаган от жена си. Жена му е добра съпруга, вярна другарка, добра домакиня, отлична майка и възпитателка на двете им деца. Той напредва в музиката и стига до професорска катедра. Но дяволът си няма работа. Среща някаква жена, която му завъртява главата и иска от нега да се разведе със жена си и да се ожени за нея. Той цени, обаче, жена си и не намира причини, за които биха им дали развод. Жена му научава. Тя го обича и е в отчаяние. Той е объркан и не знае какво да прави. Споделя с мене, но и аз съм млад и неопитен и не зная какъв съвет да му дам. Мисля си: любов, сърце човешко.

Един ден той ме моли да разкажа на Учителя за него и Той да му даде съвет какво да прави. Приятелят ми, макар да не Го познава лично чувал е за Него от мене и от други хора и го цени и уважава и има доверие в Него. Аз съм стеснителен и му казвам: „Неудобно ми е, аз се стеснявам. Да отидем заедно, ти да Му разкажеш всичко, аз ще те придружа." Той се съгласи, но стесняваше ли се, какво, не дойде. Минаха доста дни. Един неделен ден след обед излизам да сляза в града и близо до Изгрева срещам ги със жена си излезли да се разходят. Поканих ги да дойдат да си починат у дома и се върнах с тях. Влизаме в Изгрева. На двора няма никой. Учителят се задава насреща ни и се устремява към нас. Аз ги представих. Учителят се усмихна, погледна мене, погледна другарката му, погледна него и каза: „Вие имате отлична другарка. Тя е добра майка и добра възпитателка. Цялото си положение вие дължите на нея. Тя има голям капитал. Вие живеете на неин кредит. Без нея вие не струвате пет пари. Без нея вие ще разсипете живота си."

Ние и тримата останахме като гръмнати. Аз не бях казал нищо на Учителя. Учителят си подаде ръката за сбогом. Жената се наведе и с гореща благодарност целуна ръката Му. Приятелят ми свали почтително шапка: .Благодаря Ви!" Аз стоях занемял. Учителят със спокойни крачки се отдалечи.

Те не се разделиха. Днес се радват на един хубав, спокоен, семеен живот. Тя е една побеляла, но хубава, умна, културна, приятна жена. Радват се и на двамата си даровити синове. Аз често ходя у тях. Често си спомняме и казват: „Ей, брат, ако не беше ти, ако не беше г-н Дънов тогава какво щеше да стане с нашето семейство!? Какъв човек! Какъв чуден човек!"