1. КОПНЕЖ ПО ГОЛЯМОТО, ВЕЛИКОТО

Европейската война 1917 Г. е в разгара си, макар и към края. Пристигат всеки ден ранени и пълнят училищните сгради превърнати в болници. Ние учим в разни дюкянчета, кафенета и тям подобни. Бях ученичка в III-ти гимназиален клас на Старозагорското девическо, педагогическо училище. Беше глад, немотия, скръб и потиснатост. Дните протичаха бавно и мъчително; нощите, особено дългите зимни нощи - още по-бавно. Нямаше осветление, нямаше веселите събирания, гостувания, вечеринки от миналите години. Всички лягаха рано и будуваха дълго в леглото, размишлявайки за войната и „какво ли има още да стане".

Живеех във всекидневната стая на семейство Антонови. През деня ха­зайката ми се посещаваше от съседките и разговаряха за какво ли не, но най-вече разговорът се въртеше около войната, немотията, ранените. Аз и другарката ми - дъщеря на хазайката - учехме до масата със запушени с пръсти уши. Един мартенски ден, помня го, като да бе вчера, учех урок по история. Колкото и да ме беше увлякъл интересният урок, до ухото ми достигна тихият глас на съседката ни-гостенка: „Казва се д-р Дънов, д р Дънов. Учен, много учен човек!" В душата ми трепна нещо. Какво особено име! До сега не бях чувала такова име. И как ми звучи приятно и познато! Сложих учебника на коленете си и без да давам вид, че слушам, се заслушах в разговора.

„Той бил френолог. Обикалял България, измервал черепите на мнозина: стари, млади, мъже, жени, деца... По такъв начин познавал характе­ра им, откривал миналото, настоящето и бъдещето им. След това започнал да събира хора около себе си в София и да им държи беседи. Аз много оби­чах да ходя на Неговите беседи. Много често ходех. Живеехме наблизо. Но го интернираха във Варна. Завидяха Му. Такива хора не се търпят!"
Аз имах особена слабост към учени, поети, писатели - хора на науката и изкуството. Обичах науката, поезията, музиката, хубавите книги, учените хора...
Дребнавите всекидневни разговори на хазайката със съседките си-гостенки не ме интересуваха, но този разговор ме заинтересува и отвлече от урока. Аз запитах съседката: „За какво говори този човек?" „Ами, че за мно­го неща: за живота, за науката, за всичко, но най-много говори за Бога! Той е много, много учен човек!" „Я, чети, чети! Че довечера няма да ви паля лампа, газта е на свършване", ме отсече хазайката. Тогава се осветлявахме вечер с малка нощна лампичка, по липса на газ. Само срещу ден, в който имахме класно или много уроци, хазайката за­палваше за 1,2 или 3 часа газена лампа N5, за да си подготвим уроците.

Аз забих глава и очи в книгата, но наострих уши. Разговорът стана много тих и аз не можех да чувам повече. Тук-там долавях откъснати думи, от които нищо не можех да разбера, но в душата ми се надигна мелодия: „Д-р Дънов, д р Дънов! Френолог! Много, много учен човек!"
Това е първият спомен за Учителя. Тогава за пръв път чух Неговото име, което ми прозвуча близко, родно, познато. Изплава из някаква далечина, на някаква непозната глъбина, някъде вътре в душата ми мелодия и запя: Д-р Дънов, д р Дънов!... Не питах защо, за какво? Само сладостно се унесох в тази мелодия и замечтах... За какво? не помня. Бях сираче бедно, сиротно, самотно. Какво общо можех да имам с този човек чужд, непознат, далечен, учен и голям... аз бедната, малка ученичка от Ш-ти гимназиален клас? Не можех да мисля. Не можех и да уча. Затворих книгата и излязох да се разходя. Беше привечер. Слънцето току-що залязло. Хоризонтът на запад необикновено красив, с розоворезедава нежна краска. Бях особено чувстви­телна към тези краски. Те сякаш подсилиха мелодията на душата ми, която ме понесе на криле... Колко ми е хубаво! Колко ми е хубаво! Защо ми е така хубаво? Недоумявах. За пръв път в живота си изпитвах такова състояние!