Савка искаше да бъде на първото място и първа ученичка. Не само искаше, не само се стремеше, но се стараеше да се наложи с воля. Ама не тази българска воля, която не е никаква воля, а един обикновен инат, понеже българите са волеви само когато искат да се наинатят като магаре. Спират и не вървят. Понякога българинът е волеви, но на моменти, когато иска да се прояви на пук на всички. Волевият елемент у българина го нямаше по онова време в Школата. Но при Савка волята бе целеустремена, разчетена като по график, определена като по стъпки на широк фронт с предни линии, с дълбочина и с тил, с пехота, кавалерия, артилерия и самолети. И всичко разчетено по часовник. Ето тук се проявяваше едно качество на немския дух - определена цел и насоченост към целта без съображение за методите, а важна бе целта. Савка бе половин германка, половин македонка. А това означаваше много. Ето това бе неприемливо за мен и за останалите. Но другите отстъпваха понеже смятаха, че това е решение на Учителя, Но аз знаех как стоят нещата и се противопоставях най-енергично. Не се противопоставях фактически на Савка и ученикът Аверуни, но на личността Савка когато тя се проявяваше като сбор от неразумни постъпки.
Сега ще продължал и ще дам финала на онази случка когато бях на посещение при Учителя на ул. „Опълченска" 66 и престоях там шест часа на разговор с Учителя. Идва Савка и научава от кака Гина Гумнерова, че аз съм от сутринта при него, ядосва се, вбесява се и започва на висок глас да се възмущава от мен така, че да се чуе в стаята на Учителя. Ние чухме всичко и Учителят ме освободи и ми каза да отида на Изгрева и там да го чакам. Но той не дойде. Вечерта Учителят не дойде и на редовната Школа за учениците си. А Савка пристигна на Школата цялата зачервена по лицето и намусена, Аз я наблюдавам, но си мълча. Учителят не дойде и събранието се разтури. В неделя отивам при Учителя. Той ме извика: „Ти повече няма да идваш при мене!" Беше много строг. Аз си казах на себе си: „Господ ми каза това". После му отговорих: „Няма да идвам повече Учителю!" А в себе си повторих: „Щом Бог тъй иска, така да бъде". През това време Учителят чете мисълта ми и след малко омекна строгостта му. „Добре, като идваш няма да стоиш повече от пет минути." Кимнах с глава. Бях съгласна. После той се усмихна и каза: „Ти можеш ли да се извиниш на Савка?" „Но аз не съм виновна, Учителю!" „Е, все пак трябва един да бъде виновен." После аз отидох, намерих начин и път до нея като личност и се извиних. После всичко се умири. На следващия ден аз все пак съм вътрешно недоволна, че съм се извинила за нещо без да съм виновна, но от друга страна бях доволна, че изпълних волята на Учителя. Доволна бях за послушанието си, а недоволна бях, защото разбирах, че тук има нещо, което не разбирам. Но преглътнах и си казах: „За Учителя всичко ще преглътна". И ето на следващия ден на Изгрева Учителят дойде при мене, беше облечен по жилетка, заговори ми спокойно и много хубаво и рече: „Сега Савка ще мисли". И продължихме онзи разговор от онова място, което Савка прекъсна преди една седмица с нейните викове в трапезарията на кака Гина. Аз се изненадах. Учителят държеше на думата си, че разговора ще продължи на Изгрева. Тогава той не дойде. Имаше причина за това. Но сега бе тук и ние продължавахме същия разговор. Аз се удивлявах и се учудвах от проявите на Учителя и вниманието, което той отдаваше на всички. Но имаше още една загадка за мене. Реших да отида при кака Гина. И там научих продължението на цялата тази история,която разказвам за втори път. Тук няма повторение. То е само привидно. А защо ли? Ето финала на разказа. След като Учителят ме бе отпратил Савка продължила да вика и да крещи. Учителят слиза долу, за да види какво става. Савка се нахвърля върху него с думи непристойни на ревнива жена. Тогава Учителят вдига бастуна и започва да я налага с бастуна. Кака Гина наблюдава това, защото трябва да има един свидетел. И тя ми го разказва най-подробно. Този сблъсък между Савка и мен доведе до дисхармонично състояние в Школата и затова Учителят не дойде и събранието се разтури. Трябваше тази мътилка да изтече навън, А трябваше време. Ето защо Учителят ме накара да се извиня на Савка, че дори и на Паша. А пък защо трябваше да се извиня и на Паша когато тя не беше засегната пряко в случая? Но се извиних. Всичко това беше за мен непознато. Не можах да разбера какво означава този метод на Учителя. Накрая събрах кураж и отидох при него. „Учителю, аз нищо не разбирам, на какво се дължи целият този скандал? Моля ви обяснете ми го." Погледна ме и се усмихна. „Те всички искат да ме вържат с канапи, каиши и въжета, но аз ги късам за няколко минути." „Как така да ви вържат, Учителю?" „Ето така, искат да ме вържат, да ми наложат ярем и да тегля тяхната кола. Но
Божественото не се връзва. То се втича. Не го ли приемеш, то се отклонява и отива да напоява там където има разкопана градина където е посадено и където трябва да възрасне и даде плод." Разговорът беше свършен. Случаят бе разгадан. За вас ще остане случката с бастуна, но за мен ще остане друго, че ние със своите мисли, желания и постъпки ограничавахме Учителя. От една страна ние го ограничавахме, от друга страна общественост, държава и други личности се стремяха да му пречат. И ние отвътре и те отвън - всички му пречеха. Окастриха България чрез Берлинския конгрес и тя не можа да се обедини в територията на Сан-Стефанска България, в която бе дошъл Учителят да работи. Тези сили, които работеха срещу Учителя отвън отвориха първо Европейската война, че после и Втората световна война. Накрая като похлупак отгоре и ние учениците му пречехме и се опитвахме в своето невежество да го обвържем и завържем с нашите канапи, каиши и въжета. Учителят развързваше с власт и сила, а понякога неговият бастун се стоварваше не само върху личности, но и върху народи и човечество. Какъв бе урока? Божественото не се връзва. А с бастуна си Учителят обучаваше не само Савка, но и немския дух, но и онези македонци, които се изявяваха чрез нея и това бе предметно обучение за всички в Школата.
И колко тежаха казаните думи от Учителя: „И на Великия Учител не му е дадено някой път кой трябва да седи при него". Дали това беше Савка, дали Паша, дали аз или някой друг - това бяха личности поставени на определено място и на определена работа. А Учителят изнесе всичко с Любов. Това беше пример, показващ, че човек при каквито условия да го поставите може с любов всичко да изнесе. Целият живот на Учителя беше пример и приложение на това, което учеше. Всяко нещо, което казваше веднага се намираше метод от него и той се прилагаше. Словото му бе тук в действие, живо, непреривно. Словото му бе тук Божествен Хляб, непреривен и действен. Величието на Школата на Учителя се състоеше в това да покаже, как човек с Божествена Любов може да се справи с мъчнотиите на света. Защото този свят трябваше да се превърне в рай, но това ще стане само когато Божественото навлезе в човека, стане негова плът и кръв и се прояви като Любов към Бога и обич към всички.
