Лагерът на 7-те езера на Рила е построен. Палатките на Братството са се разположили около езерото и по хребета и животът си тече в онова русло, което бе определено от години от Учителя, Обикновено редът в лагера се спазваше точно и строго. Понякога се променяше от Учителя, който търсеше многообразието, но вътрешния ред не се нарушаваше, а се променяха само някои форми. Примери много: обикновено играехме Паневритмията ако е мъгливо около огнището при 2-рото езеро. Ако нямахме дървета за огрев играехме Паневритмия на първото езеро и оттам всякой мъкнеше по някой изсъхнал клон. Отивахме при третото езеро при особено вътрешно състояние на Школата. Там Паневритмията бе най-мистична. На петото езеро при „Бъбрека" Паневритмията даваше една широта. А когато играехме при „Езерото на Чистотата" под „Харамията" добивахме една необятност, защото обстановката тук бе такава. От тук се виждаше цялата панорама на 7-те езера на длан. Главно Учителят по негови съображения определяше къде ще бъдем, но ние усещахме, че това не бе безразборно, а се подчиняваше на един вътрешен ред. Та вътрешния ред и външния порядък вървяха заедно.
Пред палатката на Учителя имаше пейчица, а до нея малка маса и няколко стола до нея. Веднъж бяхме няколко човека - Савка, Паша и аз. По едно време от долу от кухнята донасят на Учителя една чиния пълна с мекици. Някои от дежурните бяха решили, че на Учителя трябва да му се поднесат мекици в знак на добро зачитане от дежурните и в знак на уважение към него. Учителят приемаше такива жестове, но винаги си служеше с тях за предметно обучение на всички, както на онези, които поднасяха така и на онези, които получаваха. А на Рила всички имахме голям апетит - свеж въздух и повече движение. Мекиците бяха топли, издаваха мирис на току-що опържени мекици поръсени отгоре с пудра захар, така съблазнителни, че сами те подканяха да бъдат излапани веднага. Чинията се връчва на Учителя, а той я поема тържествено й още по-тържествено я поднася на Савка и Паша с такъв жест, за да се види, че това е само за тях. Те поеха чинията двете, като я държаха едновременно с четирите си ръце, положиха я на скамейчицата, седнаха една от едната страна, а другата от другата страна и се нахвърлиха веднага върху мекиците и ги изядоха за минути. Аз стоях и мълчах. Те не ме помолиха да седна при тях и да опитам поне парче или пък някоя цяла мекица. Мекиците свършиха. Учителят ме погледна с една усмивка говореща: „Видя ли!" За тях това беше цяло благословение и особено зачитане от страна на Учителя. Те това го изискваха от него, казвам, те го изискваха, а не го искаха и Учителят им го даде. Те се успокоиха, че бяха зачетени, предпочетени и особено доволни, че им се връчва чинията пред мене, като се показва по този начин кого предпочита Учителя и кому се излива благословението му и кои са най-приближените му. Те го изискваха и го получиха, а особено те държаха това да бъде пред мен и аз да видя всичко това и да си налегна на парцалите и да си седна на задника и оттам да не ставам и да не им съпернича. Не случайно Учителят ме погледна и с поглед каза: „Видя ли?" Аз мислено му отговорих: „Видях, Учителю!" Времето на Учителя празно не течеше и Словото му - имаше един външен разговор и един вътрешен разговор. Словото му течеше непреривно, но се изразяваше ту с външен разговор, ту с вътрешен. Според случая и според посоката на Словото към кои души беше насочено. Във всеки един момент ни учеше. Затова живота около Учителя беше много интензивен. Имаше моменти когато се смеехме и той се смееше, но това не беше празно губене на време, но през сълзите и смеха прозираше един закон и се виждаше един вътрешен урок за всички ни.
Ние се разотидохме, аз се прибрах в палатката си и размишлявах върху този урок и трябваше да взема своя дял от този общ урок. Но как да го направя? По това време Савка и Паша слизат долу като занасят празната чиния в кухнята и разказват, че мекиците са били чудни и че никога такива мекици не са яли. Разказват подробно как Учителят лично им е дал да ги изядат. А сестрите, които бяха дежурни и които ги бяха опържили на тигана върху огнището се споглеждат, а една казва: „Ама как няма да бъдат хубави когато толкова масло сложихме, защото ги правихме за Учителя". Другата сестра добавя: „Как няма да бъдат чудно хубави когато вчера замесихме тестото, за да втаса и цяла нощ мисля за него, дали няма да превтаса". После изглеждат така сърдито Паша и Савка, които още се облизват пред тях, че те двете веднага изчезват. Та и онези останаха сърдити, че Учителят не им зачел мекиците, а ги е дал на Савка и Паша да ги излапат. Ако е за лапане, то и те имат уста и то какви уста. Та тези мекици създадоха неразбория в кухнята. Целият ден сестрите от кухнята са намръщени. Аз също не мога да разреша тази задача. Този ден Учителят държа една беседа и каза: „Който човек върши нещо за Бога, да го върши с чисто съзнание, че то вече принадлежи на Бога, а как Бог ще го употреби, това е работа на Бога, а не на онзи, който е работил за Него". Поспря се и поглежда онези сестри, които са правили мекици. Онези се сгушват и разбират много добре, че се отнася за тях и затова, че са недоволни, че са правили мекици за Учителя, а пък той ги дал на други. Ще кажете мекици. Да, ама с мекиците излезе един закон. Ако не беше случая с мекиците нямаше да знаем този закон. Ето колко души участву-ваха в този урок. Едни месиха тестото, други ги пържиха, трети ги поднесоха, четвърти ги изядоха, а аз пета гледах и се облизвах, шести недоволствуваха, че други са изяли мекиците и накрая седми подред Учителят даде закона. Ето това е вътрешната Школа.
След като разбрах закона малко се успокоих. Все пак ми беше неприятен този случай не заради това, че не ядох от мекиците, а то това, че така ме възприемаха, че преминаваха покрай мене като край неодушевен предмет. Защото те бяха яли мекици, а аз като неодушевен предмет съм стояла и гледала. Все едно, че съм побит камък. Нямаше какво да правя, трябваше да си замълча, но знаех, че това няма да се спре до тук, а ще има и продължение. В Духът винаги има движение, а няма покой. А Духът беше до нас с Учителя, Който винаги се намесваше във всеки случай. Аз съм още намусена по този случай, Учителят вижда това и да урегулира правилно нещата и да бъдат поставени тези неща и тези ученички* всяка на мястото си, среща ме и ми казва: „Е, те Савка и Паша в живота си свирят „цвете мило, цвете красно", а ти свириш „Соната от Бетовен". Спряла съм, затаила съм дух и не мога да проумея в първия момент какво казва Учителят, какви са тия думи, а тук е Рила и всяко нещо казано от Учителя по друг начин звучи в ушите ни. Малко по малко проумявам. Имаше една песен „цвете мило, цвете красно.
колко хубаво си ти". Беше много мелодична, но я пееха децата в началното училище. Е, понякога се пееше и от по-големите ученици. Но възрастните обичаха да я слушат, беше приятна мелодия за слушане. А да се свири „соната от Бетовен", а това го знаех от личен опит като пианистка, че когато трябваше да изсвиря тази соната в концентрата зала на военния клуб на времето аз се готвих месеци наред и то денонощно. Аз стоя пред Учителя, гледам го, а той ми се усмихва. После казва: „Къде е цвете красно и къде е соната от Бетовен" и направи един такъв жест, че посочи с дясната си ръка небето. Аз стоя безмълвна. Учителят си тръгна. Стоя и размишлявам. По едно време в мен започна да звучи песента „Цвете мило, цвете красно". Аз започнах да си я тананикам и опиянена от радост се запътих към палатката си. Бях на небето от радост. Но щом влезнах в палатката и седнах, изведнъж песента секна и се разляха началните звучи на онази соната от Бетовен, която аз навремето бях свирила. Цяла нощ тя звуча в мен. Учителят ми показа какво значи разлика. Разлика между външните впечатления и обстановка на Школата, както и между вътрешните впечатления и измерения на вътрешната Школа. Истинската работа на Учителя беше във вътрешната Школа. А да се допусне ученика до вътрешната Школа беше необходимо да се мине пред външната Школа, да се издържат изпитите, да се промени в по-горен клас и тогава ученика ще бъде допуснат във вътрешната Школа. Имаше две Школи: онези от вътрешната Школа едновременно присъствуваха и във външната Школа. Но обратното не се допускаше - онези от външната Школа си оставаха там, отвън и методите за обучението им бяха различни, както различни бяха съзнанията им. Според степента на съзнанието и според светлината, с която разполага дадено съзнание може да освети своят вътрешен път и да намери пътя към вътрешната Школа. А това става чрез Словото на Учителя. То е дадено, остава да се намери ученикът, който ще го проучи и приложи в живота си.
