По времето на Школата, когато всеки се съревноваваше пред другите, за да бъде пръв ученик и когато никой не правеше изключение в този вътрешен стремеж започнаха постепенно да излизат плевелите на общата нива, защото вътрешният свят се разбуди, намери благоприятна почва, слънцето го огря, поляха го дъждовете от сълзи и бурените избуяха. Единствено Учителят успяваше да се справи с нашите общи състояния. Когато някой говореше пред Учителя за друг човек, за да го осъди Учителят не приемаше това осъждане нито в едната, нито в другата посока. Защото този приятел осъждаше някого в една посока и като види, че Учителят мълчи и не одобрява, тогава се обърне и започва да осъжда в друга посока и прави точно обратното. Учителят отново мълчи и не одобрява. Защо ли? Защото външният човек не трябва да даде повод да съдиш вътрешният човек, който е творение на Бога и е неопетняем. Ето това бе отношението на Бога към човека и към онези плевели, които бяха избуяли в него, защото там имаше кълнове и стръкове от жито и пшеница, които трябваше да го хранят. Да, това беше по-висок етап и по-високо разрешение на въпроса от времето на Христа, когато трябваше да се чака краят на века, за да се отделят плевелите отделно от житото и да се изгорят, а пък житото трябва да се отдели, за да нахрани човешката душа. В такива случаи онзи, който осъждаше пред Учителя получаваше такъв отговор и по такъв начин поднесен, облечен в такава символика и истина, че този приятел получаваше такъв урок и такава задача за разрешение, че не можеше да се справи месеци наред, за да разреши в себе си новото положение съобразно изказването и мнението на Учителя.
Тогава веднъж с Паша влезнахме в спор и тя ми каза: „Да не мислиш, че си по-напред от мен и по-напреднала от мен?", но с такъв тон и така пренебрежително, че това ме смути и хвърли в противоречие. Същият ден, че дори и на другия ден плаках, бях разочарована от себе си. Питах се какво правех аз тук на този Изгрев, когато нищо не мога да науча и за нищо не ме бива. Гледам по едно време Учителят се оказва близо до мен. Аз си тръгнах за дома да не го смущавам с моето разочарование от себе си, но и той тръгна с мен. Вървим заедно. Аз съм в особено потиснато състояние, а Учителят върви с мене и започва разговора от онова състояние, в което съм, приближава се до онова психическо поле и състояние на съзнанието ми, в което съм изпаднала. Казва ми: „Не може един ученик, който е от по-горен клас да чака и да иска да му решава задачите друг ученик, който е в по-долен клас". Каза това и визираше Паша. Вървим с него, това изказване ме разтърси и като че ли някакво рало и кон мина през мене и ме разора на угар и се пося нещо в мене, една увереност в себе си, че човек трябва сам да решава задачите си ако иска да порасне, да покълне и да даде плод. Това ме накара да се замисля и много по-късно успях да разбера какво означава всичко това. Трябваше сама да си решавам задачите. А това изказване за учениците от по-долния клас бе направено предвид Паша и Савка.
Вървим с Учителя и той ми говори: „Ти трябва да се освободиш от някои отрицателни мисли". „Учителю, аз сама виждам, че ги имам и това ме смущава." „Ние ще поговорим върху тях конкретно и ще ти ги разясня. Напиши си на едно листче всички въпроси и ми ги задай." „Аз искам да ви попитам, но не се решавам, чувствам, че нямам условия да ви ги кажа." „Права си. Всичко не може да се говори пред всекиго и за всяко нещо, което трябва да се изнесе е необходимо време и специални условия, но пред Учителя и пред Бога човек когато говори истината Бог определя времето и дава условия на ученика да направи връзка с него."
„Всеки, който иде при теб Бог го е пратил да ти даде нещо Божествено, но ти като съмняваш в него спираш Божественото да се проявява. И Паша, и Савка, и те си имат своите мъчнотии, които разрешават." „Да, но, Учителю, разликата е там, че те ги разрешават при по-благоприятни условия, а аз не, при мен е точно обратното." „Това е вярно, на ученика от по-горния клас му се дават по-трудни задачи за разрешаване. Така ако вървиш и учиш аз вярвам, че ти ще оздравееш и ще се справиш с твоето състояние и ще можеше да свириш и учиш. Според мен ти вече си здрава и няма повече какво да се връщаш към старите форми, това е една епоха, която е вече преминала. Всеки един от вас тук на Изгрева преповтаря старите форми и старите епохи от където идва. Въпроса е този дали той ще премине това за една година, за десет години или за един месец. Ти ги преминаваш за един месец и затова при теб движението е по-трудно, движеше се по-интензивно и съответно страданията и мъчнотиите са по-големи. Но пък награда ще дойде по-бърже. Наградата от решението на задачата."
Да беше дошло време всеки сам да се справя със своите си задачи. Така в Търново на един от съборите във връзка с някакво недоразумение аз се обръщам към Учителя да го разреши, защото аз съм на правата страна, а онези там го правят от лична амбиция, а той ме изслушва и ми казва: „Ще те гонят, а ти ще правиш добро докато Злото се умори и докато накрая кажат: „Тя е наистина добра". Аз стоя разтреперана от пътя, който ми предстоеше и питам: „Ама, Учителю, такъв ли е пътят на ученика?" „Пътят на ученика е друг, но твоят път е такъв." Аз свивам рамене, подвих си опашката като кученце и си тръгнах по онзи мой път, който Учителят ми беше посочил. Бях вече предупредена, че съм направила много връзки от миналото и правилно трябваше да ги разрешавам в този живот. А кое бе правилното и кое бе неправилното в това бе същината на въпроса, а той бе да оцелея и да оживея.
Веднъж на Рила бяхме се събрали около огъня привечер. Ах, тези хубави вечери около огъня, онези песни изпени до късна вечер, онова възвисява-не на духа, онова състояние на душите, когато се чувствуваш ведно с цялата вселена и с всички. И когато сме около огъня в едно такова състояние Учителят изпраща един възрастен приятел да ме извика до себе си да седна до него. Аз се упътих към него, а възрастните приятели, които бяха заобиколили Учителя в кръг почтително ми правят път без да искат. Аз се приближавам до него в едно божествено състояние на духът си и чакам Учителя да ми каже нещо възвишено съответствуващо на моето вътрешно състояние. А той се обърна към мен и каза: „Господ Бог може да поиска, да допусне, да бъдеш гонена, хулена, чернена, отхвърлена от всичка, но ти да минеш с радост и всичко с радост да понесеш". „Защо, Учителю?" „Така", бе отговорът му. Не знам дали някой толкова бързо се е приземявал от толкова високо та да стъпне на земята и не само да стъпи, но и да му се поднесе такъв път и такава съдба. И този път, по който трябваше да вървя бе точно такъв и така съдбата ми бе определена. И гонена бях и то от братята и сестрите, и хулена бях от същите братя и сестри, и отхвърлена бях от всички, и всичко изнесох, но невинаги с радост, а понякога с велико огорчение. Представете си, знаете, че те ви гонят, че ви хулят, но понякога те ви идват на гости, а аз търча, из-потрепвам се от търчене, нося, слагам на масата, отрупвам я с блага, поднасям им от всичко, от което има в моя дом, като че ли са ми дошли най-високите и най-скъпи дългоочаквани гости. След като съм ги нагостила те си тръгват и на другия ден пак започват да въртят същите грамофонни плочи, които ми бяха познати до втръсване и които виеха понякога срещу мен. Е как да изнесете всичко това с радост? Все пак изнесох го, но не бе с радост. Така че не можах да изпълня онова, което ми беше казал Учителя. Чак след 1958 г. разбрах, че Учителя през онази вечер на Рила ми бе определил пътя в Школата и беше ме подготвил за онова, което трябваше да премина.
Изведнъж се оказах на път пълен с външни противоречия. Докато по-рано се движех в същата среда и на никого не правех впечатление, а изведнъж след като Учителят ми каза: „Сега те пращам в света" и след като ме изпрати като че ли по невидим начин изведнъж тези невидими за мен връзки из-кочиха вън и вътре в мен и аз се видях обвързана с тях и трябваше да се отвързвам, защото бях вързана с въже подир въже. Все пак отивах при Учителя и споделях с него за това, че моето поведение не отговаря на отношението, което имаха към мен. И вместо Учителят да ме охрабри в моят труден път ми каза точно обратното: „Когато една кост е оголена, хвърлена, непотребна, то хората няма да ти я дадат ако ти я искаш". Ами сега? Ето ти ново положение. Не, това не беше път, а това беше вътрешна каторга и затвор, но нали и на затворниците им се дават по нещо да преживяват? Означаваше ли това, че бях на съвсем друго място и това място бе Ада? Та какъв Ад можеше да е това? Та нали аз бях физически на Изгрева, нали тук бе Школата на Бялото Братство, та нали до мен беше Учителят и лично Учителят и чрез него ми беше посочен този път.
Та това не беше страдание, защото не страдах само аз, а в мен страдаше цялата вселена. Но стиснах със зъби и казах, че трябва да се развързвам, трябва да се развържа от тези връзки и въжета, с които съм обвързана с онези, които бяха на Изгрева, да се развързвам нишка по нишка и конец по конец. Развързвах се с нокти и със зъби. Не, това беше нещо повече от страдание. Това бе мъчение. Аз бях стигнала до мъчението. И когато схванах това и попитах Учителя той ми каза, че когато чрез страданието човек осъзнае за какво страда, то страданието се превръща в мъчение, а пък мъчението е една насъщна необходимост в живота. Учителят ми каза да прочета една малка книжка озаглавена „Кротостта и смирението". Една беседа от него дадена на 22 януари 1920 г. Там трябваше да намеря разрешение на всичко онова, което ме спираше. На стр. 52 намерих следната мисъл „Ученикът в тази Школа трябва да схване великият принцип на живота, че в първият момент на своето пробудено съзнание, след като се пробуди от първият живот на щастие, на блаженство, ще опита мъчението в живота - процеса на подмладяване. Тук няма никакво изключение.". А по-нататък на стр. 5859 аз намерих разрешението на моят път.
„Така също, ако у вас дойде една божествена идея, погнат ви, и вие избягате от нея, сетне, когато отидете при нея, тя ще ви каже: „Не ви познавам". Като се мъчите, Христос ще ви тури венец на главата. Кому поставят венец? Само на онзи, който е понесъл най-големи мъчения. Който не е понесъл мъчения, той е развенчан. Както виждате, това не е учение за стари и страхливи хора. То е основа на бъдещата окултна школа, основа на бъдещото общество. Само по такъв начин може да се съгради на здрави основи - когато всички решат да страдат, сир. не да страдат, а да се мъчат. Мъчението е основа на бъдещата окултна школа. Вие може да си имате някой идеал, да го наричате „любов" и „смисъл на живота", но не си създавайте илюзия, че ще минете в Царството Божие без мъчение: всичко може да стане, но да влезете в него, да се домогнете до Божията Любов и Мъдрост без мъчение - никога!"
Така аз разбрах, че бях влезнала в мъчението и че по този начин бях влезнала като ученик в тази окултна Школа на Учителя. По този начин бе очертано главното направление на моят живот вътре в мен самата. Оставаше сама да извървя този път.
