Последните години Учителят насочи Боян Боев и Методи Константинов към нас и ние с тях успяхме да работим върху книгата „Учителят" и след като я завършихме успяхме да я издадем. Така се създаде един много добър вътрешен контакт между нас за обща работа. Започнахме да дружим по-често и разговаряхме и обсъждахме неща, които се отнасяха за Школата на Учителя и неговото Слово. Борис след заминаването на Учителя и след заминаването от този свят на Тодор Стоименов беше поставен за ръководител на Братството и често Братския съвет трябваше да заседава с часове по текущи въпроси, засягащи Изгрева. Разискванията бяха бурни, с пререкания, преминаващи в караници и непрекъснати разправии. При такива случаи Боян Боев ще дойде при мен и ще каже: „Марийке, кажи на Борис, че довечера
Братския съвет ще има заседание". Аз кимвам с глава, че съм разбрала и запомнила, а той ще си вдигне двете ръце над главата с разперени пръсти, с дланите навътре и размахва ръцете си над главата и каже: „Ужас, ужас, ужас". Винаги след като ми съобщаваше повтаряше тези думи многократно. Аз съобщавах на Борис, който се връщаше късно след обяд от работа, по-хапваше нещо и заминаваше на тези поредни Братски съвети и се връщаше късно вечерта изморен и изтощен от бурните разисквания и пререкания.
По това време аз поех задължението да нося храна на брат Боян. Борис понеже страдаше от язва всички храни, които се готвеха у дома бяха предварително пасирани, така че той да може да ги поеме. А да се подготвят пасирани супи и гозби беше една много трудоемка работа и приготовляването на такива ястия изискваше много време както на моята къщна помощница Станка, така и на мен. С големи усилия Борис поемаше тази храна. Аз слагах в чинии и занасях и на Боян Боев, който му харесваше и така че от 1945 до 1958 г. може да се каже, че той ядеше само моите ястия. Но след това Борис беше вкаран в затвора, аз имах и други задължения да тичам на-сам-натам, да ходя да измолвам посещения от затвора и да му нося храна. Тогава отидох при Боян и му казвам: „Брат Боян досега ти носех храна и не ми беше тежко, нито ме затрудняваше. Готвех за Борис, където се готви за един там има и за двама. Но сега вече търча по други неща и няма да мога нито да готвя, нито да нося". На Боян му беше много неприятно, защото се лишаваше от тази вкусна и лесно смилаема храна, която готвех. Започнаха други да му готвят и носят. Веднъж ме среща и се оплаква: „Ти знаеше ли, че тези сестри тук на Изгрева не знаят да готвят и ще ме уморят с техните яденета". За мен това беше само една похвала, но сега времената бяха други и аз тичах и си имах други грижи и неволи.
Боян беше много разположен към нас, а ние бяхме преминали през изпитания и чрез тези опити, които бяха направени с издаването на беседите и книгите на Учителя нашите връзки се уякчиха. Спомням си, че той обикновено се намираше много близко до Учителя, непрекъснато с бележник и писалка в ръка, за да стенографира думите на Учителя. През 1926 г. шест месеца преди да се пенсионира той бе уволнен дисциплинарно от Министерството на просвещението и то след доноси и интриги като онези, които се подписаха за неговото дисциплинарно уволнение бяха директора на министерството Радославов, както и професор Консулов, които двамата са били бивши съученици на Боян Боев. Така те го оставиха да бъде без пенсия и той от 1926 г. до 1962 г. беше без пенсия и се препитаваше на Изгрева от онова, което нашите приятели му носеха. Той работеше за Учителя, за Школата, а пък ние сестрите когато готвехме носехме по някое блюдо от храната и за него. Спомням си Учителят пред брат Боев и заобиколилите го приятели, каза: „До началото на 2000-та година ще дойда отново, защото сега се строи друга земя. Ще дойда в Русия към Карпатите. Сега България е в златния си век, а Русия е в сребърния си век, а тогава ще бъде точно обратното - Русия ще бъде в златния си век, а България в сребърния си век. Това ще стане, защото бъдещето е на славянството, защото то върви по пътя на сърцето и може да се сади от семената на новото учение у тях". Това изявление на Учителя не бе дадено случайно пред Боян, защото той бе радетел за мисията на славянството и беше издал една малка книжка по този въпрос. Освен това той непрекъснато стенографираше и беше подбрал много мисли на Учителя за ролята на славянството в бъдещето на шестата раса и ролята на Учението на Учителя за идването на тази шеста раса. Той събираше тези изказвания, подреждаше ги, поставяше коментари и чакаше онзи момент кога ще се сбъдне всичко това. Често когато се разделяше с някои възрастни братя от неговото поколение и знаеха, че може би това ще бъде последната им среща затова те се изпращаха по следния начин: „Брат, да се разделим по братски, че може вече тук в България да не се срещнем, но да не забравиш, брат, че Учителят каза, че следващия път Братството ще се прероди в Русия на Карпатите. Там ще ни бъде срещата, брат, там ще се видим и да не забравиш, брат, когато се родиш следващият път да дойдеш точно там". Боян говореше високо и разпалено. Онзи брат комуто говореше даваше обещание с пълна увереност, че това трябва да стане точно така както го е казал Учителя. А пък Боян убедително говореше и настояваше, че тяхната среща ще бъде именно там. Единствено се уточняваха да не забравят и да не пропуснат епохата когато трябва да се преродят в Русия при идването отново на Учителя там. За нас беше много забавно за наблюдение на тези сцени, после не ни беше толкова интересно, защото знаехме, че се повтаря един и същ сценарий. Но Боян Боев и възрастните приятели, които се разделяха по този начин за тях не беше сценарий, а беше живот, който са изживели с Учителя и Школата в разстояние на десетилетия. За тях беше жив живот, споен със словото и с живота около Учителя. Ние, които преминахме през Школата на Учителя и които бяхме по-млади само се усмихвахме и наблюдавахме как те бяха толкова убедени в тази предстояща среща, когато трябваше да се родят отново на земята. Но веднъж присъствувах на една такава драматична сцена, при едно такова изпращане и прощаване с Боян, че се разплаках. Един брат се прощава с Боян и се уточняват къде ще се срещнат в следващото прераждане. Разделиха се и онзи брат си тръгна. След пет минути брата се връща цял разтреперан и проплаква: „Брат Боян, аз забравих къде трябва да се преродя". Брат Боян взима лист хартия, написва му върху него следното: „Русия и Карпатите", написва го на български и написва го на стенограма и му го подава. Онзи брат се спира и пита: „Ами ако загубя бележката?" „Няма да я загубиш." По едно време брат Боян се сеща за нещо, взима писалката, взима едно друго листче хартия, написва отново същото, сгъва я несръчно, прави я на малка топка, отива при онзи брат и му казва: „Отвори си устата и глътни това - тук пише къде ще се родиш и не може да се загубиш, вече нямаш оправдание". Онзи глътва бележката, Боян му дава чаша вода и си тръгва доволен и си говори: „Да, вече аз нямам оправдание". Боян е в възторг от разумното разрешение, смее се и говори: „Ще ми разправя този, че ще забрави. Сега ще го питам дали ще може да забрави и да му мисли ако забрави." Аз вече не плачех, а ридаех. Часове след тази случка не можех да се успокоя.
Веднъж приятелите завеждат Боев на оперета в Музикалния театър, за да видят и слушат голямата певица Мими Балканска. Седи на стола брат Боян, а от двете му страни са седнали приятели от Изгрева, слушат и гледат. По едно време в развоя на първото действие излиза балета на оперетата, излизат балерините и започват да играят, но според Боев като ги поглежда, то не е било балет, а само си подмятат задниците и си вдигат краката. А онова, което са играели е т.нар, френч калкан. По едно време Боян се стряска, обръща се наляво и надясно и казва на единия: „Слушай какво ти казвам: жми". Но онзи до него иска да гледа, платил е билет, има стол, има представление, има балет и балерини. Но Боян се навежда и му казва: „Жми ти казвам, че не отговарям за тебе". Онзи няма какво да прави, няма как да възрази на старшия брат Боян, онзи си затваря очите и жми. Боян се обръща и на другата страна, и на другият му извиква да жми. След като свършва номера с балета и с балерините Боян им казва: „Сега можете да си отворите очите и да прогледнете". Онези двамата си отварят очите, гледат, а балета е свършил и свършило е и първото действие. Свършва оперетата, всички си тръгват към Изгрева. Но на връщане един го запитва: „Абе, брат Боян, ние жмихме, ами ти какво прави по това време, ти жми ли или гледа балерините?" А Боян най-невъзмутим, но сърдито говори: „Аз не жмех, но гледах вие дали жмите и ту се обръщам наляво, ту се обръщам надясно, че сега ме боли врата". „Брат Боян ами как разбра, че балета свърши и че балерините си отидоха?" „Ами онзи там отзад дето седеше зад моя стол ме ръгна и рече: „Хайде бре, умири се вече балерините си заминаха." Всички се смеят, а целият Изгрев се залива от смях. Разказаха случката на Учителя, а той казва: „Ами най-интересното от оперетата и от това представление беше балета, а вие именно на него жмехТе. Тогава какво видяхте? Нищо". Всички прихват отново да се смеят. Всеки месец ние от Изгрева ходехме на концертните изяви както в концертни зали, така на опера и на оперета и когато някой дойдеше от града и съобщи, че е залепен нов афиш по улиците на София за предстоящ концерт тогава някой от нас казваше: „Един жми, друг не жми - всички на концерт". Така че завършвахме и с усмивки и понякога имахме най-различни преживявания при тези концертни изяви, защото винаги се случваше нещо, което от една страна бе забавно, а от друга страна бе поучително, защото винаги се намесваше Учителя и даваше своите разяснения за случая, но от негова гледна точка.
Последните години Боян Боев се движеше с бастун, куцаше. Но не се оплака нито веднъж. През времето когато Борис беше в затвора в разстояние на четири години аз първо ходех при него и споделях новините. А Борис беше измислил един начин и в една от капачките от празните буркани на едно малко листче беше написал своята редовна стенограма и тогава аз носех това листче пред Боян Боев, той разчиташе стенограмата и дълго, дълго говорехме и споделяхме един с друг своите надежди и очаквания. Първото нещо, което направихме след като Борис излезна от затвора бе с Борис да отидем и да го посетим. Той се радваше, но видях една тъга у него, „Брат Боян, защо си тъжен? Ето брат Борис е вече свободен." А той натъжен изрече: „Е, единият брат излезе от затвора и си дойде, а другият трябва да си заминава от този свят." Той беше разбрал, че неговото време изтичаше както и дойде това време, че то изтече. Боян си замина както ние, простосмъртните, ще си заминем, но той остави следи и един образ на безкористност. Идеал на безкористност от начало до край, идеал на всеот-дайност и жертвоготовност за другите, идеал, който той успя да реализира чрез своят живот на земята и на Изгрева.
Сега ще приложа едно откровение от разчетените стенограми на Боян
Боев.
„с. Мърчаево, 29 май 1944 г.
В имението на брат Темелко Стефанов, при Извора на „Доброто"
Учителят каза: „Извора на Доброто" се почна в с. Мърчаево през март 1944 г. и завърши с котвата на 29 май с.г. Същата котва се образува и на Небето към 12 часа на обяд, към изток 6 1/2 часа вечерта се образува риба на Небето. Риба значи Исус Христос, Син Божи, Победител. Рибата стана на ръка и после на рак. Ракът е знак на м. юни. През м. юни ще стане нещо. Ние искаме мирът на Божията милост и на Божията правда. Ръката Божия показва пътя, по който хората трябва да вървят.
29.5.1955 г. Небето чисто, ясно, слънчево. Меко и топло. Чудесен ден."
Забележка: На 1 юни 1944 г. се смени правителството. Дойде правителството на Иван Багрянов от 1 юни 1944 г. до 2.1Х. 1944 г. (вж. „Изгрева", том. IV от стр. 476-479; 480-483).
