Когато влезнах в Школата около братските среди се вреше един адвокат на име Толев, който освен адвокатската си дейност се занимаваше с окултизъм и издаваше списание „Всемирна летопис", в което сътрудничеха много хора от Братството като Боян Боев и др. Той беше женен и си имаше семейство и дом. Аз бях млада и понеже съм приличала на една негова възлюбена от младите години той ме погна да ме ухажва. Да, погна ме като куче и ме преследваше като дивеч. Започна непрекъснато да ме спира, беше ме харесал и се влюбил в мен. Аз се страхувах от него, но винаги като ме спираше ми говореше своите любовни чувства, а след това аз отивах и разказвах всичко на Учителя какво той ми говори. Казвах на Учителя, че този човек аз не мога да търпя. Но Учителят ми отговаряше, че като ме спира да разговарям с него любезно. Изпълнявах каквото ми казваше Учителя, бях любезна с него, но после отново отивах и му разказвах всичко. По този начин хем се разтоварвах психически, хем го уведомявах за проведения разговор. Аз усещах и разбирах, че тук има нещо друго, което не знаех, но трябваше да изпълнявам съвета на Учителя. Аз непрекъснато се страхувах от него ако кимна с глава след като той ме поздрави, той ме спираше и изливаше любовните си слова към мен. Всички ме гледаха и смятаха, че аз съм вече любовница на Толев, женен и при това възрастен мъж. Дори възрастните сестри когато минавах покрай тях те вдигаха дългите си рокли до земята и казваха: „Мърша, мирише на мърша". Това беше тогава специален маниер на тогавашните жени, че като вдигнат дългите си рокли както тогава бе модата да се носят чак до земята, че като ги вдигнат да се видят не само глезените, но и краката и тогава казваха „Мирише" и започват да газят и тъпчат с крака, т.е. трябва да се стъпче тази мърша и никаквица. Та мършата бях аз, миришех на мърша и бях никаквица. После жена му проведе цяла акция срещу мен и настрои братята и сестрите и мнението им към мен се оформи в най-лоша окраска. Тогава за морала имаха друго мнение. Говорим за външния морал, а пък за вътрешния много не се гледаше, защото търсеха външното благоприличие. Така веднъж в салона на Дурн ферайн" аз минавам, а жена му хваща дрехата си е два пръста и с жест извиква нависоко: „Вижте, вижте - гнило, от по-гнило". Тогава въшките по хората не бяха рядкост, а с този жест тя показваше освен, че съм въшка, но съм и гнида, която се е загнездила по ревера на нейната рокля и показва, че всички трябва да се пазят от мен, за да не въшлясат чрез мен. Та гнидите, които се загнездваха по реверите на дрехите се наричаха „гнило". Някаква смесица от гнида и всичко онова, което е гнило и разкапано. Та аз бях и въшка, и гнида, и разкапана, която мирише на гнило. Аз не можах да изтрая, отидох при Учителя да му се оплаквам. А вместо аз да му се оплаквам, той започна веднага да ми говори, че аз развалям семейството на Толев и че съм флиртувала с него. Аз мълчах и непрекъснато търсех мисълта си дали има нещо такова. Накрая казах: „Учителю, такова нещо няма". Той се усмихна и каза: „Е, така де, кажи го по-смело". Това бе един негов метод - от начало всичко, което му бе казано той трябваше да го каже, да освободи съзнанието на онзи, който му е казал, после предаваше на оногова, комуто трябваше и чакаше отговора. Отговорът решаваше задачата. Аз отговорих, че няма такова нещо и следващият път когато жената на Толев отива при Учителя да се оплаква от мен той й казва, че такова нещо няма, т.е. предава моят отговор. Той знаеше всичко, знаеше как се движат тези фигури на шахматната дъска, но използваше един друг закон, който аз тогава за пръв път научих. Но Толев все повече ме ухажваше, аз не можах да издържа нито ухажването му, нито нападките на възрастните сестри, нито ожесточената акция на жена му, макар че Учителят настояваше да бъда любезна с него. Накрая не издържах и казах: „Никакви любезности, било каквото било и край". Отидох при Учителя, а той ми каза: „Ти на нея трябва да й благодариш. Тя ти прави едно добро. Тя те предпазва. Ако не беше тя щеше да бъде по-лошо за теб.
Можеш ли да очакваш нещо от един човек, който не може да бъде верен на Бога? Ако той не може да остане верен на Този, Който всичко е пожертвувал за него, та на тебе ли ще остане верен? Дойде някой с приятелите си при мене и ми иска пари на заем, за да отиде в кръчмата. Аз не му давам и той се разсърди. Щом е за пиене, пари не давам. А виж готови сме на драго сърце да услужим когато някой иска да прочете някоя книга ще му я купим, за да я прочете. В този случай тук е същото. Кредит не може да се дава на човек, който пръска парите си, образно казано, за кръчми".
Веднъж отивам на чешмата в Диана бад да си налея една стомна с вода. По това време ние правехме опити с носене на вода. Толев беше също там и започваше да ме ухажва отново. Накрая аз не изтърпях и му казах: „Жалко, че нито един лъч от Словото на Учителя не е проникнал у вас". Това му подейства нещо повече от плесница. Ако му бях ударила плесница щеше да я приеме като подарък от мене. Аз си тръгнах, а той след мен размаха ръце, размаха юмруци и започна да вика: „Аз ще дам да се разберете, аз ще ви дам да се разберете". Това беше закана срещу всички ни и така той се опълчи срещу Учителя и Братството. Скоро време той се обяви официално срещу Учителя и стана най-големия му враг. Но преди да се обяви официално за негов враг веднъж срещам Учителя, а с него и Толев. Учителят беше особено любезен с него, коткаше го, защото отлично знаеше какво представляваше този дух Толев, Но той като ме видя разпери ръце ужким да ме прегърне. Аз минах покрай тях все едно, че не виждах нито Учителя, нито Толев. Също и Учителят се направи, че не вижда нищо - нито мен, нито разперените ръце на Толев. След този случай Толев използва един повод да се скара с Учителя за някаква вещ, която му бе върната и се опълчи официално срещу Братството. Понеже беше в тези среди познаваше много неща и в своето озлобление изнасяше на всеослушание всичко, което бе добре дошло за духовенството да вдигнат отново врява и олелия срещу Учителя. Толев по това време заведе официално дело пред съда срещу Учителя за един чайник. Да, за един чайник. Той навремето купил един голям чайник, който побираше десетина литра вода, бе го подарил да се ползва при братските екскурзии и след това поиска да му се плати като преди това бе завел дело.
Аз съжалявам, че не можах да изпълня онова, което каза Учителя, за което го огорчих много. Ако аз бях продължила да бъда любезна с него въпреки нападките от всички страни срещу мене може би Учителят имаше нещо друго предвид и може би това негово състояние да вземе по-благоприятна насока и от увлечението към един човек и стремеж към един човек да се превърне към стремеж към всички и към делото на Учителя. Тогава в първите години Толев бе голяма личност, с авторитет, адвокат, редактор на едно голямо по размер списание, в което участваха доста изтъкнати личности. В главата на Толев обществото около Учителя се проектираше в една смесица от мъже и жени събрани от един проповедник на име Петър Дънов. За него Дънов беше проповедник, а той пък бе издател и редактор на списание. За младите Дънов беше Учител, но за старите бе господин Дънов. Когато му казах, че нито един лъч от Словото на Учителя не е проникнал в него, тогава той видя, че неговият авторитет става за посмешище и че трябва да покаже на всички какво представлява, за да могат всички да разберат, че той е не кой да е, а редактор на „Всемирна летопис". Но накрая нещата се развиха така, че след известно време той банкрутира, списанието бе материално съсипано и спряно и той изчезна от небето там където бе записано името на списанието му. По това време той бе изискал от Учителя да накара приятелите в провинцията от всички кръжоци да се запишат и абонират за неговото списание, но Учителят не позволи и това още повече озлоби Толев към него,-Учителят каза за него: „У Толев имаше една добра черта. Той четири години издържа да издава това списание. У него има нещо хубаво, но той трябва да се бори с много неща в себе си. За него е хубаво когато пише стихове. На него зле му се отразява политиката. От време на време го поздравявай, но ако се сближите той веднага ще забележи някои твои дефекти и отношенията му ще станат други - физически. Хубаво е докато той има само духовен стремеж".
Когато поисках от Учителя да ме освободи от Толев, той каза: „Бързите действия не свършват добре. Ще се помолиш и ще оставиш работите ти Бог да ги уреди. Ако те срещне казвай му, че имаш изпит и че учиш и че нямаш време за него". Да, но това не можах да изпълня.
И така дойде време той да заведе дело срещу Учителя, че Учителят бе викан на следствия, на разпити, че след това съдилища и какви ли не работи. И накрая Иван Толев се загуби от хоризонта и от Изгрева. И днес го няма. Има го списанието му и поуките за него. По онова време когато Толев искаше от Учителя да препоръча списанието му и да се абонират за него, точно по това време Учителят бе дал задача братята да събират своят принос, своят десятък за Бога. А този десятък бе необходим да се отпечатва Словото в беседи на Учителя. Тогава Толев обвини Учителя, че е търгаш и мошеник и че взима парите на своите последователи. Започна следствие от полицията, после прокуратура, много разправии и съдебен процес и накрая той бе спрян. Всичко заглъхна както и Толев заглъхна.
Толев написа и публикува много сонети във „Всемирна летопис". Те бяха посветени на моя милост. Аз тогава се срамувах от тях. И днес се срамувам, че се оказахме толкова малки и нищожни пред Учението на Учителя.
По-късно аз се запознах с Борис Николов понеже Учителят ме изпрати при него. Дойде и това време, че Борис веднъж ми заяви, че бил ме спасил от тресавището на Толев като ме измъкнал и ме взел при себе си. Аз от начало стоях като втрещена. Изведнъж разбрах, че това беше чуждо внушение в главата на Борис и това бе дошло от сестра му Цанка и на онези около нея. Каза ми: „Ти на брат Борис трябва ръка да му целуваш, че те извади от тресавището на Толев, не само ръка, но и краката трябва да му целуваш". Аз стоя като вкаменена. Изведнъж виждам от къде идва всичко това и изкрещявам: „Аз целувах навремето ръката на Учителя и ако някой ме е спасявал от тресавище това е той, а не някой друг. А кой днес е затънал в тресавището това е друг въпрос, но знай, че аз не съм в тресавището, а съм на брега и съм с Учителя". Ето, това е финала за тресавището и за историята на редактора на „Всемирна летопис". Този случай го разказвам, за да видите какво значи една идея дошла с названието „Всемирна летопис" и какво значи опорочението на тази идея, идваща до едно обикновено тресавище.
