На един от съборите в Търново аз бях седнала до сточната тръба, която събираше водата от покрива на вилата в лозето и я сваляше долу на земята. Седя и наблюдавам Учителя как влиза и излиза от стаята. Друго занимание нямах и си бях решила целият този ден ще следя и ще наблюдавам Учителя за какво влиза и за какво излиза от стаята, т.е. от вилата. Защо ми бе хрумнало едно такова изследване, не мога да кажа. А на вилата при лозето в Търново народ, хора един до друг, едни се движат насам, други натам, но не безразборно, но всеки по някоя работа - едни търсеха контакт помежду си, установяваха приятелски връзки, разменяха си адреси, уточняваха си посещения. В онези години братята и сестрите бяха с неописуем възторг и убедени, че това Учение не само ще залее България, но и света и бяха много усърдни и вярваха от сърце и душа в това. И в това общо усърдие на всички около мен само аз седя в едно пасивно състояние и наблюдавам излизането и влизането на Учителя във вилата. Затова мое занимание на никой не му направи впечатление, нито на някой от приятелите, нито пък някой ме повика за някъде или пък да ме помолят да свърша някоя работа както друг път се случваше. Седя и наблюдавам как всички наоколо си вършат своята работа, а пък аз също седя и си върша моята работа. По едно време като влизаше отново Учителя вътре в стаята, спря се, обърна се към мен и ме извика. Рече ми: „Ние ви приготовляваме за ангелите". Обърна се и влезе отново в стаята си. Стоя и си мисля: значи те ни приготовляват за ангели, а ние се мотаем насам и натам, а пък аз седя до водосточната тръба и наблюдавам дали ще излезе или ще влезе Учителя във вилата. Засрамих се. Чак тогава обърнах внимание, че всяко излизане и влизане на Учителя във вилата бе свързано с някаква работа. Като излизаше даваше напътствия, разговаряше с този -онзи, после пак влизаше в стаята си, някой чукаше, влизаше, след малко пак излизаше и т.н. Пак по това време се обърна към мене и рече: „Досега все Злото е побеждавало, но този път ний ще победим". Това беше свързано с голямата война, която му беше отворило духовенството и църквата.
На събора в Търново веднъж ме поставиха дежурна, сготвих ядене, поднесох го на Учителя и на приятелите. А на мен ми вървеше много да готвя. Спореше ми и ми идваше отръки. Майка ми, която ме готвеше да стана светска дама и която имаше къщна прислужница, която й помагаше в готвенето винаги с почуда ме оглеждаше когато се наканя и аз да сготвя нещо. А като сготвя всички си облизваха пръстите. То не беше само до това какво ще готвиш, с какво ще готвиш, но как го готвиш и с какво умение го правиш и най-важното какво влагаш в него от себе си. И каквото от теб излиза, то влиза в храната като енергия, като флуиди, като аура, като движение и като състояние. Ето това прави една сготвена храна добра и прочува готвача. На Търново разлях с черпака храната, всички си взеха блюдата и засърбаха. Учителят сръбна с лъжицата два-три пъти пък се спря, изправи се от стола си, огледа ме и каза: „Всяка паница струва по сто лева". Всички учудено гледаха Учителя и мене. Той се усмихваше, беше доволен от моята работа. А тогава с цената от сто лева можеха да се купят продукти за цял събор и да се нагостят още толкова много хора. Значи оценката бе висока. Приятелите дойдоха с празните паници и искаха допълнително. Аз винаги недоумявах защо когато готвеха на съборите пък и на Рила, и на Изгрева винаги правеха така, че храната не достигаше. А пък аз когато бях дежурна така подготвям нещата, че винаги да остане една четвърт от общата храна. И онези, които искаха и които им хареса идваха и получаваха по един-два черпака допълнително и си дояждаха. След това изявление на Учителя приятелите се наредиха и някои подмятаха: „Сипи един черпак супа за сто лева". Всички се изредиха още един път, бяха гладни и им хареса ястието. Ето сега разказвам тези случки и мога да кажа, че аз отново бъркам в казана, взимам черпака и на всеки, който си поднася паницата ще му сложа един черпак от моята супа, а пък аз разказвам стотици случки от живота ни с Учителя и всяка една случка е един черпак от моята супа. Запомнете това и дано ви харесат моите гозби и моите случки.
Когато пътувахме за Търновският събор с влака бяхме в едно купе Учителят, аз и Петко Епитропов. Когато двамата разговаряха аз мълчах. Аз все исках да питам Учителя за някои въпроси, които бяха в мен. В онези години аз бях млада и всичко в мене вреше и кипеше, бушуваше и едвам се справях с моята вътрешна природа. Бях толкова млада, че както майка ми казваше, че ми било отдавна минало времето за женитба и сега съм трябвало да имам най-малко две деца, да въртя къща и дом. Аз бях тръгнала по друг път и смятах, че тук ще ми бъде по-лесно. А тук на Изгрева и около Учителя се завъртя цялата ми вътрешна природа от памти века. Това бе единият въпрос, който исках да питам, а другият въпрос бе, че все в главата ми се въртеше една мисъл дошла от дълбоко, някъде от надалото на моето съществувание на земята, че в Невидимия свят съм плакала за някакъв грях и престъпление извършено от моя страна. Но после Христос идва и ми помага. Това беше една картина, която се въртеше непрекъснато в главата ми. Влакът пуфка пуф-паф, ние сме трима в купето и по едно време брат Петко също заспа, запафка и леко захърка. Учителят се обръща към мене и пита: „Да чуем какво сте приготвили за днес". Разказах му всичко, изслуша ме спокойно и каза: „Това е истина. В миналото си си се издигнала и си стигнала до средата на пътя, имало е възможност да се отклониш и да не паднеш и да изгубиш целия избран капитал ние сме те прибирали много по-рано от земята, за да не се възгордееш. А сега си в Школата". Учителят е пред мен, до мен, в ъгъла е приспан дядо Петко, изпратен е горе, за да не слуша един такъв разговор от такъв порядък. Има съкровени неща в живота на ученика събрани от минала епоха и те не могат да се показват за щяло и нещяло дори и на онези, комуто трябва. Влакът се движеше, а аз бях в един друг свят на откровение. Учителят отново ми повтори едно предишно изказване: „Много пъти дявола е искал да ти вземе главата. Но сега нищо не може да ти направи. Сега те пращам в света. Правила си връзки и правилно да ги разрешиш". Аз съм отправила поглед към него, цялата съм настръхнала, защото виждам един път идващ от хилядолетия и стигащ до тук. Обръщам се с въпрос към него: „Учителю, ако се подхлъзна сега ще ми помогнете ли?" Той се усмихва: „Хубаво", беше отговорът му. Това беше едно много голямо обещание на Учителя, това беше неговата готовност да простре ръка върху мен, да ме закриля и да следи моя път и ако се подхлъзна, ако се отклоня от пътя и с това изгубя възможността да бъда с него в Школата, то да ми помогне и да поправя грешката си. Влакът пътуваше пуф-паф, после изсвири. Учителят продължава: „Тебе насила ще те вкараме в Царството Божие". „Защо, Учителю?" „Защото така искам." Аз се разплаках и сълзи течаха от очите ми. Той продължи: „Ние ти казвахме преди време: „Марийке, не е за тебе земята". Но ти като рече ще слезна и ще слезна, а сега ще минеш по пътя си като всички хора". Да, сега трябваше да мина пътя като всички хора, имаше един общ път на земята, има физически закони, с които човек трябва да се съобразява. Но има и духовни закони, които управляват физическите закони. Но има и Божествени принципи, които обхващат всичко и движат всичко - и земята, и човека, и световете. Затова бе дошъл Учителя, за да обедини закони, принципи и хора чрез Словото си и чрез закона на Любовта, който обединява и земята, и Небето, защото Любовта е плод на Духа, а Духът е онзи, който сътворява световете - световете горе на небето и световете долу на земята в умовете на хората.
