Една сутрин се приготвям да отида на посещение при Учителя на ул. „Опълченска" 66. Пристигам там, влизам и присъствувам на една случка. Този път беше сложена на изпит кака Гина Гумнерова. Тя беше си позволила да каже нещо на Учителя, нали той живееше в нейния дом, нали тя беше стопанка на този дом, тя готвеше и тя се грижеше за много неща. Та тя беше стопанката и господарката на дома, а ето тук има един, който е Учител и всички се въртят около него. Да, ако не е тя в този дом нищо не може да се върти, защото тя върти дома. Такива мисли й бяха влезнали в главата, че като стопанката на дома тя върти всичко и че всичко се върти около нея и затова каквото каже трябва да бъде нейната воля. Такива мисли й се бяха завъртели в главата и тя беше подложена на изпит, за да й се избият тези неща от ума. Тя не можеше да схване благословението, което бе й дошло върху дома и че Учителят е тук в нейния дом. Тези неща не се разбираха тогава. Можеха само да се схванат от вътре. Та аз пристигам и влизам в стаята, а Учителят е ядосан и говори: „Ти няма да ми готвиш вече". Аз бях там и той ме попита: „Марийке, ти можеш ли да ми свариш супа от ориз и сол?" Аз му отговорих, че мога и той ми посочи лавицата да си взема, което е необходимо и се качи горе в стаята си. Кака Гина се затътри навън в двора ядосана и не може да проумее, че е дошло време в собствения й дом Учителят да посочи друг и то едно младо момиче да му вари супа. Аз приготвих супата и я занесох. Той седна на масата и започна да се храни, а аз, за да не стоя и да да не го гледам как се храни бях помолена от него да избърша праха от някакви книги. По това време идва Савка, която беше стажантка, за да се обади на Учителя. Той я пита: „Ти храни ли се?" Тя отговаря: „Да, Учителю". „Ами не си ли още малко гладна?" „Не, Учителю." „Ами храни ли се в училището където си на стаж, ами закусва ли сутринта, ами какво закусва?" С голямо внимание Учителят я разпитваше и същевременно се хранеше. Савка след като отговори на всички изчерпателни въпроси на Учителя с едно „не" или „да" в зависимост от въпросите, поогледа се и остана доволна от вниманието на Учителя, което й обърна и то в мое присъствие. Аз бях в същата стая някъде в страни и чистех от прах книгите на Учителя, а той се хранеше сам на масата. Ако Учителят ме беше поканил на масата и Савка ме бе заварила да се храня с него нещата биха се обърнали наопаки и тя щеше да ревнува и не се знае как ще се развият нещата, а можеше и да се дойде и до скандал от нейна страна. Но тя се задоволи с това, което чу от Учителя, което видя и си отиде успокоена. Накрая Учителят се обърна към мен, погледна ме хладно и с безразличен тон ми каза: „Прибери масата" и си тръгна. Аз останах сама, объркана, смутена. Бях объркана, та такова голямо внимание бе отделено на Савка с непрекъснати въпроси дали е гладна или не, а на мен не обърна никакво внимание и изобщо не ме попита яла ли съм, гладна ли съм, жадна ли съм. Постепенно започнах да трансформирам състоянието си и рекох на себе си: „Аз за какво съм дошла при Учителя - да ям супа или да ям духовна храна?" Реших в себе си, че е по-важното духовната храна, която получавам от Словото на Учителя. Таман аз реших, че накрая съм си решила задачата и че е важното човек да се добере до духовната храна и ето че той дойде при мен и ме запита: „Вие хранихте ли се?" Рекох: „Не съм". Той отиде и ми донесе една филия хляб и един голям грозд афузали, това е сорт бяло грозде и аз го изядох. Но ако бях се подпушила и ядосала от това, че той не ми обърна внимание той нямаше да дойде и аз щях да си отида от тук без да си реша задачата. Ето ви пример на онази задача с три неизвестни в един и същи ден и час - кака Гина, Савка и моя милост.
По онези години Савка отиваше на ул. „Опълченска" 66 рано сутрин в четири часа и Учителят й диктуваше мислите за ученика, които тя впоследствие дешифрира, подготви за печат и отпечата в книжката „Свещени думи на Учителя". Ние още тогава приемахме светлината и духовната храна от Небето и Учителят още не беше ни пуснал тогава да влезнем в света. Тогава живеехме във висините и в рая. После като ни пусна в света всичко се обърка. Тогава се започна истинският път на ученика, а по онези първи години ходехме и крачехме по земята, а живеехме по небето и това бяха най-светлите години за нас. После като ни изпрати в света ходехме и живеехме в света и трябваше да намерим пътя на ученика, който да ни изведе отново след време като го извървим този път та да стигнем горе на небето. Това бе път долу на земята със съзнанието, че си горе в небето. Ето това бе пътят на ученика.
Понякога носех на Учителя специална пасирана супа от зеленчуци, която той приемаше с охота. Веднъж гледам Учителя открехна вратата си на една педя разстояние и разговаря със сестра Динова. Той бе от вътре, а тя от вън, вратата е отворена между тях само една педя. Тя говори и не се сеща да си ходи. А аз чаках зад нея с чиния супа в ръка. Чаках, чаках и накрая рекох: „Учителю, нося ви супата". Подадох му я. Той я взе през открехнатата врата. Подаде ми ръка да я целуна. Усетих по устните си, че тя е много топла: „Но вие, Учителю, имате температура". Динова като чу това се отдръпна и си отиде. Поисках да го разтрия. Той се съгласи, вечерта го разтрих, дадох му два чая да изпие и си отидох. На следващия ден ми каза, че цяла нощ се е изпотявал. Това бе единственият ми случай да го разтривам. На следващия ден той отново бе на беседа и на поста си. Това беше на Изгрева и се сетих за този случай съвсем случайно когато разправих предният случай.
С онези, които бяха чужди по дух на делото Учителят не контактуваше, не им обръщаше внимание и не си губеше времето с тях. Когато ние бяхме довели някой любопитен или някой наш познат да го покажем на Учителя той понякога отклоняваше и се съгласяваше само тогава ако видеше през своят вътрешен поглед, че този човек има духовен потенциал. Затова веднъж ми каза: „Не ми губете времето с посторонни неща". Да, не трябваше да го занимаваме със странични и излишни неща. Веднъж той ми каза: „На физическото поле на земята само майчината любов наподобява Божията Любов". Някой път като съм чувствувала грижата на Учителя към мене идвало ми е да му кажа „Мамо". Това бе емблемата на земята за истинската любов. Имаше моменти, които се измерваха с дни, седмици и месеци когато ти като че ли си се предал на Бога, на Учителя, влезнал си в школата, смятайки, че тук ще те носят на ръце и ще те обкичат с цветя и венци. Изведнъж виждаш, че животът ти се обръща наопаки и никой, ама никой не ти обръща внимание. Дори наблюдаваш, че Учителят поглежда други с внимание повече или по-малко. А на теб ти идва съмнението защо не те поглежда, ама никой и защо Учителят не те забелязва сред толкова други хора. Това съмнение идваше, навлизаше в нас, обхващаше ни изцяло и трябваше да се справим с него, за да излезем сами от него. Тук се изпитваше вярата в Учителя и в Бога. Та така аз попаднах тогава в една такава тъмна зона в съзнанието ми когато ми говореха някои срещу него. Аз отстоявах колкото мога и отидох при него. Без да ме запита нещо той при самото ми появяване ме захвана с думите: „От толкова хиляди години ви крепя и ви помагам, не се ли убедихте, че няма никога да ви оставя сами?" Аз наведох глава и си тръгнах. Бях разбрала урока си, че трябва да се справя сама и да излеза на видело и на спасителният бряг. След няколко дни се оправих, излезнах на видело, дойде отново светлината в съзнанието ми и аз един ден се събуждам отново сред светлината около себе си и виделина вътре в себе си. Бях се измъкнала от облаците, които ме бяха покрили и от които не виждах никакво слънце. Този път бе труден, падахме, ставахме, но вървяхме, за да можем да се доберем до вътрешният изгрев на нашата душа където може да изгрее Божието слънце, т.е. да се докоснем до Божествения Дух. Това беше път където търсехме брод да преминем през мътните води на човешкото съзнание, да се осъзнаем, че сме души и че нашият път започва от момента когато се доберем до вътрешната виделина на живота, до виделината, от която започва Божествената светлина, която прониква всичко. За тази вътрешна виделина бе битката, която водехме. Трябваше да се доберем до виделината, която отиваше в душите ни и до светлината, която трябваше да проникне в умовете ни. Светлина в ума и светлина в душите. Това е Божественият ден. Това е светлината, за която се казва, че Бог е светлина.
Аз съм при Учителя на разговор.
„Марийке, какво има да ми кажеш?" „Учителю, аз не дойдох днес да приказваме, а аз така ми се дощя да дойда и да седна при вас и да ви гледам." „Хубаво. А как върви учението?" „Уча по малко." „Хубаво. Не трябва човек да се увлича само от светското учение. То е предисловие. Предисловието то е следствие на съдържанието и няма смисъл без него.
Затова само Божията Любов е Любов." Аз бях напълно доволна от тези думи, отидох си вътрешно нахранена и почти през целия ден имаше у мен едно необикновено въодушевление.
