В онези първи години на Школата, когато бях още много млада и когато бях още бях под закрилата на Учителя и не бях още пусната в света както това Учителят стори по-късно, живях в един особен свят горе във висините на едно необикновено преживяване на цялото ми същество. Преминавах през някои положения, които ми бяха съвсем, ама съвсем познати. По този повод Учителят ми каза: „Преди ти си се движела само в аристократични среди", т.е. искаше да каже, че в моите предишни прераждания на земята аз съм живяла в онези висши среди на всяко едно общество. Тогава аз си обясних защо този свят, в който майка ми непрекъснато искаше да ме води, светския свят на тогавашното т. нар. висше общество в България ми бе до болка познато. Майка ми се стараеше всячески да ме въвлече в него като ме караше да свиря на разни приеми, на разни празненства на познати семейства.
Аз познавах този свят и просто знаех кое след какво ще последва. Тези неща бяха в мене отработени хиляди пъти и аз се движех свободно в тази среда особено когато таланта ми се проявяваше без всяка задръжка. Беше интересно, забавно, но моят път беше друг, спряха ме от горе и ме насочиха по моят собствен път. Не съжалявам, а благодаря, че така стана. Разбира се, че дойде време да се запознае с Учителя, да го срещна и това определи моят път и живота ми след това. Още в самото начало на Школата Учителят ми каза: „Ако ти си издържиш изпита ще доживееш дълъг живот". А човек всеки ден живее и вътрешно държи изпитите си. Така че вече съм на седемдесет и пет години, а от осемнайсет години започнах с тези изпити или казано петдесет и седем години ги държа ежедневно. Дали това е дълъг живот не зная, но ако продължавам да ги държа успешно тези изпити вероятно ще ми се отпусне още жизнен кредит, за да довърша и някоя друга работа. Та този изпит, за който спомена Учителя е един непрекъснат процес от дни и години и те се редуват един след друг и човек чрез тях се изпитва, оценява и върви по своят вътрешен, духовен път. А дали е успешен или не аз не мога да определя. Това ще го определи друг.
Бях много млада, току-що отишла при Учителят, а той ми заяви: „Ти не си годна за физическият живот вече". Това изказване ме затрудни много и с годините, които преминаваха непрекъснато се питах какво ли означава това. Че не обичах тежкия физически труд - не го обичах, че коя жена го обича. Че не обичах този труден физически живот, пълен с превратности и непрекъснато напрежение - това никой не го обича. Че бях затруднявана непрекъснато от грижи, които ми ги създаваха онези, които бяха около мен. Движех се през тези години както всеки друг от моето поколение. Чак сега накрая разбрах какво значи да превъзмогнеш външни и вътрешни затруднения в своят път. От начало имах много препятствия - непреодолими затруднения в семейството ми. Дойдоха и вътрешните противоречия у мен в резултат на кар-мата ми. А бях млада, че като се развихреше в мен онази моминска страст и желание не е за приказване. Вие да не мислите, че ето аз влизам в Школата и всичко от вън и от вътре в мен се канализира и ставам както майка ми ме наричаше „правоверна дъновистка". Няма такова нещо. Няма такива положения. Беше жестока титанична борба в мен, борба на живот и смърт, от вътре ме разкъсваха не на кръст, а хиляди въжета и това бяха нишките на кармата, с която се бях обвързала. А когато Учителят ми каза, че ме изпраща в света аз бях в недоумение. Аз бях в Школата и всички си вървеше естествено и изведнъж той ми каза, че ме изпраща в света. Аз се чудя как така в света когато съм пак в Школата и се чудех какво значи този израз, та нали всеки ден съм в Школата му, редовно посещавам беседи и изпълнявам всички задачи дадени по време на клас. Но след неговите думи по някакъв тайнствен начин излезнаха онези нишки, които бяха скрити в мен от вътре от векове, че като се завъртяха и като поглеждам и какво да видя: от мен излез-наха не като нишки, а като въжета, които бяха ме обвързали с онези, с които всеки ден се срещах. Как да се изразя по-точно. Ето така: преди да ме изпрати в света аз се срещах с всички братя и сестри, усмихвахме се, разговаряхме, приказвахме си сладки приказки и се разделяхме приятелски. Но чак когато Учителят ми каза, че ме праща в света всички тези познанства, които преди това бяха приятелски и добронамерени само за дни станаха съвсем други, промениха се и отведнъж виждах, че това не са случайни общения, случайни запознанства, а че това са връзки от миналото и са такива връзки, че сме обвързани и вързани с въжета, които не се късат и не се режат с нож и с брадва. Като с магическа пръчка тези нишки от мен излязоха, превърнаха се на въжета, завъртяха се и колелото на живота ме задвижи. И ето тук идва най-доброто фигуративно изложение. Знаете ли какво значи колело на обикновена волска кола или конска каруца? Това колело има спици и без спици не може да бъде колело и после се слага обръч, за да закрепи спиците, а в средата спиците се събират в една точка, която се нарича ос на колелото, което колело се пъха към онази продълговата ос на каруцата, за да може след това това колело да се задвижи и каруцата да се движи. Е, същото беше с мен, оста бе у мене, спиците излезнаха вън от мен и всяка една спица минаваше от мен и водеше до някой от Братството независимо дали бе мъж или жена. Колкото хора имаше от Братството толкова спици излизаха от мен и всичко това се обединяваше и трябваше да се затвори колелото с един железен обръч. И да се задвижи колелото на живота някой трябваше да го тури в оста на онова място, където му бе определено, за да задвижи каруцата. Ето така Учителят ме сложи като колело в една непозната каруца и ми каза: „Пускам те в света". И колелото се завъртя и то тръгна. Можеше да скърца, тогава му слагаха катран та да се хлъзга и да не скърца там където бе оста. Разваляха ли се спиците, сваляха обръча, разхлабваха и другите спици и поставяха нови. И така колелото се въртя у мен цели двадесет и две години по време на Школата и още двадесет и две години след заминаването на Учителя.
Така веднъж Учителят ме среща и казва: „Тебе насила ще те вкараме в Царството Божие". „Защо, Учителю", питам аз. Той отговори: „Защото така аз искам". Хайде сега дайте си обяснението. Бях станала фигуративно казано на едно колело и бях взела една служба на едно колело и ща не ща трябваше да се търкалям. Аз бях едно от колелата на каруцата, друг беше друго нещо, но наистина искаха насила да ме вкарат в пътя.
Аз бях много самотна в семейството си и неразбираема за тях, но това нещо продължи и по-късно и в обществото, в което се движех, включително и на Изгрева. Бях много самотна, макар че около мен имаше много хора, макар че се движех и общувах с тях. Отидох при Учителя и споделих, че се чувствам сама насадена на чуждо място, самотна и трудноразбираема. Той се усмихна и каза: „Не бой се, че си сама. Ти си заобиколена от души и ангели". Това изказване на Учителя ме успокои и върна равновесието в мене. Но това нещо го разбрах след 30-40 години. Аз имах вътрешен кредит пред Учителя, а други пък имаха външен кредит от него и този външен кредит допада на хората и по него те оценяват нещата. А същината на нещата се състоят във вътрешната им проява. И спомням си когато започнаха гоненията срещу мен всички смятаха, че ще ме издухат от Изгрева така както някое дете откъсне цвете на глухарче и го духа и издухва стотината му цветенца, които вятърът ги отнася на всички посоки. Но те не можаха да ме издухат и вятърът не можа да ме отвее от Изгрева. Дойде процесът срещу Братството през 1957/58 г. и тогава всички се нахвърлиха върху мен и Борис Николов и след процеса той бе в затвора и след това се развиха такива събития, че се чудех как ли оживях. Ето тези събития доказаха лично на мен, че думите на Учителя бяха верни. Благодарение на онези души от Невидимия свят, които ме заобикаляха успях да издържа. Та колелото се завъртя и се въртя доста дълго време в мен. А това колело бе колело от вътрешната Школа на Учителя.
Един пример от онова време. Иван Радославов бе гимназиален учител по история и той ме учеше и моето семейство беше познато с него. Той в своят живот премина през труден път. Един път когато е преминавал през непреодолима вътрешна борба от неразрешени свои задачи бил е толкова измъчен и изтерзан, че решил да отиде на Витоша, там където има гъста гора, да се усамоти и да се помоли и да потърси начин да излезе от това мъчително състояние, в което е попаднал. По едно време вижда, че Учителят се приближава към него за негово най-голямо учудване. Учителят му казал: „Недей да се кориш. Това е задача, която ти е дадена от Небето, за да я разрешаваш. Спомни си навремето като малък ти имаше едно премеждие и едвам се спаси. Спомни си по-късно как отново щеше да загубиш живота си. Припомни си как пак след време едвам оживя. Всички противоречия в живота ти, които идват не ти ги създава някой друг, а ти ги създавам аз. Аз съм този, който ги създава, за да можеш да решиш задачите на живота си и да можеш да преминеш от задача в задача и да разрешиш правилно смисъла на твоето прераждане, тук между българите". Брат Иван Радославов изведнъж усетил облекчение и видял, че не трябва да бяга и да се крие от страданията, а трябва да ги посреща и да ги разрешава. А как премина неговият живот по-късно ще споделя в адин от следващите си разкази. Но ето тук това бе пример как всеки един от нас представляваше една невидима спица на онова колело, което бе на Изгрева. По-късно когато се даде Паневритмията ние играехме в кръг, оркестрантите бяха по среда и свиреха, Учителят бе до тях и също играеше с нас и цялата тази Паневритмия на стотици хора наредени в двойки, които се движеха в кръг наподобяваха на онова въртящо се колело на видимата Школа на Учителя.
Аз съм на разговор пред Учителя.
„Учителю, аз имам намерение да помогна на моят брат Владо." „Идеята ти е добра. Щом е проработила тази мисъл, изпълни я. Можеш да му поговориш, но трябва да избереш начин, по който да му кажеш. Можеш да му кажеш, че животът трябва да се пази, трябва да се употреби разумно в работа за Бога. Трябва да постоянствува в едно направление и никога да не се отчайва, Така ще добие резултати. Трябва постоянно да работи върху добрите идеи и те ще се реализират. Не е в силата. Като духаш, духаш най-после колата ще тръгне. Виж как работи светлината. Слънчевите лъчи постепенно, но непрекъснато действуват върху почвата и най-сетне пониква тревата. Трябва бодрост и никога да се не обезсърчава човек. Аз съм забелязал, че хората се движат в двете посоки и в двете крайности: или стават много корави, или като омекнат стават много меки. Не, където трябва да бъдеш твърд, ще бъдеш твърд. Значи ще постоянствувате. Където трябва да си мек, ще бъдеш мек." „Учителю, аз мисля, че в желанията си съм настойчива." „Да, това е така. Да се стремиш да не обичаш, то е подпушване. Ти ще употребиш тази енергия да обичаш Бога. Можеш да обичаш науката." „Учителю, но при това преминаване не може да не настъпи някоя криза у мен?" „Разбира се, че ще настъпи. И ще дойдат. Например, имаш някоя приятелка, ти не можеш да уповаваш на нея, че тя ще ти помогне докато.не е помогнала на себе си. Човек, който на себе си не може да помогне какво искаш да ти помогне. Ученик, който своите задачи не може да разреши, не можеш да очакваш, че ще реши и твоите задачи. Това е толкова естествено и разбираемо."
