Към последните години на Школата някъде към 1940 година около мен се събра много работа, бях заета много и не можех да се справям дори с най-обикновените задължения в дома ни. Имах задължения към Школата, работех върху песните на Учителя, работех върху Словото, а ежедневието изискваше своето - да се сготви, да се почисти къщата и да се посрещат и изпращат гости. А всеки, който идваше на гости винаги се оставаше на обед или на вечеря. А само да се разтреби и да се измият чиниите означаваше много време. А да се приготви храната беше трудоемка работа, защото вегетарианските ястия са много по-трудни за приготовляване. Изморявах се и едвам се справях. Борис по това време работеше и трябваше сутрин в торбата му да се сложи храна, която бе сготвена предния ден. А той беше малко капризен с яденето, понеже стомаха му не можеше да поема каква да е храна, защото имаше язва, приемаше само пасирани храни. А да се подготви това е изключително трудоемка и трудна работа. Уморявах се много. А посетителите се увеличаваха, особено след като започна да прихожда често в нашия дом и Учителя. Веднъж той идва и аз го виждам от далече, излизам да го посрещна, той се спря пред вратата, огледа къщичката и каза: „След 25-30 години има възможност да ви преместят от тук". Аз се изненадах, толкова бях свикнала с малкия дом и не го давах за нищо на света. Извиках: „Ех, Учителю". Като че ли някой ме прониза с нож. Учителят ме погледна, видя болката ми и рече: „Е, рекох, може и да се размине". След 1970 г. започнаха да разширяват шосето, отрязаха 5-6 метра от мястото ни и направиха от него другата лента на пътя, а в близост започнаха да строят зоопарк. И от 1972 г. всяка година ни предупреждаваха, че ще ни преместват, за да се освободят местата за строежи. Тогава нещата бяха такива - решат ли да ти съборят къщата - събарят я и те изпращат в някакъв блок и в някакви малки стаички да живееш. Но се случи, че всяка година се разминаваме с преместването и дано се сбъднат думите на Учителя, в които вярвам.
Тогава в онези трудни дни свързано с посрещането и изпращането на гости, назря в мене идеята да си взема къщна помощница, която да ми помага в домашната работа. На други места ги наричаха слугини, но аз исках да бъде къщна помощница. Отивам при Учителя и споделям идеята си и питам дали ще я одобри. Той ми каза: „Добре. Вземи. Но почакай, тя ще дойде". Аз бях решила този проблем в себе си и изчаках времето когато тя ще се появи. Минаха около шест месеца и един път идва при мен една сестра и води едно 18-годишно момиче и казва: „Учителят ни изпрати при теб, понеже си търсела момиче за домашна прислуга. Ето това е момичето, казва се Станка". И така тя си дойде сама, беше трудолюбива и беше решила още на село, че иска да отиде някъде и да работи за Бога. Беше трудолюбива, но много твърдоглава, а беше медиумична, че като влезеше някой твърдоглав дух много усилия ми трябваха, за да се справя с нея. В предишния си живот е била чифликчийка и е тормозила с камшик подчинените си, а тук в моя дом бе дошла да служи и да се научи на закона на служението. Това го разбрах още в самото начало. Тя имаше няколко братя на село, но беше напуснала като им бе оставила цялото наследство от имота и беше решила от малка да се посвети да работи за Бога и за делото на Учителя. Та идвайки при мен тя ми беше голяма помощница и вършеше тежката работа в дома, чистеше, переше, пазаруваше, копаеше градината, садеше зеленчук, приготовляваше зеленчуците, които трябваше да се сложат в тенджерите и да се сготви подходяща манджа. Разбира се и аз работех, но работата беше разпределена и аз си отдъхнах малко. Вече беше по-лесно да се посрещат и изпращат гости, да се оставят на обед или вечеря, да се прибира след тях, да се мие посудата и да се подрежда всичко. Бях поставена почти насила да приемам тези гости, а не че аз ги търсех или ги исках. Те идваха, гощавах ги, отиваха си и после коментираха и по такъв начин, че бе за учудване. Чувах и ми предаваха коментарите, които след време преминаваха в нападки и злостни клевети, но аз пак ги посрещах, гощавах ги и пак след това чувах по мой адрес какви ли не работи. Ето това бе наистина чудновато, като че ли ги посрещах и гощавах само за това, за да им дам повод след това да бъда хулена, чернена и клеветена. Та онова, което ми беше казал на времето Учителя се сбъдваше и се движеше в моя път без грешка. И от тогаз почна това изпитание. Ако някога кажа нещо, то ще се събуди една реакция срещу мене. И така 50 години изкарах с тази орисия, макар че Учителят бе казал: „Всичко с радост да понесеш". Но не винаги можех да се справя с този товар и да го нося с радост.
Рожденият брат на Станка беше участвал във войната и бе паднал в плен. Тя се тревожеше много, непрекъснато плачеше, не можеше да работи, предаваше тревогата си върху мен и всичко това беше толкова потискащо, че създаваше напрежение у дома. Тогава аз една сутрин реших да отида при Учителя и го помолих да помогне на Станкиния брат, за да се завърне от плен жив и здрав. Учителят ме погледна с укор: „Защо ме молиш за хора, които не са за Господа, а чужди?" Аз се стъписах, но пак се помолих: „Учителю, нека се върне, защото Станка непрекъснато плаче и това още повече ме тормози." Погледна ме и изрече: „Е, хайде, от мен да мине". И направи един жест с ръка, който означаваше, че и този път минава от него. Учителят се съгласи. А можеше да не се съгласи, но се съгласи само и само в дома ми да се премахне това напрежение и непоносимата обстановка. Да, това беше Божие благословение към домът ми и за всички, които живееха в него. Аз се разделих, бях успокоена, върнах се у дома и разказах всичко и за мен проблема вече не съществуваше, а трябваше да се мине време и той, братът на Станка да се завърне. Учителят се съгласи. Около Учителят бе винаги пълно с работници от невидимия свят, които стояха, чакаха като дежурни и изчакваха Учителят Да изрече само една дума, за да тръгнат и да изпълняват волята му по своите невидими пътища. Учителят изрече думата и светлите същества заминаха и свършиха онази работа и доведоха братът на Станка жив и здрав. Нещата постепенно влезнаха в своя ред и порядък. Станка си разреши въпроса с кармата на брат си, плати за него с онази работа, която тя работеше в нашия дом като работа за Бога. Това тя го възприемаше не като думи, а беше залегнало у нея като убеждение и то бе реално. Това бе един малък епизод от голямата работа, която вършеше Учителят за всички. Опитахме го в малките, дребните неща и така разбрахме неговото величие.
А Станка ми разправяше как когато станала девойка решила в себе си, че ще работи за Бога и няма да се жени. Отказа се от този живот на село, от ниви, ливади, покъщнина и дойде на Изгрева. Тук я прибира една позната и Станка започва да си търси работа. Отива при Учителя и пита: „Учителю, мога ли да работя за Бога?" Учителят й казал: „Може". Тогава тя помолва Учителят да я изпрати в някое семейство, за да работи там за Бога, но не за пари и за заплата. Тогава Учителят извиква една сестра и й нарежда, „Заведи я при Марийка и кажи, че аз я изпращам. Ако иска Марийка може да я вземе при себе си". Ето по такъв начин тя дойде при мене, а аз вече я чаках шест месеца. Знаех, че ще дойде, но от къде - не знаех. Та, невидими са пътищата на хората, решили да служат на Бога. Та, невидими са Божиите пътища, по които човек се движи решил да служи на Бога, Та, пътищата - човеци и съдби се преплитат понякога, но понякога те се сливат, когато човек се определи да служи на Бога. Защото пътят на служене е път на посвещение, че човек изпълнява волята на Бога доброволно и с пълно съзнание.
През 1972 г. боледувахме с Борис последователно и по съвета на един приятел реших да прехвърля моята къщичка и имота, който бе на мое име и да го завещая на домашната прислужница Станка, за да има подслон над главата си, а с това имущество донякъде да компенсирам нейният колосален труд, който тя изпълняваше в моя дом от зори до късна здрач. Ето завещанието.
Завещание
Днес, на 13 май 1974 г. в град София подписаната Мария Михайлова Дойнова, жител на гр. София, ул. „Волоколамско шосе" 14 написах настоящото смъртно завещание, с което завещавам на Станка Христова Янчева от гр. София, ул. „Волоколамско шосе" 14 недвижимото си имущество - къща с дворно място 1500 метра, също и от движимото, което намери за добре, които ще останат нейна собственост след моята смърт.
За да направя това завещание взех пред вид, че другарката Станка Христова Янчева повече от 30 години се е грижила за мен и е споделяла с мен скърби и радости.
Смятам, че единствена тя заслужава да притежава това мое имущество след смъртта ми.
Това е последната ми воля.
Завещател: Мария Михайлова Дойнова
Предадено на втори нотариус на 14 май 1974 г. под номер 496.
Бележка на редактора: Около 1972 г. Борис Николов и Мария Тодорова боледуваха често и аз по стечение на обстоятелствата бях техния домашен лекар. По мое настояване бе решен този въпрос да се прехвърли малкия дом на името на Станка. Беше много трудно, но те се съгласиха и двамата като Мария направи ръчно завещание, което' бе заверено от нотариуса. Мария Тодорова почина през 1976 г. и според завещанието наследница остана нейната домашна прислужница Станка. Две години след това в дома на Мария Тодорова дойде да живее при Борис една млада жена. След известно време Борис нареди на Станка да прехвърли домът на тази млада жена. Това бе оформено юридически. Аз се противопоставих, защото аз бях задвижил този въпрос и знаех волята на Мария и освен това имах нейното завещание, заверено при нотариуса. След няколко месеца Станка бе принудена да прехвърли този имот на новодошлата млада жена, която трябваше да се грижи за Борис в неговата дълбока старост. През 1992 г. почина и Борис. След няколко месеца Станка бе принудена да напусне този дом, в който бе слугувала 50 години без всякаква заплата. През 1979 година Боян Златарев успя да издейства социална пенсия за Станка понеже беше навършила години, а и освен това тя имаше около 8 години трудов стаж и това бе недостатъчно дори и за половин пенсия. Така че Станка получи социална пенсия от държавата за това, че тя работи 50 години в този дом като роб и слугиня, като в последните десет години аз бях очевидец как тя работеше денонощно в този дом и гледаше Борис - переше го, готвеше, чистеше дома, подготвяше и готвеше за онези, които идваха на гости, за да бъдат гощавани, а след това прибираше, миеше. Това беше всеки ден от сутрин до вечер. Когато Станка идва в този дом тя пристига само с едно малко вързопче. След като бе служила 50 години в този дом като робиня и слугиня Ден и нощ, накрая замина на село също с едно малко вързопче. Така както си беше дошла преди 50 години, така си замина на село при брат си. Вероятно това бе същият онзи брат, който навремето беше попаднал в плен и благодарение на това, че Мария измоли от Учителя да се върне жив той бе спасен. Накрая рожденият й брат я прие след 50 години само с едно вързопче в ръка. Рожденият й брат бе оценил, че Някой навремето го бе спасил от явна смърт и сега бе дошло време да се отплати на рождената сестра, която с плач и сълзи и вопли бе измолила пред Учителя той да се върне жив. Ето така се затвориха събитията и историята за едно вързопче от няколко дрешки, на една домашна прислужница или на една слугиня. И на една робиня.
