Изпитвах нужда, вътрешна нужда често да общувам с природата, не само поради съветите на Учителя, не само защото благодарение на него се научихме да пътуваме и да контактуваме там с планината и чрез природата, но тази вътрешна нужда се продиктуваше, че бях толкова много натоварена с чужди влияния и с чужди настроения както и с противоречията на другите. Така или иначе те преминаваха през мен и аз не можех да се справя с тях и не можех да ги избегна. Има моменти човек и да иска не може да избегне срещите си с някои хора и да не се свърже поне малко с техния свят. А светът на всеки един ученик в Школата бе такъв, че или можеш да се удавиш в него ако влезеш, или ще се заглавиш и ще затънеш и няма излизане от там, а при някои случаи можеш да се загубиш и никой нямаше да те открие. Може да се движиш с месеци на Изгрева, а да те няма, защото си потънал и си се загубил в нечий свят. Ето ви една обстановка, която трудно се изнасяше и издържаше. Затова при всяка възможност излизах сред природата както с Братството, така и с групи, а понякога и сама, защото Борис не винаги беше свободен - той работеше по строежите.
Веднъж се движа между природата и изведнъж започвам да се чувству-вам ведно с природата и част от нея - едно преливане между мен към нея и аз се загубих в нея, а постепенно се получи и едно преливане от нея към мен и лека полека тя ме остави така както морските води изхвърлят на брега някоя празна мидена черупка. Прибрах се в своята човешка черупка, усетих, че съм дошла и влезнала в тялото си, разбрах, че са минали само няколко минути, но това бе достатъчно да разбера и да почувствувам, че Бог тече в природата и природата се втече в мен и да разбера какво означава пробуждане на съзнанието и навлизане в свръхсъзнанието, когато човек влиза в допир с цялата Природа на земята и цялата Вселена. Отидох при Учителя и му разказах това мое преживяване. Изслуша ме и каза: „От това състояние да не излизаш". Усмихнах се и му благодарих. Но как да не излизам от това състояние, когато бях вече излезнала от него много отдавна, а то трая само няколко минути. Означаваше ли това, че трябва да се отправя към него, да го търся и да се доближавам до него. Беше ми даден пример, че то съществува, беше ми някой отворил и открехнал малко прозореца на вътрешният човек у мен. После го затвориха, за да ми дадат стремеж да си го отварям само чрез труд, чрез работа и чрез мъчения. Нали това бяха трите мига в пътя на ученика, да се труди, а като разбере, че чрез труда си работи за общото, той вече започва да работи като минава през страдание, което като го осъзнае, че е за благото на общото ще мине през мъчението и тогава ще влезне в допир със страданието и мъчението, което съществува в света на живата природа на земята. Целта бе да се пробуди това свръхсъзнание в онези, които минават по този тесен път.
Когато човек отиваше при Учителя и биваше приеман на разговор обстановката бе такава, онази вътрешна духовна обстановка бе такава, че независимо в какво състояние да се намира човек тутакси намираше едно вътрешно облекчение, разтоварваше си товара на грижите и те отпадаха пред нозете на Учителя. Това бе първият етап, а вторият започваше от едно преливане от присъствието на Духа в Учителя към самият теб, което те въздигаше до онзи момент, където ще се почувствуваш като душа. А третият етап започва след това, който се заключаваше в това, че на човек не му се става и не му се отива, искаше му се да престои колкото се може по-дълго при Учителя. Така и аз след едно мое посещение се задържах много, а Учителят имаше работа. Тогава Учителят протегна ръка към будилника, взе го и премести стрелките на часовника един час напред и ми каза: „Марийке, виж колко е сега часа". Разбрах, че Учителят ми показа, че вече е късно и че времето ми е изтекло отдавна за неговото гостоприемство и че трябва да си тръгвам. Направи го така, че хем да ми каже, че трябва да си тръгвам, че той има работа и хем да не ме обиди, реши да ми посочи, че за всяко нещо си има определено време, както и за всеки човек е строго определено времето му за работа с Учителя. Аз си тръгнах развеселена от този случай. Ние за Учителя бяхме като малки деца и той отделяше много време за нас, за нашето възпитание и обучение. Как ли ни издържа и изтърпя до края на Школата?
А един път влизам в салона на Изгрева и какво да видя - виждам в него възрастният брат Стоицев, а с него и другите възрастни братя, които си бяха разтворили и разперили ръцете в страни, наподобяващи, че са криле на птици и се опитваха да подскачат и да хвръкнат с махане на ръцете си. Техните души се радваха, изпитваха това състояние на небесното блаженство, на хлябът Господен, че тази вътрешна радост ги беше така обзела и предала на цялото им същество едно необикновено състояние на духа. Те подтичваха, правеха по няколко крачки с разперени ръце и подскачаха да политнат така, както прави една малка птичка, на която не са й израснали още крилцата. Те бяха в едно състояние на душите, когато Божественият Дух се доближава до тях и те нямаше по какъв друг начин да изразят в себе си това състояние, освен по този начин. Гледката беше поразителна. Гледаш старци и баби, които се учат да хвърчат, непохватни от възрастта си, но с порив и наплив на сили отвътре, търсещи да излетят навън като птици. Ние бяхме тогава млади, около 25 години и на нас това беше много, много смешно. Техните души се радваха ако да бяха облечени със скъсаните дрехи на човешката плът. Това тяхно състояние го разбрах и оцених, когато и аз доживях до тяхната възраст и изпитах тяхното състояние веднъж, инстинктивно вдигнах ръце, разперих ги, за да политна с тях, затичах се и подскочих, но ръцете ми не ме поеха като крила и аз паднах на земята с подсечени криле и нозе. Около мен нямаше никой, аз бях решила в друга епоха да прескоча и нямаше кой да ми се усмихне на моят опит. А бих желала да има някой, за да му предам моя стремеж на душата ми за летеж към Бога като вътрешен порив на един идеал на новото човечество, което трябва да дойде. Но нямаше приемници за нас, докато ние бяхме техни приемници, ние бяхме ученици на Школата. А ние не дочакахме приемниците. Ние се разминахме с тях или те не дойдоха. А защо това стана така? Вие ще си отговорите след като прочетете всички мои разкази.
Един път виждам Учителят клекнал на поляната на Изгрева и с една тревичка разиграва едно щурче. То не се плаши, ама и то се върти около тревичката, хваща се за нея, после Учителят повдигне тревичката и го разходи леко в кръг, после я вдигне леко във въздуха и отново направи с нея кръг. После щурчето подскочи, скочи на земята и изцвърча по особен начин и играта отново започва по същия начин - щурчето не се плаши, а все повече се импулсира, увлича се и все повече му се играе на тази игра. Учителят се беше така увлякъл в това свое занимание, че друго нищо не го интересуваше, а само увличащата игра с щурчето. А то от време на време като скочеше на земята се обаждаше и изсвирваше нещо за секунди и играта пак започваше. Какви състояния изпитваше това щурче, не зная - но така подскачаше, както онези възрастни братя в салона, но по полета му виждах, че бе в такова състояние, в което и аз бях, когато се бях сляла с природата и с Бога. Но неговият стремеж бе в присъствието на Учителя и аз не исках да си отивам, но не исках да прекъсвам и играта. Тук видях как се обединяват тези състояния от Божественото в едно цяло, независимо от къде идваха те и през къде минаваха, стига някой да ги възприеме като такива. Тук видях Учителят как се отнасяше към всички същества еднакво, дали бяха щурци, човеци или ангели. Примерът бе, че за Учителя всичко това бе една неделима част от изявата на Божественият Дух.
Аз съм при Учителя и слушам.
„Някои искат да издържат изпит с шесторка, не искат да получат пет или четири. Ако не получат шест, отказват се изпита си. Те приличат на такива, които искат да дадат богато угощение с всичките подробности и ако някой малки неща не могат да се доставят, те се отказват да дадат угощение. Бедният човек пък, който няма нищо всякога е готов да даде угощение. Ти понякога имаш желание да получиш шест. Смяташ, че е възможно. Възможно е, защо не.
Ако мостът над реката е строшен, не може да мине по него един слон, но една мишка може. Сто мухи може да нахраниш с една бучка захар, но един слон ти трябва шест крини жито. Значи малките желания човек може да ги задоволи лесно, но ако има едно голямо желание, мъчно може да го задоволи.
Един поет се качвал из планината и си мислел, че е сам. Имало и други, но те били след него. Един ден се спрял на едно място, дето се мислел, че никой не може да дойде и написал на една скала няколко стиха за това, че животът нямал смисъл и е безсмислено да се живее. След това се отдалечил. Обаче на мястото идват и други. Когато поетът се върнал видял, че е идвал и друг някой, който написал отдолу така: „Животът няма смисъл за този, който го не разбира, но за този, който го разбира има дълбок смисъл". Написаното направило впечатление на поета и той поискал да узнае кой го е написал. Така се родил у него стремеж. Та всякога идва една такава идея, за да се напише противоположната на нея.
Когато двама души се обичат те трябва да имат абсолютно доверие и двамата един на друг, иначе се раждат такива отношения на противопоставяне. По какво хората обикновено съдят дали ги обичаш или не? Например, имаш приятел бакалин. Идеш да си купиш захар и като се върнеш, провериш дали ти е дал точно. Ако ти е дал десет грама ексик ще си кажеш: „Язък, не ми е приятел". А ако ти даде десет грама повече, ще се зарадваш, ще кажеш: „Приятел ми е".
Трябва да учим сега да учите. Някой пък човек има нужда от насърчение. Човек трябва да се яви спокойно на изпит, защото страхът парализира мисълта. Заекът такава му е съдбата, всички го гонят, за да го убият. А човек може да си мине спокойно през някое место без да има опасност."
