НАЧАЛО

Примерни понятия | Новости в сайта | Контакти | Дарение
Категория:
  Търсене в различните класовеПодробности при търсене


< ПРЕДИШЕН ЗАПИС | ИЗГРЕВЪТ | СЛЕДВАЩ ЗАПИС >

4_12 Музикална пауза в живота на ученика

МАРИЯ ЗЛАТЕВА ТОМ 1
Алтернативен линк

"Музикална пауза в живота на ученика"

Обикновено, когато отивахме в планината, пеехме песните на Учителя една след друга. Веднъж Той ни каза, че трябва да правим пауза след всяка песен - да оставим да отзвучи едната и тогава да продължим с другата песен. Трябваше да се спрем, да мине малко време, след като свърши песента, защото всяка една песен идва от строго специфично поле и сфера от Невидимия свят. А нашите души се извличаха чрез песните Му, реехме се в простора и търсехме висините, откъдето слизаха песните. Затова бе необходимо да се направи малка пауза - за да можем да слезем и да преминем от едното поле в другото, откъдето идваше новата песен.

За да се ръководи правилно общото пеене, този, който свири, трябва да пее и свири. Ако не може гласно да пее, поне наум да пее, но да пее.
Не мога с думи да изразя семплото, красиво, чисто, ритмично и тихо свирене на Учителя на цигулка. Той обичаше да свири при "понтичело" - магаренцето на цигулката Си. Целият салон притихваше. А ние, изтръпнали, унесено слушахме. Тогава нямаше магнетофони. Музикантите около Него не бяха с идеален слух, затова много неща, които ни свиреше се пропуснаха да се запишат.

Гласът на Учителя беше естествено поставен, мек, дълбок с приятен баритонов тембър. И сега още ми звучи как изпя песента "А бре, синко", как естествено, с бащинска топлота, предаде упрека и съвета на любещия баща.


Много задълбочено е свирил и търсил музиката, която въздействува на човека и природата. Учителят сам разправяше как със свирене на цигулка е прогонил пияниците от една кръчма, а след това кръчмата била затворена. "Но повече не ще свиря тази мелодия!" - заяви той. Ние бяхме свидетели как не веднъж Учителят е спирал валежи от дъжд, от сняг или буря с вятър, вдигаше мъгли на планината, за да бъдем огрени от слънцето.

В новия салон, който ние построихме на "Оборище" 14, един-два пъти, застанал прав, заедно с цигуларя Киселков, Учителят е свирил в дует песента "Мирът иде". И двамата свиреха хубаво, правеха разработки на мелодията. Единият изсвирва един мотив, другият ще Му отговори. Чуваха се и акорди от единия, а после - от другия. Много сполучливо правеха това, за общо учудване на всички ни. Този брат се появи в Братството за известно време, а после замина някъде и изчезна. Когато прочетох преди години за този концерт - случаят бе разказан от Николай Дойнов - се изумих и разбрах всичко. А вие ще прочетете това и ще си направите своите изводи.

Един ден бяхме на двора до масите, на които ставаха общите обеди на "Изгрева". Учителят донесе една цигулка. Разглеждахме я - нали всички бяхме цигулари. Беше дошъл на гости цигуларят Влади Симеонов. Учителят му я подаде и го покани да изсвири нещо, за да опита цигулката. Влади Симеонов изсвири "Шансон Инду" от операта "Садко" на Римски-Корсаков. След като я изсвири, Учителят каза: "Свирете тази пиеса. Тя е свалена отгоре."

Спомням си нещо от времето, когато Учителят даде първите шест упражнения по гимнастика. Когато ги учехме, брояхме по шест за навеждане и шест за изправяне, съпроводени с дишане и то бавно. По-късно започнахме постепенно да избързваме. Една сутрин, след беседа, пак излязохме както обикновено на поляната - наредихме се за гимнастика. Зададе се Учителят, застана пред нас и почна много набързо да играе упражненията, обърна се и си отиде. Ние останахме посрамени от урока, който, без да ни говори, ни предаде.

За упражнението "Пентаграм" от Паневритмията Учителят се обърна към оркестрантите и каза, че музикантите трябва да свирят ритмично, за да могат и ритмично да се вдигат и свалят ръцете, когато се играе упражнението. Обърна внимание и каза за края на последното упражнение, когато с ръцете се прави кръг, да подчертаваме ритъма, за да правим, кръга едновременно. При "Ето" - ръцете се движат нагоре, при "веч" - надолу, при "идем" - нагоре и така нататък. При "Лъчите", накрая при "летенето", когато се пее: "Туй"- ръцете летят надолу, а при "Рай' - нагоре: всички едновременно. И според музиката да се движат ръцете.

При един разговор запитахме Учителя - като се молим, къде и как да застанем и към коя от четирите посоки на света да се обърнем. Той каза: "Рекох, ако ви вържат с главата надолу, как ще се молите?" Отговорът бе даден. Значи, съдържанието е по-важно, а не формата. Важен е Духът на нещата, а не буквата.

През време на бомбардировките се оплакахме на Учителя, че от големия страх забравяме думите на "Деветдесет и първи Псалом". Тогава всеки от нас със собствения си почерк бе написал на лист хартия думите на "Деветдесет и първия Псалом" и "Добрата молитва". Носехме ги в себе си, а някои ги бяха зашили в дрехите си. Още по време на Балканската и Европейската война Учителят беше дал задача на приятелите да ги четат винаги. И всички те се съхраниха и се върнаха живи и здрави от войните. Но сега самолетите и бомбите над София бяха ни завързали и ума, и устата. След като чу оплакването ни, Учителят каза, че е достатъчно да отправим мисълта си нагоре към Небето, достатъчно е и една дума да произнесем от молитвата, защото е важна връзката, която ще направим с Небето - по тази връзка към нас ще потече помощта от Небето. Това и нашето поколение го изпита, както го бе изпитало и предишното поколение.

Веднъж, когато летувахме на Рила, на Седемте езера, брат Никола Нанков намери една много голяма печурка - като тепсия - и я поднесе на Учителя. Той я посоли и я опече в огнището. Разчупи я и даде по парченце, голямо колкото пръст на всички, които бяхме около него. Тогава никому не му хрумна, не му направи впечатление, че с такава гъба, с такива малки парчета Учителят почерпи толкова много хора. Как можа с една гъба да нахрани всички ни. Сега си спомням и се чудя как можа да стигне тази гъба за всички. Не е ли това чудо? Това не е ли по закона на множението, както бе при Христа, с петте хляба и двете риби?

Като спомен от общото летуване на Рила с Учителя ми е останало, че Той не обичаше еднообразието. Постоянно ни даваше различни задачи: да направим или да почистим пътеки, да почистваме изворчета, да правим мостчета, чешмички, да носим вода от чешмичката, да не готвим с езерната вода, да носим сухи дърва отдалеч, но да не сечем живи клекове. Да построим и да направим кухня, да носим мраморни камъни, да украсяваме и да направим с тях охлюва на спиралата и чешмичката. Всеки се впускаше в нещо, с което да е полезен за общия живот на планината.

Имаше един случай на "Изгрева", когато трябваше да се посее една нива с жито. Дойде един брат от провинцията и се нае да посее житото и да изоре нивата. Дадоха му един шиник жито и той започна да сее. По едно време отива при Учителя и Му казва, че житото е на привършване. Учителят му казал само една дума: "Сей!" Братът се върнал, взел шиника, взел жито и започнал да сее. Колкото пъти бръкнал, толкова пъти имало жито в шиника. Житото не се свършвало, нито даже намалявало. Изорал цялата нива и останало също толкова жито, колкото в онзи миг, когато отишъл при Учителя, за да иска още жито за посев. Този брат беше жив дълги години и ние го срещахме до 1972 година, когато идваше на Седемте езера на Рила. Той казваше: "Аз съм този, който с една трета от житото в шиника посях цяла нива." Младите го гледаха, учудваха се и се питаха дали това е вярно. Този брат беше свидетел и очевидец на това време, защото чудото стана чрез него.

Учителят много обичаше искрените, естествените, откровените ученици и с разположение разговаряше с тях. Едни от тях бяха дядо Благо, Николай Дойнов и Пеню Ганев. Понякога с нашето вироглавство и непослушание създавахме големи неприятности на Учителя. В такива случаи Той ни поглеждаше развълнувано и казваше: "Какво да ви правя? Толкова можете."

Това беше около 1930 година. Учителят препоръча да се напишат и изиграят малки пиески, които да покажат примерно постъпките на стария и на новия човек, да се покаже нагледно новото разбиране за живота. Имаше една пиеса - аз бях артистка и играех "Новата любов", а един брат Пантелей играеше "Старата любов". Това беше символика - да се покаже стария начин на постъпване и новия начин как де се постъпи съгласно новите идеи, дадени чрез Словото на Учителя. По този повод и други братя и сестри изиграха няколко сценки, надвечер, на полянката на "Изгрева".

Спомням си например сцената от една пиеска за стария и новия турист, изиграна пред Учителя. Този със старите разбирания, като отиде на извора да се напие със студена вода, ще си натопи краката в него - ще се измие, но ще го размъти, после ще се нахрани, но ще разхвърли разни книги и кутии и ще си отиде. После ще дойде другият турист, с новите разбирания. Той застава пред извора, ще го погледне с благоговейно чувство, ще се помоли, ще го изчисти, ще направи вадичка, за да отведе водата, ще почисти наоколо, после ще се измие настрана от извора, ще отпие няколко глътки от хубавата, чиста вода, която ще утоли жаждата му и ще благодари. Това бяха сценки по идеи на Учителя, взети от братския ни живот, а приятелите ги написаха и ние ги изиграхме пред всички на поляната. Учителят се стараеше,освен чрез Словото Си, но и нагледно да ни предава онзи подтик, който може да задвижи живота ни в пътя на ученика.


Имаше моменти, които са записани в съзнанието ни като очевидци на онази епоха. Но те идват понякога спонтанно и ни връщат назад във времето на Учителя. Те се явяваха като музикална пауза в живота на ученика.

Затова ние се спираме пред тях - защото те бяха част от нашия живот, те са уловени мигове от онзи миг на Вечността, когато Божественият Дух се изля чрез Всемировия Учител, дошъл между българите в Сила и Живот.


, , г., (Четвъртък) (неизвестен час)

ИНФОРМАЦИЯ ЗА БЕСЕДА



НАГОРЕ


placeholder