Ако погледнете някоя от снимките от първите години на Школата ще видите засмени лица, весели, възторжени мъже и жени. Тук настроението бе повдигнато естествено, обстановката предполагаше за възвишени неща, защото въздухът бе наситен с възвишени мисли. Но в този общ подем на душите у нас се отприщиха и други чувства. А това бяха обикновените човешки чувства и те се отприщиха като река и за малко щяха да завлекат и да удавят Изгрева. Един след други тези млади хора започнаха да се влюбват, да бъдат обичани, разлюбвани и напускани. Ние бяхме души, но тези души се вплетоха в материята и в страстите и много хора изгоряха и си заминаха от този свят. Когато говорим, че са си заминали, това означава", че са си положили телата в земната твърд, че са погребани, а те като духовни същества са заминали в другия свят. Този израз бе употребяван през времето на Учителя и показваше едно друго виждане на нещата. Човек не умира, а умира тялото му, той го оставя и си заминава натам, откъдето е дошъл.
Учителят говореше за Божествената Любов като принцип в природата и живота. Седят учениците и слушат и въздишат за човешката любов. Спомням си какви писма се пишеха тогава. Пишеха се любовни писма с терминологията на Учителя. Цитираха цели думи, слова и пасажи, за да прикрият своята човешка любов. По наше време имаше една игра, наречена „Шегите на Амура". На стотина картончета бяха написани с различни имена всякакви възможни въпроси за закачки и за задевки на любовната интрига и отговорите бяха също обозначени и когато един искаше да каже нещо на някое лице в компанията, споменаваше някакво име и подаваше картончето.* Срещу името имаше написан много сполучлив израз и тя четеше това, което онзи приятел срещу нея като ухажор не смееше да й го каже. Това беше игра, но много сполучлива и беше много популярна. Сега такава игра не може да се играе - хората вече се научиха да си искат направо нещата, смятат че всичко е достъпно. По същия начин ние тогава слушахме от Учителя за Мировата Любов и Космичната Обич и тръпнехме дали някой лъч излезнал от нея няма да ни посети. И човешката любов не ни подмина. Особено когато се намеси един друг фактор. Онзи, който според Учителя бе фатален. Той каза: ..Вас ви женят духовете, които искат да се преродят чрез вас". Ето, по този начин нещата вече придобиваха друга насока. Ние се женехме не по своя воля, а по внушение на онези, които искаха да се преродят чрез нас.
Имаше един интелигентен брат, засмян, весел, любознателен, красив и беше с писателски наклонности и пишеше. Казваше се Георги Томалевски. Беше написал книга, бе я занесъл на Учителя и му я подава, за да чуе какво е мнението на Учителя за нея. Той е смятал, че Учителят ще я вземе, ще прочете нещо от нея и ще си каже мнението. Учителят я взима в лявата си ръка, а с дясната ръка с палеца и показалеца я подхваща отстрани в краищата и лекичко я накланя и лист по лист започва да се разлиства и то в краищата. Накрая казал: „Все такива книги да пишеш". След един месец за тази книга той получи награда от Писателския съюз за написано най-хубаво есе и благодарение на това бе приет в Писателския съюз.
Пътува този брат Георги във влака и в едно купе се запознава с една госпожица и от дума на дума, както е възторжен и ентусиазиран станало въпрос за женитба. Разговорът така се залюлява като люлка ту насам, ту нататък и в този унес тази госпожица подхвърлила: „Ами вие като се сте толкова възхитен от разговора можете ли да се омъжите за мен?" „Може." „Обещаваш ли?" „Обещавам." „Закълни се." И Георги се кълне за венчило. А тя беше еврейка и той нямаше какво да прави, реши да изпълни обещанието си и се ожени. И след този брак той го нямаше десет години на Изгрева, а когато се завърна Шкодата бе приключена. Та като дойде време за неговата женитба и че иска да се жени всички ахнахме и отидоха някои при Учителя и го запитаха за този случай. Във връзка с това Учителят каза: „Когато човек даде едно глупаво обещание не е задължен да го изпълни, защото го е направил от глупост". Хайде сега отидете и разчистете пътя на този брат. Беше вече невъзможно, той искаше да бъде рицар и да изпълни обещанието си и не послуша Учителя. Ожениха се и заживяха заедно под един и същи покрив.
Този еврейски дух, с когото той се свърза беше противник на учението и беше му създавал много, много пречки. Бракът му не беше хармоничен -свързан с много неприятности и огорчения. Веднъж жена му се разболява, получава голямо, невъобразимо и непоносимо главоболие, което не се повлиява от никакви лекарства и от съвети на лекари. Накрая Томалевски решава да отиде при Учителя и разказва за главоболието на жена си. Той го изслушва, протяга дясната си ръка, взима един портокал от една чиния, която е стояла на масата пред него, подава го на Томалевски и изрича: „Дай й го да го изяде". Визитата е приключена. Отива си Георги у дома, разправя всичко той на любимата си съпруга, но тя го поглежда недоверчиво и казва: „Та от тоя ли портокал от твоя Учител ще ми мине главата, когато що лекари и що лекарства и никаква помощ не видях?" Георги оставя портокала пред нея и излиза в другата стая. Минава един ден - главоболието се увеличава, минава втори ден - тя вече започва да стене от болка, идва третия ден - тя вече вие от болки. Накрая еврейката се примирява, протяга ръка, взима портокала, обелва го и решава да го изяде, че каквото ще да става. След няколко минути главоболието изчезва. Изчезва главоболието, защото трябваше да се примири и да се смири и поклони пред ръката на Учителя, която е подала този портокал. Та еврейския дух трябваше да се поклони и смири пред духа Христов.
А сега ще разкажа и нещо, което не е за разказване. Томалевски имаше един приятел лика и прилика с него. Приличаше досущ на него. С него бяха неразделни приятели. Та този приятел също беше женен, но така се случи, че се залюби с жената на друг, който живееше на Изгрева. Създаде се връзка между този приятел, който беше в града и жената на онзи, който беше на Изгрева. Хайде да не споменавам имената им, защото те имат деца и ще се срамуват за бащите и майките си. Това не бе тайна за никого и бяха явни любовници. Единият търсеше утеха на друго място. Учителят вижда това и мълчи. Накрая аз отивам, не се стърпявам и казвам: „Учителю, това е вече безобразие и на нищо не прилича. Едни други да си крадат жените и мъжете". Учителят ме изгледа и каза с голяма болка: „Братята разрешиха въпроса за любовта и брака по-лошо от хората в света". Учителят беше много наскърбен и недоволен. Изключително недоволен, защото тези идваха в Школата и носеха своите влияния, своите усещания и своите желания. Беше дошло времето на отклонението на някои хора от Школата.
След няколко дни отново срещам Учителя и още не мога да се примиря как така ще се посяга на чужди жени и мъже. Щом са искали брак значи той трябва да бъде свещен за едни и за другите. „Учителю, какво стана с чистота на брака на Изгрева?" Той ме изглежда с една голяма, голяма мъка и изрича едни думи, които не само са пророчески, но са думи, които означават много. Изрече следното: „Досега всички окултни школи са се извращали в разврат. И сега има такава опасност." И замълча. Мълчание голямо, което съдържаше цялата епоха на човешкото падение.
Веднъж Георги Томалевски пътува от града за Изгрева и навлиза в една широка алея. Ето ти Учителят идва отсреща и се движи сам. Учителят е на десетина метра от Георги и тогава Той му извиква високо името: „Томалевски". После с по-ниска тоналност изрича: „Томалевски". После пак с по-ниска тоналност извиква името му Томалевски и така произнесъл няколко пъти името му все по-ниско, докато се стигне до шепот. Така Учителят му произнесъл името десетина пъти, показвайки му с какъв капитал е слязъл от горе, от Невидимия свят, как е дошъл на земята, че е влезнал в Школата и че е срещнал Великият Учител и вместо да си замине със същия капитал, той си заминава с един шепот, което означава един пълен, окончателен провал. Тази опитност я разказваше лично Георги много пъти. Беше честен и почтен.
Не може да има извинение за онези, на които им бе говорено, изнасяно окултни знания за живота на земята от Словото Божие.
Отново съм при Учителя за разговор.
„Е, сега представете си, че някой казва: „Как да работя?" Представете си, че аз говоря на един човек, който не вярва и който казва: „Трябва ядене и пиене". Минава той през някой счупен мост и аз го предупреждавам, но той минава и пада долу при онези, които мислят като него. Аз виждам това, протягам ръка и го изваждам. Тогава той няма ли да повярва на това, което аз му говоря? Ще вярва, защото вече има опитност. Затова, когато говорим на някой човек ще чакаме Бог да създаде такива условия, щото онзи индивид, на който говорим да разбере, че действително ние сме на правата страна. Има въпроси, които човек има да разрешава.
Егоизмът е пол, полово отношение, два фокуса, при които всеки тегли към себе си. Амбиция трябва да има човек, за да работи: амбиция или към себе си, или към Бога. То е само едно движение.
Има неща неизбежни. Човек лесно може да утешава, но да носиш скърбите и страданията на другите, то е тежко. Ти когато си сама ще знаеш, че се намираш в най-добрите условия да се молиш и като дойде силата у тебе да започнеш работата си и като излезеш в света да знаеш как да помагаш. /
Човек да няма отношения с хората, а да има съотношения. Например някоя мома има някой любовник, той е отношение, защото той я ограничава, а съотношенията са неща разумни, Божествени. Знаеш ли защо се смея? Като те гледам, седи пред мен картината: ходила си при един извор, при който по-рано си ходила и мислиш сега, че го няма, а той казва: „Тук съм, но съм каптиран. Ще слезеш долу в града и там ще се срещнем". То е символ.
Разяснение: имала си една обична другарка, с която си прекарала известно време - тя е като извор. Ти се връщаш у дома си и след пет-шест години отиваш при нея и не я намираш там. Името й е Цветанка. Питаш: „Къде е?" А тя свършила университет и е назначена в едно близко село, където е учителка. Има ли нещо да съжаляваш защо не е вкъщи? Ще идеш да я видиш като учителка, тя ще те поразведе из селото. Като се върнеш дома и ти ще се понасърчиш от нейната работа.
Самотията, това е здание без прозорци. То е херметически затворен замък. Понякога светлина отвътре има, но никакви прозорци няма отвън. Щом има светлинка, има някакво живо същество наоколо. В този живот има някои неща писани, които трябва да ги преминеш. Не може да ги прескочиш."
