Животът на Изгрева продължаваше в своят ритъм - минаваха години, влизахме и излизахме от разни изпити, кога сполучливи, кога ни късаха - всеки според онова, което бе вложил в себе си и постигнал. То ставаше вътре у нас, то се проектираше чрез нашият вътрешен път и се изявяваше навън от нас. Тук нямаше в Школата външни свидетелства и диплома, че си преминал от клас в клас - това преминаване ставаше ежедневно вътре у нас. Понякога у нас се наслагаха дисхармонични състояния, нахлуваше друг свят у нас, с други проблеми и постепенно те ни обземаха и ни правеха на слуги и трябваше да слугуваме. Стараехме се наистина отвътре да се трансформираме, но преминаваха дни, месеци и години, докато се справим и докато тръгнем отново по пътя на ученика. За всеки човек това време е различно и по различен начин се възприемаха задачите и по различен начин се преминаваха през тези препятствия. Споменах, че върху упражненията обяснения Учителят не даваше, а трябваше сами да помислим и да ги разберем. Готово разрешение на задачата не е в интерес на ученика. Трябва пот и мъки и много страдание, докато се измъкне човек от една задача и да излезе на бял свят. Това означава, че съзнанието му се просветлява и вижда други хоризонти пред себе си.
По-късно упражненията със стомничките се прехвърли на Витоша. Това не бе случайно. Ученикът работеше с едни форми на земята, формите и условията се променят и когато формата се изчерпва като поле на действие, тя или се разрушава или остава ненужна и в нея остава една празнота. Това е кухата и празна форма и черупка без съдържание. Тогава идва друга форма, която носи други условия и тогава трябва да се работи при новите условия. Тук има нова форма по съдържание и нова идея вложена в духовния свят. Учителят ни даде задача да направим символично упражнението с водата и трябваше да донесем по една стомничка вода от чешмата на нашият витошки бивак. Този бивак беше открит от Учителят при първите наши изкачвания на Витоша. То бе едно слънчево място, една хубава леко наклонена поляна и там се намери един извор, който се каптира и се направи една хубава чешма. Обикновено в четвъртък ние се изкачвахме на Бивака. Ставахме рано, тръгвахме пеша и дочаквахме изгрева на слънцето на Бивака. Тръгвахме много рано, за да стигнем там на видело.
Друга задача, която Учителят даде е да се отиде на Бивака сутрин рано, като се тръгне през нощта. Това отиване трябваше да се направи посред нощ като всеки трябваше да носи една празна стомна в ръцете си. Стигайки до Бивака всеки трябваше да напълни стомничката с вода собственоръчно, която след това да донесе на извора. Всички трябваше да се движат поединично и всеки сам се движеше на разстояние на три минути път един от друг. Тръгването бе определено в един часа през нощта и той тръгна пръв със стомна в ръка. Останалите братя и сестри се наредиха след него, тръгвайки подред определен по жребий на три минути разстояние един от друг. На мен самата се падна да тръгна в два часа без десет минути. Направете сметка, колко бяха тръгнаха преди мене, може би около 16 човека. Движехме се мълчаливо един след друг в тъмнината, в колоната през три минути и никой не трябваше да избързва, нито да забавя хода си, за да се движим поотделно и да не се събираме по двама-трима човека. Ако някой избързваше и виждаше онзи пред него, то забавяше хода си, за да не му пречи, както и да не пречи на оногова, който е след него, Така колоната наближи Бивака, там Учителят ни чакаше, той бе тръгнал пръв и пръв бе стигнал до извора. Той ни посрещаше всеки поотделно, като всеки си наливаше вода в стомничката и отивахме да му се обадиме, че сме завършили упражнението. Когато се качих аз отидох да го поздравя и той се зарадва, че съм направила упражнението и много хубаво ми се усмихна. По същия начин той постъпи със всички и след обед отново се завърнахме в колона един подир друг със стомничките напълнени с вода. Каква бе идеята ли? Ученикът сам трябва да отиде при извора, при Божественото. Той трябва да носи в себе си отворен и празен съсъд, за да получи от Божественият извор, т.е. от Словото на Учителя толкова, колкото може да се вмести в неговият съсъд. Пътят на ученика към извора е строго определен по време и за всеки човек и това време за ученика е различно, едни идват по-рано, други по-късно. Така учениците в Школата едни дойдоха много рано, преди 1922 година, други десетки години след това, но всеки си напълни стомната и никой на никого не попречи. Целта бе всеки сам да си я занесе у дома. И аз видях що хора дойдоха през тези 22 години, бяха десетки хиляди, но те дойдоха по различно време и всеки носеше съд в себе си, напълни го със Словото на Учителя, направи среща с него и си занесе стомничката с вода у дома. За вае оставям сами да направите този опит. Вземете си празна стомничка и отидете при извора. Учителят сега го няма, но той е в Словото си и там ще го намерите и срещнете. Друг път няма. Словото го има в беседите, ще пристъпите към него, ще четете и ще прилагате и така ще си напълните стомничката и ще видите как човешката душа ще се добере до извора на Божественото. Това може да стане само чрез Словото на Учителя.
Аз съм в стаята на Учителя, седнала на стол, слушам и записвам.
„Малкото растенийце, за да закрепне трябва да го духа вятъра. Вяра, вяра трябва да има човек, абсолютна вяра, че всичко е за добро.
По-нисшите същества, каквото направят то разумните същества всичко обръщат за добро. Бодрост, бодрост.
Човек като се е качил на един параход и да се страхува и да се не страхува каквото има да стане, то ще стане. Може ли със страхът си да поправи положението? Не може. Човек трябва да знае, че туй, което чертае в съзнанието си отведнъж не може да се реализира. Това, което е начертал в съзнанието ако иде на слънцето да го реализира ще му трябва много големи пространства да изходи, ще трябва да се движи с много бързи тренове и дълги години. В мисълта, в духовният свят нещата много бързо-се реализират, но в материалния свят се изисква време и пространство.
Човек най-първо трябва да разбере Бога в себе си, тогава ще го разбере и отвън. Какво по-хубаво от това да живееш в онази тиха радост вътре в себе си, да си изпълнен с една възвишена идея. Когато намериш в себе си хубавото, ти ще го видиш и от вън. Като обикнеш света ще го видиш в друга светлина.
Ако светлината и топлината се изтеглят от света, в него ще останат само мъртви форми, формите имат значение благодарение на светлината и топлината, инак те са мъртви. Когато ти четеш една книга и намериш някоя хубава идея тя в книгата ли е или в тебе? Разбира се, че е в теб, Ти си намерил нещо хубаво и книгата ти става ценна, но другите не го виждат и книгата за тех няма тази цена.
Когато гледаш звездите и се роди в тебе някоя идея, ти четеш по тези звезди, разговаряш се с тях и те ти дават много нещо."
