Именувам се Мария Михайлова Тодорова и съм родена на 8 февруари 1898 година стар стил или на 21 февруари 1898 година нов стил в 7 часа без 1 минута сутринта. Баща ми се казваше Михаил Тодоров Попхристов и е роден в град Пирдоп през 1856 година. Баща ми е бил търговец, а дядо ми свещеник. Баща ми са го дали като послушник в черквата, той е бил старателен и по предложение на тамошния поп е бил посочен на екзарх Йосиф, който се е заинтересувал от него и го изпраща като стипендиант на Българската екзархия, за да се учи в Русия в Духовната академия в град Орел, както и много други българчета по онова време. Колко време е учил не зная, но след това се е записал и завършил славянска филология. Отказал се е от Духовната академия. Бил е личен приятел на Методи Кусевич, който по-късно става владика на град Стара Загора, който е създал парка на Стара Загора. Там е било един гол баир, но го е превърнал в чудесен парк. Давал е години наред почти цялата си заплата за разсад на дръвчета и е създал парка на „Язмото" с доброволния труд на местното гражданство. По време на Сръбско-българската война през 1885 година баща ми и Кусевич са били в град Орел в семинарията. Когато са получавали новините от фронта чрез вестниците са били толкова възбудени и разпалени, че Методи Кусевич е викал на висок глас: „Удряйте, удряйте, български юнаци!". Там баща ми попада в кръжока на Чернишевски и Добролюбов, където се запознава с новите социалистически идеи, идващи от Европа в Русия. Поради тези идеи той напуска Семинарията и завършва славянска филология. Като се връща в България бил е гонен от Стамболов като всички онези, които са завършили в Русия и поради това отива в град Одрин и е бил учител, преподавал е български език. След това идва в България и става учител в град Панагюрище и там се запознава с бъдещата ми майка.
Майка ми Недялка Искрьова Мачева е родена през месец април 1876 година по време на Априлското въстание и то в Балкана понеже панагюрци са бягали от турците. Баща й Искрьо Мачев е един от възрожденците в град Панагюрище и е взел живо участие в подготовката на въстанието. Тук се среща с Михаил Тодоров, който по това време е учител в Панагюрище. Оженват се около 1893 година и от брака се раждат четири деца. Станислав -1894 г. в град Дупница, завършва архитектура и работи в БДЖ. Негов син е Михаил Тодоров, моят любим племенник. Тодор е роден 1895 година, завършва медицина в Италия и после остана да работи в Италия. Мария е родена 1898 година в град Дупница. Владо - 1910 година в София, следва право, а по-късно стана един от видните футболисти в офицерския клуб „АС-23" от 1926 година до 1936 година беше бележит футболист, наричаха го „балерината" и във футболните среди беше познат под името Владо Тодоров.
Отначало баща ми работи в Дупница като съдия, после се премества в град Стара Загора като учител по литература и е бил директор на Девическата гимназия. Около 1910 година се премества в София е бил учител по литература. Пенсионира се през 1916 година. Всички в семейството ми пееха много хубаво - баща ми, майка ми и някои от роднините ми винаги пригласяха на три гласа. Баща ми като всеки българин пушеше и пиеше, но до 50 години. След това каза край и не пушеше и не пиеше до края на живота си.
Доживя до 94 години, а майка ми до 88 години - дълголетници бяха.
За първи път се запознах с Учителя през 1916 година съвсем случайно, в не съвсем случайна обстановка и обстоятелства. Така че години след това, когато чух и прочетох от Учителя мисълта: „Случайността е закон на кармата!" винаги се усмихвах и благодарях на моята карма, че можах да се срещна в този живот и да бъда при нозете на Всемировия Учител. За мен това бе най-голямата привилегия, която може да съществува на земята и най-голямото благоволение, което може да получи една човешка душа от Бога. От самото начало тези две понятия Учителя и Бог се сливаха в едно от начало да края на моя земен път. И така остава за следващите векове това общо понятие по време на моето пребиваване на земята, докато реша всички задачи като ученик.
Част от тези година -1916 както и още три години след това аз работих с Учителя като негова частна ученичка. Бях 18-годишна, завършила гимназиалното си образование, когато по онези години то се равняваше на висше образование, дори няколко десетилетия след това. Гимназиалното образование беше максималния ценз, което отваряше вратите за работа навсякъде, където човек пожелаеше. Семейството ми тогава беше заможно и можеше да си позволи единствената им дъщеря да бъде подготвена добре, изучена, за да премине във висшето общество, при което бе задължително познание по музика. А аз свирех добре на пиано, с добро възпитание, а аз го имах и добра подготовка по всички въпроси, за което би могло да се говори в тези среди като наука, религия, философия, а задължително бе умението да се бродира, защото младите дами се събираха при подходяща обстановка в дадени семейства сутрин на чаша чай и за разтуха бродираха. А бродериите не бяха обикновени бродерии, а бяха изписвани от Австрия и Германия.
Как така се случи, но аз пожелах да посещавам Учителя и да го запитвам по дадени въпроси, на които Той трябваше да ми отговаря. Постепенно на получените отговори аз трябваше да работя като ги осмислям с особено подробно тълкувание. Така че от обикновено любопитно младо момиче, задаващо въпроси, аз се превърнах в ученичка, която трябваше да работи върху отговорите на Учителя дълго и продължително. После усетих, че бях влезнала в друго училище, програмата ми беше съвсем различна, а темите, които ми се даваха за домашна работа бяха необичайни, и толкова необичайни, че нямаше от къде да прочета и да получа познания за тях, за да се подготвя за следващия урок. Единственият източник се оказа Учителя, а главното ми пособие се оказа Библията. За най-голямо мое учудване тя за мен беше книга за възрастни и стари хора, нямащи какво да правят, а тук при мен се оказа, че Библията бе първото ми учебно помагало. Учителят редовно ме приемаше два пъти седмично обикновено понеделник и четвъртък в 9 часа. А вие можете ли да си представите какво означава едно 18-годишно момиче да отива на частен урок при човек с прошарена коса и брада на около 52 години. Но това не може да се опише, то трябва да се изживее. Цялата тогавашна обстановка на улица „Опълченска" 66, където домакинята ме посрещаше понякога с неодобрение, понеже според нея отнемах от ценното време на Учителя. А там непрекъснато имаше движение от идващи и отиващи си посетители, като всеки бе се въоръжил с търпение и с подготвени въпроси към Учителя, защото всеки посетител не отиваше от просто любопитство, а от някаква нужна, търсещ помощ, закрила, съвети и разрешение на житейските си проблеми. А аз отивах като частна ученичка. Защо казвам частна ученичка? Веднъж при едно събиране на възрастни приятели около Учителя за разговор при една вечеря, при един наш познат на семейството ни, а това беше Петко
Епитропов Той бе заявил: „Е, вас ви изпревари и надмина една частна ученичка, която е само на 18 години." Какво бе любопитството на околните да влезат, да видят и да разберат коя е тази ученичка. След това дойде ревността срещу мен, която ревност понякога се обръщаше в озлобение. Тази ревност беше непонятна за мен, но за тях беше обяснима - не можеха да проумеят и да разберат защо Учителят приемаше мен, а не тях и защо толкова дълго се задържах при него. Те му задаваха въпроси, а той им бе отговорил: „Тя е моя частна ученичка". А да си частна ученичка трябваше да имаш учител, трябваше да има ученик и разбира се уроци, които трябваше да се изучават и след това частната ученичка беше изпитвана така както ме изпитваха учителите в гимназията. Като частна ученичка аз не заплащах хонорар на Учителя, а трябваше да го заплатя с преданост към делото и го изплатих като верност до края на живота си. И не само към този живот, но това важи и за вечността.
Учителят ме запозна още през 1916 година, както и следващите години с основните положения на духовния свят - а те бяха нужни, за да си изработя един правилен духовен мироглед. Ами останалите последователи на Учителя? Той държеше беседи на ул. „Опълченска" 66, провеждаше общи разговори с приятели по домовете при своите посещения при тях, посещаваше провинцията. Той беше извор, от който всеки можеше да черпи, както поиска и колкото поиска. Той бе извор на знания, но той бе извор на сила и на мощ. Това го установих по-късно. По-късно приятелите имаха различни опитности с него и успяха по вътрешен път да разберат, че срещу тях стои не господин Дънов, а един велик пратеник на небето, който бе дошъл на земята да помага на своите братя. Тези вътрешни опитности бяха от категорията на висшето познание и можеха да се оприличат като божествени откровения, а някои приятели го възприемаха като живия Христос слезнал на земята. Неговото Слово днес можете да го намерите и да го прочетете, но тогава в първите години това Слово излизаше от него като извор и стенографите в началните години едвам успяваха да го записват. По-кьсно излезнаха и първите книги от „Сила и живот".
Понякога, когато беше много зает с посетители Учителят ми даваше някои книги, които аз трябваше да прочета и при следващите посещения Той ме изпитваше какво съм разбрала от тях. Искаше да види дали мога да работя върху разбора на една книга, да намеря главната идея, да видя образите на героите като живи, които се подчиняват не на своеобразни тълкувания на автора, а са отражение на един жив свят, който съществува зад думите и зад словата на същата книга. В субективния свят на автора даден в книгата бе обективен свят на героите и то на друго място. Трябваше да се намери връзката, а тя се даваше от идеите вложени в книгата и законите, намиращи се в общение между онзи духовен свят, който бе горе в Невидимия свят и онзи, който бе свален чрез перото на писателя върху белия лист.
Още от самото начало Учителят ми каза: „А имате ли си Библия?" Аз го погледнах с изненада. А уплахата ми от тази голяма дебела книга подвързана с дебели корици всяваше в мене страх от неразбрания език и текст. Тогава той започна да ми дава да чета отделни глави и ми насочваше на кое да обърна внимание. Вие днес можете да видите една беседа на Учителя, как той започва с един стих от Библията - от Стария или Новия завет и започва след това да дава и разглежда вложения смисъл на цитирания текст от гледна точка на висшето познание, с което боравеше Учителя, а това бе гледна точка от божествената наука недостъпна за обикновената човешка душа. Но тогава в началото това бе толкова трудно за мен и с какво внимание Учителят ме насочваше и ми разясняваше всяко едно положение. По-нататък ми даваше упражнения от духовен характер, които изпълнявах съвестно, но не всякога успешно, при това винаги му разказвах и той ме направляваше, насочваше и допълваше бащински. А това беше един продължителен процес в разстояние на няколко години. Когато Учителят откри Школата през 1922 година и се оформи Младежкият окултен клас, в който аз влязох и когато започна Учителят да дава своите лекции видях, че не случайно съм била подготвена. В разстояние на три години аз бях опитно поле и моите съзнание бе пробния камък, за да може Учителят да провери дали ще може да работи върху онези представители от младото поколение, което трябваше да дойде и които трябваше да оформят Младежкият окултен клас. Така че аз не започнах като някой първолаче от А и Б, а вече имах една подготовка. А това бе подготовката на частната ученичка.
През младите си години, когато бях частна ученичка на Учителя и седмично два пъти понеделник и четвъртък го посещавах по предварително зададени теми от него по Библията аз изнасях предварително предварително подготвено резюме. Отговарях на въпросите и тогава беше времето когато Той ми обясняваше духовните закони залегнали в Библията, дадени символично и скрити за съзнанията на обикновените богомолци. По-късно в Школата Учителят изнасяше своите беседи, но винаги носеше Библията в ръка, сядаше на катедрата, отваряше една страница и прочиташе даден стих с лупата си и върху този стих, който беше като мото се явяваше като ключ на цялата беседа. За околните това беше нещо съвсем случайно като че ли случайно Учителят попадаше на някаква глава и по обикновен начин прочита там някакъв си стих. Но впоследствие ние започнахме да гледаме по друг начин на беседата на Учителя. За нас това не беше вече беседа, а беше Слово на Учителя и че това Слово се подчиняваше на своя закономерност и имаше свой план и всяко нещо лежеше на мястото си. И тази беседа не можеше с нищо да се промени или да се замести с нещо друго. Тази беседа имаше свое време и свое място и видяхме как Словото на Учителя се изливаше закономерно и отговаряше не само на текущите наши проблеми, но тя отговаряше на онзи общ план на Школата, чиято физическа проекция ние бяхме с нашите човешки тела и човешки умове. Словото на Учителя се изливаше по космически закони и отговаряше на времето, което ни създаваше и което ни движеше. Та по онези години на частната ученичка имах възможност целенасочено, ежеседмично да работя по глави над Библията и лека полека усвоих много неща и се запознах с основните неща, че Библията не е обикновена книга, а е книга на Господният Дух, който е работил през вековете и хилядолетията. Така веднъж Учителят в една от лекциите бе казал на братята: „Аз имам една частна ученичка от света, която ехе ви изпревари и дори петите й не можете да й ги видите." Аз знаех, че се касаеше за мен. Някои от тогавашните братя също се досещаха, че се отнася до мен, но те бяха вече на възраст, където не ме ревнуваха, защото аз бях за тях дете, а аз още не бях влезнала официално в Братството и още не бях влезнала официално в онзи салон, където се събираха сподвижниците на Учителя.
Този пост е редактиран от Ани: 07 февруари 2017 - 13:19
