В долния край на големите ветрополски поляни, където почва рекичката „Озан-дсере”, като навлезете в гората, може да попаднете на малка пътечка. Народа я нарича: „Пътеката на дядо Колю Къртипъня”.
Къртипънят е прочут певец и гъдулар. Онези, които чуват в миналото, могат да чуят песните му и сега. Пътеката се вие предпазливо по стръмния склон, между вековни буки и скали и слиза в Лешница, до самия струг на Къртипъня.
Лешница е дива, дивна, девствена река, като че току що излязла от ръцете на Твореца. Тук стругарите идват по Гергьовден, съборят няколко бука и работят цялото лято. Правят гаванки, софри, танури, цепят дъски, правят и други домашни потреби. Работа много, работа хубава, работа чиста и как да нема песен, когато всичко наоколо пее! Във въздуха се носи ситна роса, подържа го влажен, свеж и ароматен. Какви ли билки нема тук! Мекият буков талаш „мирише на младост”, в него се спи сладко. Едната половина на струга е за работа, другата - за живеене. Тук има голямо огнище, в което огънят не угасва.
Къртипънът беше прочут и с друго: не се страхуваше от нищо! Той излизаше сам срещу мечка, и то само с един нож. Но неговият начин беше опасен, изискваше голяма сила и смелост - ще напълни чувал със слама, ще легне под него пред дупката, и ще почне да лае като куче. Мечката излиза, натисне чувала, а той отдолу с ножа... Но Къртипъня убиваше само стръвница, която е убивала човека. - „Не ти се позволява да убиваш хора.”
Една пролет те пристигнаха малко по-рано, туриха в ред струга, запалиха огъня на огнището, и тъкмо се готвеха да събуват цървулите, пепелта в огнището почна да се надига - пух, пух, пух, и от нея почнаха да излизат змий, все усойници.
Къртипънът не убиваше змия, и не позволяваше в негово присъствие да се убива. Никога не казваше лоша дума за змийте, наричаше ги с най-ласкави имена. Това беше родов обет, спазван кой знае от кои езически времена. Той подаде на Илия козиновата торба, а той почна да събира змийте и да ги пуска в нея. С малка вилка притисне главата на змията, хване я за врата и я пусне в торбата, като произнасяше и някакви странни думи. Змийте бяха още сънливи и не много подвижни. Стоплени от огъня, те все продължаваха да излизат. Така събраха стотина. Къртипънят завърза торбата и Илия я отнесе надолу по реката, и ги изтърси в камънаците.
Всяка година Къртипъня даваше да го ухапе змия, след което можеше да ги лови с ръце, но пиеше и някакви билки, и казваше заклинания. На сутринта като вдигнаха завивките, намериха още три.
Стругарите не почваха веднага работа, трябваше да свикнат.
Няколко дни те поправяха струга и сушилнята, беряха гъби, ловяха риба. Тука се въдеше най-хубавата балканска пъстърва с червени капки. Те не я ловяха с въдица. Кой имаше време да виси с пръчката! Те просто отбиваха реката в друг ръкав и си събираха риба колкото искат, избираха едрата, дребната оставяха и никога не ловяха повече отколкото им трябваше. После пак пускаха водата.
Конете и магарето пускаха свободно, те бяха под грижите на Черпак - голямо, силно куче, порода овчарка, умно като човек. То съобщаваше за всичко, което ставаше наоколо - кой иде, познат или чужд, опасно животно ли се навърта, всичко това придаваше с интонацията на гласа. Слух и обоняние имаше съвършени. За дребния дивеч и за сърничките мълчеше. Лешница беше долина на птичките. В зори почваха косовете, сойките, кукувиците, и след тях, целият птичи народ.
Тук нощта настъпваше бързо, слънцето залязваше по-рано, долината е дълбока. Какъв ветрец минава понякога свеж и ароматен! - Божиката е цъфнала. Тук всичко е първично, чисто, здраво. През време на вечерята, минаваше павурчето с греена ракия, тъй само за аромат. Тогава Къртипъня ще каже: „Илия!” Илия знае, той ще откачи внимателно волията с гъдулката и ще я предаде на Къртипъня. Това е чудо, инструмент предаван от деди и прадеди, работа на незнаен майстор. Никой не можеше да допусне, че тези големи и груби ръце могат да пипат тъй деликатно и нежно. Къртипънят прижуми, дръпне лъка по струните, нагласи ги, тегли дълги лъкове - „да влезе гласа в него”. После пробяга по тънките струни, за да раздвижи пръстите - потока приглася и всъщност песента във Всемира е една.
Къртипънят се окашля късо, притвори очи и се забрави. Какви песни! - Какви тъжни песни, какви героични песни, епос, цели истории. Къртипънят можеше да пее и свири цяла нощ. Глас - зрял, улегнал, силен, спокоен, топъл, когато трябва. Какво не се чува в този глас! Поколения пеят в него и разправят своя живот. Всичко затихва и се вслушва, даже нощните птици не смеят да се обадят.
