Винаги когато имаше да разрешава трудни задачи, Мартин се оттегляше в планината, и там прекарваше в самота докато му се изясни положението. Тогава той вземаше решение, и правеше решителната крачка. Той пазеше едно правило: искаше да чуе „тихия глас”, да узнае Неговата воля, и тогава постъпваше според нея.
Мартин си построи колиба от камък и клек, яка като крепост.
Тя беше прислонена до голяма канара, която я пазеше от северния вятър. Наоколо дива гора - клек, толкова гъст, че само мечки и глигани можеха да минават. Този път случая беше много сложен и сериозен, засегнати бяха личните чувства, а знае се, с тях човек най-трудно се справя.
Какъв въздух имаше тук - свеж, укрепителен, с дъх на смола! Наоколо дърва колкото искаш и сухи и сурови, клекът и суров гори добре, защото е смолест.
Тази сутрин Мартин излезе на скалата да посрещне слънцето.
Тук то изгряваше един час по-късно. Като огледа обширните бели полета, забеляза черни точки, които се движеха. Като заслони с длан очите си, различи - напред бягаше сърничка, а след нея три вълка. Сърничката едва убягваше, когато попаднеше на по-твърд сняг, вземаш преднина, но когато дойдеше на по-мек сняг, вълците я настигаха. Мартин се спусна от скалата долу. На сърничката й провървя - попадна на по-твърд сняг. Но Мартин видя, че тя бяга с последни сили и вълците вече я догонваха. Като направи още няколко скока, сърничката се хвърли в краката му. Сега срещу вълците стоеше човекът. Вълците се спряха, и те бяха изморени. Вълкът никога не се лъже за противника си. Преследвачите се сближиха, направиха нещо като съвещание и се отдалечиха. Сърничката беше като примряла. Мартин се наведе, прегърна я и се изправи. Сърчицето й лудо биеше до гърдите му. Занесе я в колибата. В дъното беше натрупано сено, сега той разбра колко предвидлив беше тихият глас, който му каза есента да окоси тревата пред колибата да не се тъпче и да я принесе изсушена. Благодарност изпълни сърцето му! Мартин направи гняздо и положи сърничката. След това разпали огънят. Когато се обърна след малко, сърничката се беше изправила и пощипваше от сеното.
Като поживяха десетина-петнадесет дни, сърничката свикна и навсякъде ходеше с него. Когато Мартин се хранеше, тя беше при него, все се намираше какво да й даде. С пролетта дойдоха и гласовете от горите, долетяха и първите птички, чу се песен. Сърничката стана неспокойна. Няколко дни духа югът, снеговете омекнаха и се топяха. Лавини падаха с гръм. Мартин излезе към върховете и от там огледа обширното си царство. Сърничката го следваше, като спираха тя лягаше на краката му.
Един ден стадото се появи. Как усетиха сърничките нейното присъствие! От стадото дойде лъскав, топъл повик. Възможно ли е да се устои на него?! Сърничката мушна главата си в скутите на Мартин, после издаде приветствен радостен вик, и бързо побягна нагоре, където я чакаха нейните.
Има повеления, на които не може да се устои. Мартин дълго мисли върху това. Тук намери разрешение и на своя въпрос. Беше благодарен на малката сърничка. Откъде може да дойде помощта? Всичко е в ръцете на Великия Разумен свят. Човек трябва да изпълнява Неговите повеления.
