13. Борис Николов е боледувал от язва. По време на следствието се получава пробив на язвата, явява се кръвоизлив и той бива опериран в лечебницата на самия затвор.Извикали са хирурзи отвън. Възстановителният период е бил много труден, защото той е бил вегетарианец и е нямал подходяща храна. Мария Тодорова прави постъпки пред управата на затвора и накрая й позволяват 2 пъти месечно да му занася приготвена от нея храна. На входа са проверявали храната, разрязвали са хляба и други по-обемисти неща. Борис е хапвал по трошичка от всичко. Накрая го преместват от затвора от София и го прехвърлят в Пазарджик. А от там в кариерите на с. Огняново. Това е пътят на оперирания от язва затворник.
14. Всеки месец 2 пъти на 1 и 15 число Мария е тръгвала с пълна раница, с подготвена храна на Борис. Пристигала е в затвора на Пазарджик, предавала е храната след проверка на портала и се е срещала с Борис. Обикновено бригадата на Петър Филипов са отделяли всеки по 5 лв. на 15 дни, за да се връчат на Мария, за да купи и подготви храна за Борис. Но идва момент, когато Петър искал да се налага над Мария и тя се противопоставяла, и тогава са спрели да й дават пари. Тогава са се явили други, които са давали. И така, всеки месец на 1 и 15 число тя пътувала до затворника да му носи храна. След като Борис организирал мозайкаджийска бригада в затвора, режима около него се разхлабил и Мария свободно го посещавала.
15. И сега идваме до историята за онова, което е писал в затвора самия Борис. Още в София той се сдобил с едно малко моливче от 5 см. дължина. Но не е имал лист. Мария е подготвяла храната в буркани от 200 мл., с капачки на винт. На самата капачка отвътре е имало картонче, за да уплътнява капачката и да не се разлива храната. А под това картонче се е слагало едно малко листче 5/10 см., понякога сгънато на четири. На него Борис е писал на стенограма. И дори да са хванали това листче, не биха го разчели. Трябвало е да търсят стенограф. Но до провал не се е стигнало, защото само Мария е знаела как се получават от Борис тези листчета. После тя ги е разчитала и ги е носела до Боян Боев също да ги дешифрира. По този начин се получава и една писмена връзка между затворника и Борис. И което е също важно, Мария ми го показваше въпросното бурканче, което го бе запазила като спомен. Отвъртваше капачката, изваждаше картончето, слагаше едно празно листче и ми показваше отново как е осъществила този план.
Гледах го и не си вярвах на очите, че е възможно!
16. Тези листчета бяха сложени в един плик и са стояли от 1962 г. до 1972 г. – цели 10 години. Тогава се явих аз и му казах моя план. В този план, трябваше да има място за тези стенограми, които бяха неразчетени и стояха в плика. Аз му изнесох цялата си концепция. Те двамата ме слушаха. Бяха възрастни. Този материал на никого не му трябваше и на никому не трябваше. Наоколо Изгрева се разрушаваше, Борис имаше много врагове, а вече малцина бяха останали живи, за да разказват. Те бяха пометени от събитията по процеса 1958-1962 г.
17. След дълги разговори с Борис, след като го убеждавах и доказвах, че ако не се подчини на моята програма, то той е загубен и няма да има историческа следа. Особено, когато разбра, че аз вече записвам спомените на Жечо Панайотов, той се стресна и се уплаши! И тогава се амбицира. Започна да описва на стенограма своите спомени. Аз ги записах и ги издадох, и това са от точка 6 до точка 12 в настоящето изложение.
18. Освен „Пътят на ученика”, имаше и един друг раздел „Мисли на ученика”. Той ги изваждаше от своите тефтерчета и ги записваше отново на стенограма, после ги четеше през микрофон, и аз ги записвах. Дойде определеното време и аз го задвижих този ролков магнетофонен запис около 24 часа. Прехвърлих го на касетки и ги предадох на Марийка Марашлиева да го прехвърли на машинописен текст. Това е много трудно! Пускаш да се слуша касетката 1-2 изречения, спираш магнетофона и записваш на пишещата машина онова, което си чул и запомнил. После връщаш магнетофонните ленти и проверяваш дали правилно си записал всичко. И така, изречение след изречение.
Този материал бе задвижен 2003 г., но Марийка бе възрастна и тя спря. После този материал се предаде на Полина да довърши тази работа. Тя го въведе, Вихър направи разпечатката и сега се прави корекциите върху текста, и после трябва да ги вкара в компютъра.
Така този материал е спасен от мен! При мен са неговите стенограми и магнетофонния му запис. И не можаха да ги откраднат от мен.
19. Дойде времето и Борис започна да разчита онези малки листчета, които бяха изнасяни от Мария Тодорова чрез капачките на бурканчетата. Аз ги бях прибрал, за да не се загубят. После му ги дадох, за да работи по моя план. Той трябваше да ги разчете. Уточнихме се, че няма защо да ги пише отново на стенограма, защото те са написани, а да започне да ги разчита и да ги пише на пишеща машина. Той имаше пишеща машина, която укриваше, защото тогава, ако милицията узнае, че някъде има пишеща машина и се правят преписи, то тя правеше обиски, и ги прибираше. А винаги се намираше някой, който да наклевети.
Той пишеше бавно, но за няколко години, трябваше да ги напише. Пишеше ги на 2-3 копия с индиго. И бяхме се уточнили тези копия да дойдат всички при мене, заедно със стенограмите. Бях се уточнил с Борис Николов и с него по принцип нямахме различия. Но се яви в него „майстор Борис”, онзи мозайкаджийски дух, който му обсебваше тялото и проваляше всичко! Взимаше противоположни решения върху онова, за което се бях разбрал с истинския Борис. Как така? Ами така. Това е факт и то с последствия.
20. И един ден аз разбирам, че тези материали от „Окованият ангел” не идват при мене, а ги насочват към други лица. А идеята е моя, планът е мой, и аз знам за какво ми трябва. Явиха се сили, искаха да ме отстранят! И те ме отстраниха. А как? Този машинописен текст не дойде при мен. Изкараха го на ксерокс и го раздаваха насам-натам. Но това, което там бе написано, изобщо не ги интересуваше онези, които бяха още живи и бяха съвременници на Борис. Изобщо не искаха да ги четат. Не искаха да слушат за него, защото му бяха яли попарата на неразбориите, причинени от „майстор Борис”. Но те не знаеха нищо за него и не знаеха, че той съществува. Само аз знаех. Сам го открих! И тогава Мария ми го показваше.
21. Ще ви разкажа един пример. Отивам при Борис. Виждам Мария в кухнята. Тя готви някакво ястие. Питам я: „Тук ли е Борис?” Отговаря ми: „От една седмица го няма.” Учудвам се! - „Къде е отишъл?” - „Не зная, но знам, че го няма.” Не мога да разбера нищо! Тя ме повежда в стаята. Гледам Борис седи на стола си, чете нещо. Вдига глава, но това е друг човек в него. В тялото му е друг, не е Борис. Борис е изчезнал и го няма. И при тези случаи, ако някой го посещаваше, той даваше различно решение и онзи тръгваше да го изпълнява. А това бе решението на „майстор Борис”. А когато се връщаше истинския Борис, тогава при срещата си с хората, той отхвърляше предишното решение на онзи „майстор Борис”, който е бил в него. И това създаваше цяла паника у всички! И голямо противоречие, което не можеха да разрешат. Но за мен бе определено да ми се покаже истината. А защото преди това бях казал на Мария, че не разговарям с Борис, а с някой друг?! Тя одобрително кимна с глава. Съгласи се с мен. Тогава тя разбра, че аз вече различавам нещата и ми показа истинското лице на „майстор Борис”.
И в следващите срещи понякога тя ми казваше: „От 3 дни Борис го няма, но седи в градината на пейката.” Аз отивах при него и разговарях обикновени неща. Понякога и то много често, трябваше да обучавам този „майстор Борис”, като му диктувах по точки какво трябва да върши. Понякога ме слушаше, но в повечето случаи правеше каквото си иска. И объркваше всички, които го посещаваха!
И така, машинописния текст на „Окованият ангел” не дойде при мене. Прехвърлиха го на ксерокс и го раздаваха насам-натам. Но не ми дадоха и от ксерокса. Раздаваше го на мои съвременници. Но те не познаваха изобщо историята, която описах и отпечатах досега. Те не знаеха нищо! Но знаеха да пречат и да крадят моя план и труд. И крадяха много успешно!
Веднъж гледам на масата му едно ксерокс-копие. Като го видях, вдигнах скандал и започнах да се карам с него. Никой не смееше да му каже дума пред него! Пред него му се усмихваха, но зад гърба му говореха. Аз говорех направо. Стои пред мен и мига. Питам го: „Нали този план е мой? Нали аз задвижих всичко? Задвижих и теб. Защо предаваш моя план на враговете ми? Защо ме подменяш? Нали аз съм твоя приемник?” Но говоря на истинския Борис. А той мълчи.
И оттогава започнаха предателствата срещу мен, и то по един и същи сценарий. Аз давам идеята, аз давам плана, аз задвижвам нещата, и тогава се явява някой, който е изпратен да ме окраде. А защо? Да ме отстрани. Да окраде материала, за да разполагат с него. А целта им - да опорочат всичко. И това започна от тогава, та чак досега - 2006 г. Цели 36 години! Ще може ли това всичко да издържите? Едва ли! А защо аз издържам? Не зная, но издържам!
