1.1. На времето, когато бях млад, бях слушал, че там на Изгрева е селището на дъновистите. Дори си спомням, че майка ми като ученичка с една своя приятелка, решили да посетят Изгрева и да видят Петър Дънов. Отишли, прекосили поляната на Изгрева, огледали салона, но не срещнали никого. Огледали се и видели само бараки. А в града, където живеели, имало големи къщи и още по-големи застроени жилища. Така, че тук е било мястото, където нищо не видели. Казали са си: „Тук няма нищо!" Да, така е. За тях е нямало нищо. И за мен нямаше нищо - поляна, бараки и една сграда - Салон. Разхождаха се възрастни хора.
1.2. На поляната на Изгрева аз съм играл футбол с брат ми и с децата на Изгрева. Аз си носих топка, имах обикновен екип и с часове играехме с топката. Нищо не се случваше тогава с мен. Често към мен прихождаше един младеж, на име Светозар. Искаше да разговаря с мен, но аз отказвах. Топката за мен тогава бе по-важната част от живота ми. Светозар искаше да ми проповядва, защото виждаше, че освен футбола, друго нищо не ме интересуваше.
1.3. Много по-късно прочетох от Словото на Учителя Дънов, където казва така:
„Да знаете, че светлината с години, години бие върху черепа и мозъка на човека, докато му разкрие или отвори някой мозъчен център. Да ти отвори мозъчен център за Словото, е цяло посвещение."
Сега го разбирам, че е така. Но тогава, на 27 години ми се отвори мозъчния център за Словото на Учителя Дънов и Неговата Школа.
