Едва ли съм достоен да пиша за моя приятел, който срещнах в този ми живот. Опознаването ми с него не стана изведнъж. Той идваше при баща ми Драгомир Василев [1] и като член на Братския съвет, му донасяше отчетни документи. Това бяха годините 1957 и 1958 г.
Брат Петър Филипов осъществяваше връзката на баща ми с брат Боян Боев. Тази работа беше много опасна, понеже комунистическата власт събираха материали и търсеха свидетели, за да ударят Братството и да ги ликвидират. В същото време в затвора бяха брат Борис Николов, брат Жечо Панайотов.
Въпреки, че бяха изминали 14-15 години от политическата промяна на 9 септември 1944 г., комунистите гледаха на кв. „Изгрева" с много лошо око. Целият живот на така наречените „дъновисти", се следеше. Освен това, между тях имаше хора, които следяха, подслушваха и донасяха на властта. Постепенно гимнастиките замряха, а за Паневритмия не можеше и да се мисли. Всяко движение между бараките се следеше. За събиране в малки групи за молитва и четене Словото на Учителя, най-подходящо беше слизането в града. Под формата на гостуване, в определени дни идваха и у нас сестри - приятелки на майка ми Милка Василева. Такъв беше животът в тези години.
От този период, за връзката на татко с брат Петър, не мога да кажа много. Когато го срещах, той беше винаги много сериозен, вглъбен в себе си, много внимателен и при ръкуване ме гледаше в очите, като при някои случаи малко ми задържаше ръката.
Единствено баща ми споделяше с нас за жестокостта и неправдата, която се извършваше спрямо Братството [2]. Наистина властимащите, на които им се даде така да действат, по липса на свидетели и документални доказателства срещу Братството и неговото Ръководство, извикаха баща ми и му зададоха въпроса: „Василев, докога ще ни пречиш, за да издадем пресъда?" Разбира се, те сториха своето пъклено дело.
В спомените ми има моменти, когато съм срещал брат Петър Филипов в Разсадника на Борисовата градина. Там имаше работилница, в която той изработи за децата пързалка и костенурката за парка.
Във времето, брат Петър претърпя злополука със счупване на десния крак, което стана и причина за неговото пенсиониране. От него знаем за познанията му в строителството и хубавата къща, която бе си направил. Научих, как в изпълнение желанията на Учителя да се направи една или друга чешма в планината, той се е отзовавал. Той обичаше природата и споделяше за екскурзиите, които правеше и не ги прекъсна до злополуката, която преживя. В този период аз предпочитах да мълча и чаках да ми каже повече и повече за живота на Изгрева. Аз доста неща бях научил от опитностите на братята и сестрите, понеже бях минал и живял половин година в дома на Донка Кънева (леля Донка) в Стара Загора. А брат Петър беше пестелив на приказки, като само понякога споделяше с мене.
След пенсионирането на брат Петър, той ни канеше с мама у тях на молитва. Това бяха велики моменти в живота ми. Разбрах, че трябва наизуст да знам молитвите, някои псаломи и песни. Особено внимание обърнах на 91 и 23 Псалом, познавайки опитността на майка ми и баща ми. Мама е казвала на глас 91 Псалом в приземния етаж на кооперацията, пред още осем човека на 15 срещу 16 април 1945 г., когато бомбите са падали. Бомба се взривява върху кооперацията, където са се криели. Сградата се срива и само плочата над главите им остава здрава. 4-5 часа отвън са работили спасителни отряди, за да ги отринат и спасят от задушаване. Велик е Бог!
При тези наши срещи с брат Петър Филипов, атмосферата, която се създаваше с присъствието от Невидимия свят, състоянието и всичко, което изпитвахме двамата с мама, беше изключително! Изчезваше умората от изминалия ден. Когато вечер си тръгвахме през Борисовата градина, ние не само тичахме, а изпитвахме желание и да хвръкнем! Наистина, това бяха незабравими часове в дома на брат Петър, заедно със сестра Марийка Марашлиева и брат Боянчо Захариев (дърводелеца). Когато заставахме на молитва, брат Петър беше отпред, после мама и аз, и отзад Марийка и Боянчо. Брат Петър ръководеше и казваше коя молитва ще кажем, и коя песен ще изпеем. Колко много благословение и милост ни се даваше и как ние укрепвахме във вярата!
Когато свършвахме, брат Петър сядаше зад бюрото в мълчание и затворени очи. От време на време записваше нещо и полугласно казваше: „Да". Тези моменти не сме ги коментирали. Ние всички пазехме тишина. На мене, понякога ми се даваше листа на това, което бе записал. Тези мисли, които му се даваха, след време имах радостта да ги получа написани на пишеща машина и подвързани. Подготвената книга беше с мисли и пасажи от беседи на Учителя и това, което му се даваше.
Отначало като държах тази книга, не оценявах какво ми бе дал брат Петър Филипов. Колкото повече я четях, в мене назряваше мисълта, че това богатство от спуснати мисли от невидимия свят и извадки от беседите на Учителя, трябва и брат Вергилий да ги види, а той да прецени дали трябва да се дадат на обществото. Чувствам го този момент като желание, внушено ми от брат Петър. Не мога да скрия голямото ми уважение и привързаност към брат Вергилий Кръстев [3].
Какво още брат Петър Филипов направи за мене?
Повече от 10 години аз страдах от дископатия. Това страдание понякога не ми позволяваше да ходя изправен, болките ми се увеличаваха, особено при продължително стоене седнал, не можех винаги да пътувам в командировки, не можех и да спя спокойно. Брат Петър виждаше страданието ми и един ден той ми предложи заедно да отидем на банята в Панчарево. С нас дойдоха Марийка и Боянчо. Брат Петър имаше проблеми със счупения крак, който беше започнал да се свива (скъсява). За моя изненада обслужващия персонал, всички го познаваха и ни пуснаха преди започване на работното време. В банята още пълнеха горещия басейн. Ние, брат Петър, Боянчо и аз заехме точно определени места до курните и започваше сапунисването и миенето. След което влизахме в басейна. Това беше отначало за мен страшно изпитание. Мислех, че кожата ми ще се попари и свлече. Но постепенно привикнах. Брат Петър ме насърчи да натопя и главата си, и това преживях. Обаче, той отиваше и на самия чучур, където правеше упражнения с крака си. Така, с времето придобих кураж и започнах и аз да се подлагам на чучура с врялата вода.
Мястото на брат Петър беше до първата курна и стъпалата за басейна. Той много строго наблюдаваше влизащите дали са се предварително окъпали със сапун. След потапянето във врящия басейн, брат Петър ме научи да се обливам с хладка вода. Тези бани правехме по 2-3 пъти седмично от 5.30 - 6 часа до 8 часа сутрин, след което отивах на работа. Изживяването беше неповторимо.
Близо 2 години се срещахме под моста (площада на Авиацията) и вземахме автобуса за Панчарево. Резултатът беше фантастичен! Забравих за болките, шаловете, поясите, които носех. Възстанових се напълно! Благодаря на Бога и на брат Петър, че ме направиха нов човек! Така времето минаваше и взаимната ни привързаност бе голяма, защото той ми даваше безрезервно духовна и физическа подкрепа.
Неочаквано, един ден брат Петър ми се обади на работата ми по телефона и поиска незабавно да го закарам в гр. Русе, и то още същата вечер. По това време аз имах кола и вечерта тръгнахме. Денят ми на работата беше много тежък и на мене много ми се спеше. Чувствах, че брат Петър е много напрегнат. С нас беше и сестра Марийка Марашлиева. Спомням си, че по пътя спрях, за да дремна и измия.
След време в къщи иззвъня телефона. Беше брат Петър. Помоли ме незабавно да тръгна за Русе. Взех влака и пътувах цяла нощ. Към 5 часа сутринта пристигнах. Беше тъмно и се притеснявах за ранния час. Позвъних и веднага ми отвориха. Брат Петър бе седнал в леглото и ме очакваше. В стаята светеше само нощната лампа. Не се ръкувахме, а само с вдигане на ръката се поздравихме. Аз бях поразен от това, което виждах! От брат Петър се излъчваше светлина и всичко около него се осветяваше! Не помня какво си казахме, но аз разбрах, че той ме бе извикал, за да се сбогуваме. Моментът беше за мен много вълуващ. Така, аз се разделих с моя скъп приятел, който държеше на мене и ме обичаше.
Брат Петър беше организиран, знаеше какво прави и то както трябва. Интересно, той за много други хора оставаше недостъпен. Той обичаше музиката и живееше с нормите на истински ученик на Учителя.
След няколко дни брат Петър Филипов отмина в невидимия свят -на 20 април 1984 г., на 71 годишна възраст.
Нека Божия мир и светлина да са с него!
Навършиха се 30 години от тези моменти.
Бележки на съставителя:
1. Драгомир Василев е бил адвокат в защита на Бялото Братство по процеса 1958-1959 г. Виж „Изгревът", том XIV, с. 332-337.
2. За Павел Василев виж „Изгревът", том XXIV, с. 338-346, с. 478-489 от точка 1-23; том XXVI, с. 959-961.
3. Виж "Изгревът", том XXIV, с. 478^182; том XXVI, с. 955-958.
