Днес е 20.01.2007 г., ден събота. Часът е 10 ч. и 5 минути сутрин. Днес ще разкажа за песните на Учителя Дънов.
А сега ще има едно въведение от мен, за да можете да разберете защо съм аз този, който ще разказва за песните на Учителя Дънов.
Първо - аз не съм музикант.
И второ - ще се запитате: „Как така човек, който не е музикант ще може да говори за песните на Учителя Дънов?" - Ето така - може.
Трето - аз бях поставен да свърша една работа и това нещо започна от 1969 г., и продължи до днес - 2007 г. А това са много, много години -към 36-37 години аз движа и се занимавам с този голям, голям въпрос за песните на Учителя Дънов.
Трябва да спомена, че аз бях този, който работи с всички музиканти от времето на Школата на Учителя, които бяха живи до 1969 г. Освен че работих с тях, аз записах техните спомени от времето на Учителя и всичко онова, което те знаеха, което си спомняха, и което разказаха за песните на Учителя Дънов. И всичко онова, което те разказаха, това беше записано от мен, впоследствие беше обработено, и аз го издадох и отпечатах в съответните томове на „Изгревът", където са дадени спомените на съвременниците на Учителя Дънов и спомените на всички музиканти.
Освен, че там са спомените на всички музиканти, там са и техните снимки. Така че няма разказани неща и измислени неща от мен. Това нещо отначало враговете на „Изгревът" говореха, пък и досега говорят, че аз съм ги измислял тези неща, и всичко е измислено от мен. Но с онези, с които аз съм работел, има протоколи. Аз съм давал листове и те са се подписвали под тях, че те ми предават спомените. Има магнетофонни записи, има заснети снимки от мене и много негативи, както има и филми на камера - два по осем милиметра по онези години, които съм заснел с тези музиканти. Така че, аз съм работел 36-37 години с този проблем и всичко е подредено.
И ето, дойде време - 2007 г., за да опиша нещата до този етап. А защо? Защото задвижих една много голяма работа, която се развиваше по план в разстояние на 37 години. А как се развиваше, това ще разкажа по-късно, когато му дойде времето.
А сега ще има едно кратко въведение.
Защо аз бях сложен да работя с музикантите на Учителя, и защо аз бях сложен да се занимавам с този голям проблем с „Изгревът"?
Аз бях свободен човек, дотолкова свободен доколкото бяха свободни всички хора по онова време, в което аз живеех. А аз живях по времето на комунистическата диктатура, която беше започнала от 1945 г. и продължи до 1990 г. - цели 45 години.
А този раздел за моето въведение, аз искам да го обознача със заглавие „Пашитни коне и оратни коне".
Какво значи пашитни коне и какво означават оратни коне? Ще ви разкажа. По времето, когато бях малък - 8-10-12 години аз живеех при моя дядо Цветко. Той беше бащата на моята майка, които живееха в с. Комарево, Белослатинско. По онова време всички българи по селата живееха в един обикновен селски живот. Те се изхранваха с обработка на земята. А, за да се обработва земята, трябва да имаш коне. Всяко семейство имаше коне, които се използваха за впряг - да орат с тях, да се движат с каруцата и за някои други неща. Така че, ако нямаш коне, ти нямаш с какво да изореш земята. А по ония години те там използваха плуг, защото земята беше плодородна и имаше възможност да се оре с плуг. А моя другия дядо Кръстьо, който живееше в с. Блатешница, Радомирско, там не използваха плуг, защото земята беше камениста и като ореха, винаги изваждаха разни камъни. Затова там ореха с рало с палешник. Така че палешника го сменяваха, те го носеха при ковача, нагряваше се на огън в пещта, ставаше червено. Той го изчукваше с чука, остреше го и после го връщаше. И така дедо ми отново го слагаха на ралото, на палешника. И така ореха с него.
Значи, за да ореш, трябваше да имаш коне, плуг, кола и т.н. Обикновено тези коне бяха кобили, които всяка година се жребеха. Жребеха се и ожребваха малки кончета, които първите месеци вървят с кобилата, след това се завързваха с едно въженце - до кобилата вървяха. Като стане на една година го пускаха свободен, от една до две години вървеше завързан с въже зад колата, защото търчеха напред-назад и правеха бели. И като дойде време към една година и половина, те ги даваха на паша. Всяко село имаше пастири, които пасяха конете. Те ги поемаха пролетта и цяло лято стояха в специални ограждения. И там от сутрин до вечер те пасеха, там преспиваха. Имаше пазачи на конете и всеки кон беше отбелязан с дамга, с нажежено желязо, и се поставяше някакъв номер тук отпред на коня, където е хълбока.
И така всеки стопанин си знаеше коня, и конете не можеха да се подменят или да се загубят. Моят дядо Цвятко имаше един номер и неговите коне - два-три коня, които имаше, те имаха един и същ номер. И всяка една кобила износваше една година, след което се жребеше, и се появяваше на бял свят ново жребче. Така че моя дядо Цветко имаше два-три коня, които бяха на полето на паша. И тези коне се казваха пашитни коне - от паша. Значи те само пасат и не се използват за нищо. И когато навършат три години, те тогава се взимаха, и имаше специални хора, които ги обучаваха, за да ги впрягат в каруцата. Обикновено тогава се слагаше единия кон, стария кон, който е свикнал да тегли каруцата, а до него се поставяше новия кон, който не знаеше как се тегли и който предварително беше обучаван и обяздван и т.н. След това те ги обяздваха, за да могат върху тях да се качват. Но първо преминаваха през каруцата. Така че тези пашитни коне, за да се вкарат във впряг беше доста трудно и мъчително.
И сега, когато дойде време за жътва, и когато дойде време за вършитба, тогава се жънеше със сърп. Жените от сутрин от три часа до пет часа сутринта, те излизаха на полето и жънеха. Онова, което жънеха се казваше ръкойки, поставяха ги. След тях вървяха мъжете и ги връзваха на снопи. Поставяха ги един върху друг, казваше се това кръстци - от кръст. Поставяха ги на кръст и така престояваха до края на сезона, когато се жънеше. Имаше една заповед на селото, при което не можеха да се взимат снопите, докато не завършат всички с жътвата, за да не би някой да краде чужди снопи. И тогава в един определен ден за три дни те прекарваха снопите. Всеки си ги слагаше в двора и след това започваха да вършеят. С какво се вършееше? Ами вършееше се с коне. Как се вършееше? Ами на самото гумно, а гумно се нарича онова място в двора - широко, по средата се поставя едно дърво, наречено стожер. Гумното се изчиства, отъпква се - това е една много трудна работа. Изчиства се с мотика, след това се слага слама, полива се с вода. И след това с каруца се върви, и се движи цяла нощ, за да може да се отъпче самото место - да бъде твърдо. И след това го изчистват, измитат го и гумното е готово за вършитба. Това се казва харман. Докарват се снопите, слагат се снопите, връзва се едно въже, връзват се конете. И се подкарват конете и те се движат между снопите, които са развързани, между житните класове, газят ги и така се вършееше. Газят ги докато се пречупят отделните стръкове, докато се пречупят класовете. Това е една много трудна мъчителна работа. Идваше момент, когато се слагаха т.н. леси, а леса това е нещо голямо и направено от пръчки. С тех служеха като заграждения на добитъка, слагаха леса, ние се качвахме децата и тази леса се завързваше с едно въже за предната част на каруцата. И така се движехме около гумното. Това беше едно много голямо удоволствие за децата, а по този начин ние помагахме, за да се стъркат по-добре класовете. Та това беше една трудна и мъчителна работа. Говоря за онези коне, които бяха свикнали да се движат в каруца - във впряг.
Но сега идва думата за другото. В момента дядо ми отива и с няколко човека, трябва да приберат нашите пашитни коне. Те са три-четири коня, които седят две-три години там на паша. Обаче те са диви коне, подивели коне. Те не позволяват да се приближи човек до тях. Като се приближи до тях те скачат, ритат, цвилят, вдигат опашка, вдигат гриви и препускат, и не може да се хванат. Тогава четири човека със специални въжета ги обграждат и полека, полека го хващат. Така че цял ден те хващаха три-четири коня. Хванати конете, вързани и след това закачват ги за колата, и ги докарват. Те се дърпат, обаче един отзад върви, качил се е на кон и с един камшик ги бие като почват да се дърпат, да скачат. Той ги бие - ама жестоко биене с камшика! Те скачат, рипат, обаче те са вързани добре, опитват се да обърнат колата за която са прикачени, но като се види, че те много вече буйстват тогава друг отиваше, още един отиваше с кон и почваха големите боеве с камшици, с пръчки и с тояги. Така ги докарваха в къщи. След това ги връзваха, даваха им вода да пият, даваха им да ядат, обаче те не искаха и да ядат. Те правеха конски номера и фасони. След това ги слагаха на въжето и ги подкарваха. Обаче те не искат, те скачат, рипат - не искат да се подчиняват. И тогава идваха на ред камшиците - бой с камшици, бой с тояги. Така че ония скачат, рипат, обаче бой по вратовете, бой по гърба, бой с удари по задниците. И така ги смазваха от бой. И полека, полека - вече смазани те започват вече да се движат. И минават няколко дни докато свикнат, и накрая вече са уморени. А през това време докато трае борбата, докато се противопоставят, виждах как от техните гърбове, от кожата на коня излизаше пяна и кръв. И тази пяна и кръв се смесваше. Конете бяха ожесточени, а дядо ми, стопаните бяха още по-ожесточени. И накрая аз казвам: „Дедо, ама тия коне тука ние ги пребихме." И дедо ми казва така: „Слушай какво, който се кон хване, той вършее." Значи това се отнася за пашитните коне.
По-късно минаха 20-30^40 години и много пъти срещах българите как употребяваха този израз: „Който се кон хване, той вършее." А другите коне са оратни коне, понеже с тях се орат нивите, а тези коне се наричаха пашитни коне, понеже пасяха свободно на паша на полето. А това поле, тези земи бяха общински пасища. Всяко село имаше общински пасища за добитъка. А другите коне, които имахме - две кобили, те служеха да се оре, да движат каруцата. И когато дойдеше време да се оре пролетта, дедо ми два месеца преди да се оре, той започваше да ги захранва със зоб. А зоб е онова, което се слага в една конска торба и обикновено това беше овес. Конете се хранят, те се зобят. Значи това се казва зоб, което е в торбата - овеса и се нарича зобене. Те се зобят с овес. И така се приготвят два-три месеца конете, за да могат да уякнат, защото тогава през зимата те ядат само сено и слама. И затова като дойде време за оран, те вече са заякнали - имат сила. И обикновено вечерно време дедо ми слагаше на главите им торбите, зад ушите по специален начин завързани - да не паднат, и слагаше по една по две шепи овес. И те през цялата нощ зобеха. И сутринта тези торби бяха празни. Така че имаше една поговорка „За пашитни коне няма зоб. А зоб има само за оратни коне." А оратни коне са онези, които орат. Та тази поговорка аз също съм я чувал много - „За пашитни коне зоб няма, само зоб има за оратни коне." Онези, които орат и които ще орат, за да се посее житото в земята.
Защо разказвам това? Разказвам това, защото аз бях пашитен кон оставен на полето. И там се движех години наред. И дойде време, за да ме хванат. А аз не знаех, че стопанина беше сложил дамга на челото ми и много лесно ме намериха, и много трудно ме хванаха. Обаче ме хванаха, вързаха ме, завързаха ме за кола, докараха ме на гумното, завързаха ме за въже и сам трябва да вършея хармана. А харман се нарича онова, което е сложено като снопи жито на самото гумно. И аз бях сложен да вършея - сам. Аз скачах, рипах, цвилех, вдигах опашка, обаче върху мен се изсипаха камшици и изсипаха се тояги. И от снагата ми излизаше не само пара и дим от ноздрите ми, но излизаше кръв и пеня и смрад. И аз не можех да се примиря, че бях вързан кон и сложен да вършея. А защо не бях примирен и досега не мога да се примиря? Защото аз бях поставен да вършея на чужд харман, на чуждо гумно. И аз вършеех това, което не беше мое, не беше мой харман, не беше на моят стопанин. Така че аз съм вързан кон и вършея гумно, вършея на гумното и на чуждия харман вече 37 години. Разбрахте ли?
И сега да се превключа на нашия разказ, така както ме бяха вързали, и аз трябваше да почна да работя, и да работя върху „Изгревът". И аз работех 37 години, и зад мене има в момента, до този етап 23 тома „Изгревът" издадени от печат. И сега в момента е подготвен XXIV том - той е готов и е предаден за последния етап, когато трябва да се подготви за печат.
До края на 2013 година - 28 тома!
Така че аз съм пашитен кон, вързан и както се казва: „Който кон се хване, той вършее."
Но мен не ме хванаха много лесно, не - трудно ме хванаха, защото мен ме хванаха когато бях на 28-29 години. До тогава бях пашитен кон. Вързаха ме и от вътре и от вън. И вече 37 години вършея на чуждо гумно. И кое е най-интересното?
Най-интересното е, че ме поставиха да вършея на друго гумно. Пример: дедо ми имаше коне, но примоли се някой и му каже: „Абе дай ми твоите коне и заедно с моите коне, за да си овършея гумното." И дедо ми ги даде, те отидат там, вършеят два-три дена. И като се върнат, те отслабнали, пребити, защото онзи нито им е давал вода, нито ги е хранел - просто ги е използвал. Казва се кираджийски кон. Какво значи кирия? Ами ето това е кирия - даде те на чужд човек да те използва да му работиш без пари, казва се кирия от кирия - значи кираджийски кон.
И така аз бях предаден и сменен, и бях станал на кираджийски кон, да вършея на чуждо гумно. И ме поставиха да вършея на гумното на музикантите. Да, ама аз не съм музикант, аз не мога да чета музикален текст, аз не мога да свиря на някакъв инструмент. А защо? Ами защото така се случиха нещата.
Когато бях малък, исках баща ми да ми купи акордеон, много обичах тогава да слушам. Баща ми казва: „Не, няма да ти купя, защото ако ти купя ще станеш музикант и ще тръгнеш по кръчмите да свириш и да пееш." И той беше прав. Аз много плаках, много се сърдех и той не ми даде. И аз затова не станах музикант. Иначе щях да тръгна по кръчмите и щях да стана кръчмарски музикант. И провала щеше да бъде още по-пълен за мен.
И така, дойде време аз да вършея гумното на музикантите.
Има онази притча на Христа, където казва: „Жътвата е готова, но няма ги жътварите." По времето на Учителя е същото нещо - жътвата, всичко е изорано, посято - няма ги жътварите. Абе няма ги жътварите! Ами после, трябва някой да ожъне. Ами след това, трябва някой да овършее, ами след това, трябва някой да го събере и да го занесе на воденица. Ами вие знаете ли какво значи да вършееш, да събереш житото на куп? И тогава нямаше веялки - машини за отвяване на плявата, а се чака някъде 1-2 часа през нощта, когато така тръгне полъх, ветрец и с една дървена лопата се хвърляше нагоре на два метра, и вятъра отвяваше плявата.
И така цяла нощ, за да се отвее хармана. Ами когато завали дъжд? -Хвърляха се черги върху това, за да не се намокри житото и да не се намокри плявата. То жестока работа! Който не е минал през вършитбата, той нищо не знае. И обикновено хармана продължаваше 10-15 дена. Това беше най-трудната работа при която аз съм присъствал. Жестока работа! Като дете и като юноша. Не искам да ми се повтаря.
Така че дойде време - пашитния кон го хванаха. И той върша, и вършее до сега този харман на музикантите. И когато ме докараха вързан, и ме вързаха за стожера - какво да видя? Ами на гумното няма нищо. На гумното няма никакъв сноп. Защо? Ами те ме докараха и ме вързаха за стожера, на гумното, а гумното празно - няма нищо. Защо? Ами няма кой да ожъне житата, които бяха посадени от времето на Учителя - изорани, посадени. И което е най-важно - заедно с житните класове бяха избуяли и бурените. И тогава, трябваше някой да жъне. И ме изпратиха мен, мен ме изпратиха да жъна - сам. И вървя аз, и жъна. И вървя от автор на автор - в пълна нелегалност работя с този музикант - аз му жъна нивата. След това отивам и ожънвам нивата на другия музикант, на третия, на четвъртия, на петия. Ами те са 10-15 музиканти. Ами техните ниви бяха неожънати. И те така щеше да дойде бурята, да завее вятъра и дъжда - и това всичко щеше да се скапе, и да падне на земята.
Та аз бях този, който беше жътвара. Сам - сам жъна от сутрин до вечер - години наред! И след като ожъна, аз докарвам, правя снопите, докарвам снопите и слагам в двора. И тези материали аз ги трупам с годините, и ги поставям във всеки кашон, и пиша: този музикант, онзи музикант. И на всеки кашон има написано името на музиканта. И така, тези кашони бяха живи снопи. И стоят до онова време, когато аз ще ги сложа на гумното.
Идва време и аз започнах постепенно, постепенно да правя гумното. Първо започвам с Мария Тодорова в I том. После вършея снопите на Мария Тодорова. След това в I том вършея снопите на Галилей Величков. След това вършея снопите на Борис Николов. След това на Мария Златева и на другите музиканти или пък на онези, които също разказваха различни истории за песните на Учителя. Така че аз трябваше да ожъна, да ги докарам и да овършея. И след това като ги овършах, аз ги прибрах в хамбара. И бяха сложени в чували - всеки музикант си имаше чувал с овършаната пшеница. И дойде време аз да ги дам на печат. Занесох житото на воденица. Беше много трудно да се смели житото, след това брашното беше омесено.
И така излязоха всички томове до № 28. Опекох ги сам. До сега са 28 самуна хляб - към 2014 година.
