И 1975 година бяхме на Секирица. И вече аз знаех, че те направиха една груба грешка там на Секирица. И аз им казах: „Да знаете, за тази груба грешка вие ще предизвикате акция на властите, на Милицията и на държавата, ще направят обиск и ще вземат много литература. И вие ще бъдете виновни. И един от вас догодина ще си замине." Ама това им го казвам съвсем сериозно, пред свидетел. Те ме гледат като вторачени, казват: „Да." Борис се тупа по гърдите и казва: „Ние винаги сме готови да отговаряме пред Господа." И казвам: „Ще отговаряте пред Господа, защото казвам вие ще предизвикате с вашето поведение реакция на държавата." А там те направиха лагер, а нямаше право да правят лагери. Никой не беше им разрешил. И което беше най-важното - два пъти минаваха от Милицията да ги предупредят всички палатки да се махнат. И есента като се прибраха започнаха обиските, големите обиски, големите неща и т.н. Това е 1975 година.
И сега, кое е най-интересното? Най-интересното е, че през месец март, април същата година на Мария Тодорова бяха подготвени документи за социална пенсия, понеже тя не е работела. Имаше такъв един закон да се дадат социални пенсии, но да се подадат документите, трябваше да има рентгенова снимка, да има елементарни медицински изследвания. И те бяха направени, и всички нейни изследвания бяха добри. Ама това е април и май. И трябваше да се подадат документите, и беха решили да се подадат документите след като се върнеме от Рила. Като се върнахме от Рила, Мария вече отведнъж се разболя. Не можеше да приема храна, гледаше ме. И аз вече знаех, че тя вече край, тя си заминава. И това беше октомври, ноември, декември, януари. Тя почна да се топи като свещ. И накрая тя си замина през 1976 г.
И сега, кое е най-интересното? Най-интересното е-тя си замина. Аз не съм бил на нейното погребение, бях в Своге. Аз не обичам погребения. Аз което трябваше, съм го свършил. И накрая Борис Николов казва: „Абе дай казва тези записи, които ти прави." Казвам: „Не мога да ти ги дам. Защо ти са на тебе?" - „Ама да ги слушам." - „Нали си я слушал Мария Тодорова цял живот. Защо? За да ги дадеш казвам на този и онзи, за да ми попречиш на работата? - А-а-а, не, няма да ги давам." И какво става? Аз му давам записи, извадих от магнетофонната лента и го прехвърлих на касетки. Давам му ги и казвам: „Къде ти е касетофона?" - „А-а-а, аз ще си намеря касетофон." И какво разбирам, само след една-две седмици аз чувам, че някъде слушат записите на Мария. И аз отивам при него, и казвам: „Чакай бе, къде са касетките? Аз тези записи не съм ги направил за тези. Аз съм ги направил за една моя работа. Защо им ги даваш?" Той стои и ме гледа, и казва: „Ама това са записи на Мария, не са твои." Ама казвам: „Чакай бе, дай да се уточниме. Това са записи на Мария, но аз ако не бях, нямаше да станат тия записи. Тия записи не си ги направил ти. Тия записи не са ги направили ония на които ти си ги дал. А тия на които си ги дал, това са врагове бе! Това са врагове на Мария и на теб, обаче ти още не разбираш това." И тръгнаха да се разнасят тия записи насам-нататък.
Обаче, какво стана? Стана така, че тези записи, те изобщо не ги харесаха. А защо не ги харесаха? Ами защото тези записи са правени при много голямо противодействие и съпротивление. И което е най-важното, в тези записи е записан етерния двойник на Мария. Този етерен двойник на Мария, той там показва и е записано, и там са влиянията на всички ония борби, които тя беше преминала през Школата. Там бяха всички нейни болестни състояния, през които тя бе преминала. Там беше и последната година, когато 1971 година тя беше цяла година скована от ревматизма на легло. Там беше всичко. И ония като слушаха тези записи, всички тези състояния от музиката, преминаваха през тях, и те не можеха да издържат записите. Ама психически не можеха! И те се чудеха защо не могат да ги издържат. Ама то е страшна работа да се слушат нейните записи! Ама те са страшни и сега да се слушат!
И сега, най-интересното, те не ги харесаха, понеже казаха: „Ами казва тя ги свири много бавно." А те между другото в разстояние на много години, те бяха изменили темпата на тези песни и ги свиреха много по-бърже. Сега друго нещо, което е интересното - обвиняваха магнетофона. Ами магнетофона това е записвал, което, той се е въртял, записвал е това, което тя свиреше. Сега, има нещо друго, аз си спомням след 1990 година бях дал тези касетки на Ина Дойнова да ги чуе, понеже аз бях й предоставил един електронен орган с който да работи и понеже тя се подготвяше да свири песните на Учителя, аз й дадох да види все пак Мария Тодорова как е свирела. И тя ми казва: „Абе тя казва как свиреше - с педал?" - „Да, натискаше падал. И като натискаше педала, тона основния тон става по-широк, по-гръмък. И той се разлагаше." И сега най-интересното, че Мария Тодорова така е свирела на пиано по времето на Школата на Учителя. Сега, по времето на Школата на Учителя има и хармониум. Има един много голям хармониум, има голям хармониум на който тя свири. В повечето случаи те свиреха на хармониум, някой път и на пиано. Така че това, което тя свиреше, тя го беше подготвила, начина на песните на тяхното изпълнение и темпото беше го приготвила така както са го свирели в Салона на Учителя, както са го свирели на хармониума и на пианото. Значи темпата бяха дадени.
Сега е 2006 г. Ами аз сега като пуснах днес - цял ден слушам нейния запис. Абе виждам, че този запис нещо бавно върви. И сега се чудя дали не се касае от това, че ремъците на магнетофона са се разхлабили и се върти по-бавно, но доколкото си спомням така бяха нещата, такова беше темпото с което е записана. Та съм дал задача на Вихър Пенков да прегледа дали ремъците на магнетофона са разхлабени и пречат, и той дава бавния запис, бавното възпроизвеждане, или си е така. Според мен, такъв си беше записа. И сега, кое беше най-интересното? Че този запис за тех беше бавен и те го отхвърлиха. И понеже го отхвърлиха, започнаха да говорят: „Абе нейния запис много бавно, това, това. Вероятно магнетофона е развален. Този запис нищо не струва!" Да, той нищо не струва за тях, обаче ако се реши някой да изслуша целия запис, ами той не може да издържи психически. Аз си спомням сега онова младото поколение днеска, като го слушаха, те не можеха да издържат. Не можеха да издържат на него. И сега, опитаха се и да ми попречат. Ама това е годината 1977, 1978 година. И накрая го разпиляха насам-нататък този, аз се бях много уплашил да не ми се провали по-нататък работата. Но те видяха, че този запис не им върши работа и го изоставиха. Така че чрез Борис Николов отново се яви, за да ми попречи на работата. А той искаше така да се хвали със записа на Мария Тодорова. Да, хвали се, но го остави в къщи. Викай ги и го пускай. А той го даде на този и на онзи. Били музиканти. Какви музиканти бе? И накрая ми казва: „Абе тоя запис не е твой - на Мария." Абе казвам: „Каква Мария бе? Ами аз ако не бях, тука 3-4 години аз водя борба и битка, за да може да оздравее да го запишеме, а ти ми казваш, че е на Мария! Каква Мария? Аз ако не бях, нямаше да има нищо. Нито теб ще те има, нито нея нито някой друг!"
