Днес е 13.XII.2006 г. Часът е 19 ч. и 15 минути. Днес ще разкажа как съм работил с Мария Тодорова и как бе осъществен записа на нейното изпълнение на песните на Учителя през 1972 г. Днес е 2006 г., а този запис бе направен 1972 г. - значи преди 34 години. Вие смятате ли, че е много лесно човек да върне паметта си с 34 години назад? Може, ако неговата памет представлява магнетофонна лента на която са записани случки, събития, разговори и още много други неща. И те така са записани, че са оставени в паметта. И сега, трябва на този запис в паметта да се намери магнетофонната лента на която е записан, на която са записани всички тия събития преди 34 години, да се сложи на магнетофон, да се завърти и да се възпроизведе.
Аз това нещо го направих по един друг начин. Днес цял ден от сутринта до сега, аз бях пуснал записа на Мария Тодорова преди 34 години на магнетофонната лента на моя стар магнетофон „Грундинг". Освен че изслушах записа, в същото време аз успях да го презапиша чрез, един тука уред на касетки за всеки случай. Освен това, през цялото това време аз успях да препиша онези бележки, които съм си взимал по време на записа във връзка със заглавията на песните, кога са правени и данните от брояча, онзи брояч, който отмерва колко метра са изразходвани за записването на една песен. Така че това нещо го направих в три папки, за да може да служи за три човека. И през цялото време, когато аз слушах, аз се върнах 34 години назад, и преживяванията ми във връзка с онази епоха бяха много неприятни за мене, защото се свързах с онези времена, когато аз осъществявах този запис. Аз този запис не го осъществих така лесно, аз съм се борил за него. Не само съм се борил, но воювах за него на живот и смърт. И накрая успях!
А сега ще ви разкажа подробно всички събития по ония времена. Първо, аз започнах да посещавам Мария Тодорова и Борис Николов през 1969 г. Отначало моите посещения бяха във връзка с някои проблеми в т.н. „братски среди", защото аз контактувах с Галилей Величков, който ми разказваше много събития и случки от ония години както по времето на Школата на Учителя, така и след заминаването на Учителя след 1945 година, както и всички събития по разрушението на т.н Братство, и на Изгрева в София непосредствено след процеса, който е извършен и осъществен от държавата, от държавните власти срещу няколко лица - Борис Николов и Жечо Панайотов. И на подсъдимата скамейка бяха поставени всички последователи на Учителя след Неговото заминаване. Така че що годе, аз бях запознат. Допълнително аз успявах да си допълня някои сведения от други лица, които бяха съвременници на Школата на Учителя, които познавах и които ги посещавах във връзка с онази работа, която аз движех. А това бе да запиша спомените на последователите на Учителя по времето на Школата.
Второ, тези аз, които заварих, аз не заварих първите ученици от Школата на Учителя, защото те бяха си заминали до 1922-1923 г. Аз заварих онези, които са били по времето на Школата от 1922 г. до 1944 г. Те са били в Школата. Тогава са били 20 годишни, когато е откриване на
Школата. Когато е закриване, са били 45-50 години. И като сложиш още 25-30 години след 9 септември 1944 г., към 1969-1970 година, те бяха 60-65-70 годишни, 75-80. Значи под 60 години, това бяха лица, които не са били в Школата на Учителя. Значи, за да бъде в Школата на Учителя, да кажеме че е на 20 години, той завършва на 44 години - 42—44 години, това е 1945 година. А като сложиш още 25-30 години, значи лицето трябва да бъде най-малко на 65 години. Галилей Величков, когато аз работех с него, той беше в порядъка на 65 години. Мария Тодорова през 1970 г. беше на 72 години, а Борис Николов на 70 години. И тези, които можеха да дадат някакви данни, сведения, те бяха възрастни. Някои бяха починали и бяха си заминали. Други бяха починали след драматични развръзки и борби в братските среди, както и онези борби след т.н. процес срещу Братството. Тогава също много хора си почиват, след драматични развръзки във връзка с този процес.
Така че тези, които бяха останали живи, бяха около десетина човека, които можеха да дадат нещо. И аз работех с тях при пълна нелегалност. Аз също още се чудя как успях да се измъкна в ония драматични времена, когато всеки месец се правеше обиск, обиск по домовете и се изземваше литературата на Учителя, изземваха се всички ръкописи направени на пишеща машина, на ръка! Лицата се водеха в Милицията, разпитваха се и ги караха да подпишат клетвени декларации, че ако още веднъж се занимават с такива неща, ще бъдат изселени от София. Мнозина от тези възрастните, бяха вече пенсионери. Онези, които работеха като мен, те се криеха и се пазеха, защото можеха да бъдат не само изселени, но и уволнени. Така че обстановката беше много страшна!
Освен това тези, които бяха останали живи, те воюваха помежду си и се гонеха едни други. Те бяха останали живи след развръзката на този съдебен процес срещу Братството и срещу последователите на Учителя Дънов. Изгревът беше разрушен, разграден. Особено след 1970 г. беше пометен и там вече започнаха да се строят Посолствата на чуждите Легации. Така че аз, когато отидох при Борис и Мария, Изгрева беше започнал да се разрушава. Вече се знаеше, че връщане назад няма и че всичко е разрушено, за да няма никаква следа и помен от Изгрева, от Школата на Учителя Дънов. Беше унищожена цялата литература и претопена, т. е. не трябваше да има никаква следа.
Особено беше характерно за Никола Нанков, той събираше различни беседи, различни документи от историята на Братството. Таман ги събере, наклеветят го и докладват, че ги е събрал, отиват при него и ги оберат. Т.е, те го чакаха и всяка година му правеха по един-два обиска. Те го чакат да си събере нещата, отидат и приберат нещата, и си заминат. И тези неща къде отиваха? Ами те ги, или требва някъде да са ги укривали, или да са ги унищожили. Може и да са съхранени някъде досега или да се съхраняват на разни тайни скривалища, но според мен те са унищожени. А може и след време да излязат. Но изминаха вече 17 години, и аз съм този, който се занимава с историята на Школата. Досега никой от тези среди, които правеха обиските и изземваха тази литература не са ме извикали, и не са ми предали нито един лист. Това означава, че или не е дошло времето да предадат тези материали, ако са съхранени, или пък те ги пазят още, или пък другата вероятност - да са унищожени или претопени, или изгорени. Има различни начини да се унищожат.
Така че, когато аз отидох при Борис и Мария, нещата вече за мене бяха от ясни по-ясни.
И така, нещата за мен бяха от ясни по-ясни. Но те не бяха ясни на Мария и на Борис. Те едвам се движеха, но смятаха, че ще живеят вечно и смятаха, че Невидимия свят ще им даде кредит, за да си завършат работата. И което е най-важното, смятаха, че небето ще им даде условия да продължат работата си. Каква работа? Работата на тяхното поколение беше до 1944 г. След заминаването на Учителя от 1944 до 1970 г., когато аз бях, те се провалиха по всички линии. Те издадоха променено Слово на Учителя. Мария Тодорова успя да издаде една Песнарка. И след това се започнаха борбите, които аз съм малко описал в I и II том на „Изгревът", и в някои други томове от „Изгревът". Но ще дойде време, когато ще се спрем по-подробно на този въпрос.
И ето, аз съм вече при Мария и Борис, вече имам свой план. Онзи, Който ме ръководи от Невидимия свят ме е изпратил, за да ги задействам, за да можем да работим. Какво да работим? Ами да запиша спомените на Мария Тодорова по времето на Школата, така също и спомените на Борис Николов и онова, което той си спомня от времето на Школата. Но това беше мой план и това беше концепция на Оня, Който ме ръководеше. Аз свалих този план и тая концепция пред Борис и Мария. И може би цяла година, аз от 1969,1970 година, 1971 година аз се разправям с тях непрекъснато. Аз ходех всека седмица при тях, стоях по 2-3 часа и разглеждаме въпроси, такива въпроси на които сега в момента аз не разглеждам с никого от сегашното поколение, защото тези хора сега в момента на моята възраст, те не знаят нищо. Предишните поколения измряха, младите също не знаят. Те трябва да почнат да четат „Изгревът". Но онези, които бяха на 70 години и на 72 години като Мария и Борис, те помнеха, знаеха. И аз трябваше да употребявам неимоверни сили, за да мога да ги задействам. И когато се връщах от тяхното посещение, аз бях изцеден като лимон, аз нямах сила да се движа. Защото цялата сила, която минаваше през мен и която ми даваха, аз я давах на тях, за да мога да ги задействам. След като аз си отида, тая сила, която аз съм я дал, те се движат няколко дена и вместо да почнат да работят онова за което сме се уточнили - Мария Тодорова по спомените, Борис Николов по спомените, когато отида следващата седмица, те не са работили нищо! А какво са работили? Борис отиваше да работи, занимаваше се с мозайките, Мария Тодорова посрещаше и изпращаше посетители, занимаваше се с домакинството. При нея имаше една слугиня Станка, която й помагаше. Без нея тя нямаше да може да свърши нищо. И накрая - нищо! Значи до 1972 година нищо не беше записано от мен като спомени, защото аз не можех да се справя с тях. И тогава реших да започвам да записвам спомените на Мария, и да почвам да ги записвам на лист хартия. А това бяха обикновено моите рецепти на които записвах, на тефтерчета. И винаги слагах нещо в торбата, както тя се изразяваше: „Ти пак сложи нещо в торбата." И така, седмици, месеци, години напред. Това е за спомените на Мария Тодорова, във връзка с Школата. Това се отнасяше и за Борис, който накрая седна, и полека-полека започна да ги записва спомените си на стенограма, след което той ги четеше на един магнетофон и аз ги записвах. Така съм работел с тях.
А сега, да се върна на най-важния въпрос. Мога да кажа, че в разстояние на две години, когато ги посещавах, аз изобщо не бях чувал Мария Тодорова да свири на пианото. Защо? Ами тя свиреше тогава, когато имаше настроение, когато не беше уморена, когато нямаше проблеми със здравето си. А това беше много рядко. Може би на две седмици да седне и да посвири нещо - едно-две парчета, една-две-три песни на пианото. И понякога, когато дойдат гости от провинцията, когато й се помолят да изсвири нещо, тя сядаше на пианото, изсвирваше една-две песни и толкова. Но нещо системно по програма? - Не. И тогава аз започнах да я убеждавам, че е необходимо да се запише нейното изпълнение на песните на Учителя. По това време и през това време тя непрекъснато разказваше разни случки и събития, които аз ги записвах, и които влезнаха в нейните спомени в „Изгревът", както том I, така и том V. Но за да я накараш да започне да приеме тази идея, беше много трудно.
Първо трябваше да я убедя, че е необходимо да се запишат. Защо? За да останат за следващите поколения. И аз казвах така: „Слушай какво, ти в момента си възрастна. Ти може и да не дадеш най-доброто изпълнение, но все пак хората ще имат възможност да чуят какво е темпото, как се свири, какво, що и как. Все пак да имат някаква представа. А сега, че ние не може да дадеме най-доброто изпълнение - ти не си на 35 години, а си на 72 г." И тя се съгласи. Направихме един-два опита. Аз донесох магнетофон, забих един пирон - над пианото имаше една греда. Аз забих един пирон, окачих една връв и на самата връв преметнах микрофона. Той беше един чешки „Тесла", на същия на който в момента аз правя записа и направихме опит. Тя чу едно-две изпълнения. След това Борис Николов дойде. Той също го чу. Не го харесаха. Ами казвам: „Трябва репетиция." След една-две седмици тя започна да работи - репетира. Направихме запис и беше задоволително добър. Тя го хареса и тогава решиха, че тя трябва да почне да работи.
И сега, кое беше най-интересното? Най-интересното беше, че в момента аз когато работех с тех, винаги имаше противодействия - както от Невидимия свят, така и противодействия от разни посетители. Пример, от сутринта до вечерта при тех се нижеха на върволица идваха посетители - техни познати, близки. Те смятаха, беха свикнали от онова време да си правят посещение всеки ден по един път. И понеже на Изгрева са били бараки, които са били на 20-30 метра барака от барака, те тогава са влизали от барака в барака - приказват с този, онзи. И така им минава времето. Сега вече бяха разпръснати, Изгрева беше разрушен, беха разпръснати. И държавата им беше осигурила апартаменти - гарсониери. Това беше пак, ролята изигра Учителя, че чрез държавата никой не остана без покрив. Всички бяха настанени в апартаменти - едностайни, двустайни, гарсониери. Така че те не могат да обвиняват комунистическата власт, че ги е изхвърлила на улицата. Такова нещо няма. И сега, тези хора идваха от сутринта до вечерта при Борис и Мария. Аз когато отида там, отведнъж почват да идват и аз бягах, и се криех в една друга стая отзад, за да не ме видят, че идвам. И аз сега какво правех там? По някой път дойде Мария да каже нещо, дойде Борис да каже нещо. Аз записвах, обаче те ми губеха времето. Аз прехвърлих магнетофона там, значи магнетофона, който беше в онази стая отзад, аз можех да записвам при положение, че те разказват нещо. Но какво да разказват когато през цялото време идват посетители, които им говорят за, за какво говорят? - Приказки. И питам Мария: „Абе Мария, вие за какво разговаряте?" И тя казва: „Разговаряме за боб и за леща." Значи обикновени работи. Обаче, те ми губеха времето. А те бяха изпращани от онези сили, които противодействаха, първо да ми губят времето, второ да не ми позволят да имам контакт с Борис и Мария. Трето - да ги изразходват психически, да им вземат силите, та ако имат свободно време те да нямат сили да работят. И точно така ставаше.
И когато дойде време да записвам песните на Мария, тя трябваше да подготви 3-4-5 песни, и в определено време аз да дойда да ги запиша. Добре, аз идвам, слагам магнетофона, обаче по това време започват да идват хора, да чукат по прозорците, еди какво си. Не може да се направи никакъв запис. Следващият етап, накарахме Станка - домашната прислужничка да отиде и да заключи външната врата. Но те идват, тропат, тупат там недоволни, виждат че има хора тука вътре. Други пък, по-хитрите заобикалят отзад, почват да тропат на онази врата на кухнята: „Ама къде е Борис?" Той казва: „Абе имаме работа." Еди какво си. - „Ама ние искаме Мария." Абе пречат непрекъснато! Т.е. аз нямам свободен ден, където аз да бъда оставен на спокойствие да направя записа. Значи това е противодействието отвън - чрез хора, чрез събития.
И сега, което беше най-важното, идва най-голямото противодействие. Мария Тодорова почна да боледува. Какво да боледува? Ами в момента, когато тя се приготви да репетира, да подготви песните на Учителя, това означава, че тя трябва да си ги припомни, да ги свири, да види как ще бъде, изобщо това е една творческа работа - трудна работа, защото тя не беше свирила доста време. Значи трябва подготовка, която да е от няколко месеца. И точно в този момент тя започна да боледува. Как да боледува? Ами яви се т.н. ревматизъм, не артрит, не полиартрит, а ревматизъм. Аз съм лекар. И започнаха кризите по отношение на ревматизма, и започнаха да й се подуват ставите. Първото - двете гривнени стави на двете ръце, подуват се ставите, подуват се ръцете. Невероятни болки! Тя не може да свири, тя не може да хване лъжица, тя не може да хване вилица - тя не може да се храни. А онова, което се хранеше, взимаше в една чиния и супите, които ги правеше, ги правеха пасирани супи. Тя така пиеше от чинията супата, защото тя не може да хване с пръстите си никаква вилица, никаква лъжица. И всичко което ядеше, така го ядеше - тя го пиеше. Значи едно такова подуване на гривнените стави продължава към един месец. В такъв случай по ония години се знаеше какво да се пие като лекарства. Това беше аспирин и някой други препарати, които аз й давах. Тя пиеше, възприемаше тези неща, пиеше и билки. И след един месец този отток по ръцете полека-полека започва да спада, започват да мърдат. Следващият месец тя пак се възстановява и на третия месец тя вече може да свири. Обаче, точно почне да свири и тези болки, този пристъп се прехвърля върху лакетните стави. Пакетните стави отведнъж се зачервяват и се подуват. Как се подуват? Все едно, получава се подутина с големината на яйце. Ама съвсем сериозно ви казвам. Аз съм лекар и за пръв път виждам тези неща. Знаех ги като теория, но такова нещо за пръв път виждах. Това е пак, минават два-три месеца, тя пак не може да свири, защото лактите я болят. След това започва и се прехвърля върху раменната става - на рамената. И се получават две бучки колкото юмруци. Ама то нещо невероятна работа -зачервени, боли я, плаче, реве! Как ще може да свири? А аз знам, че това нещо го правят нарочно, за да тя да не може да свири. И така половин година се бориме, но не половин година, цяла година се бориме. Тя не може да почне. Ние направихме опитите, опитите бяха сполучливи.
Но ние не можем да почнем да правим записите от тези атаки срещу нейното здраве! Значи първия етап, атаките бяха от т.н. „последователи на Учителя", които идваха и ми пречеха с техните посещения. Втората атака беше, че им губеха времето и им взимаха силата и енергията. Третото нещо - аз, което давах като сила и енергия, и ги заредя, те ги изразходват за съвсем други неща. Борис отиваше да работи на мозайка, тя се занимаваше с други.
И накрая какво? - Нищо! Пълен провал по всички линии! Аз направо беснеех. Аз не можех да се примиря. А Онзи, Който ръководеше отгоре, той също беснееше! Водеше се борба на живот и на смърт. И аз казвам: „Чакайте бе, вие какво правите бе?" Тя казва: „Аз съм болна." -„Да, разбирам, че си болна. Ще оздравееш, ще почнеме работа. Обаче вие в момента, когато оздравеете, почнете да се занимавате с други работи." - „Ама казва, това е важно." - „Кое е важно бе? Нищо не е важно!" - „Как да не е важно?" - „Ами не е важно."
И накрая какво стана? На следващата година вече, беше 1972 година, значи 1971 година боледува, 1972 година що годе се възстанови. И полека-полека тя почна да репетира, и започнахме да направиме първите опити.
