Следващата седмица, когато отивам, първо се моля. Тя сяда на пианото, аз заставам на половин метър от нея. Аз разпервам ръце над нея като чадър, и я пазя от оня сноп - от черния сноп! Пускам магнетофона, тя почва да свири. Аз виждам ония как бият със снаряди и с бомби отгоре. Обаче, аз съм застанал над нея, разперил съм ръце на половин метър над нея, застанал прав. И така я охранявам. И така записахме първата песен. След това казвам: „Хайде сега да я пуснеме, да я чуеме." Тя сяда на своя стол, слуша и казва: „Ама аз още не мога да свикна така, както я е записало пианото." Казвам: „Ще свикнеш. Магнетофона е хубав, записа е добър. Е, сега харесва ли ти?" - „Ама още не мога да свикна." - „Сега казвам, има ли някаква грешка тука при изпълнението?" Тя слуша, слуша и казва: „Тука има една мъничка грешка. Може без нея." Казвам: „Слушай какво, ще повториме отново." И така, тя пак сяда на пианото, аз заставам зад нея, разпервам отново ръце, и започва битка! Тоест, аз съм заварил как американските бомбардировачи пускаха бомби над София, дори те разрушиха нашата къща, и нямаше къде да живееме. Тук се случи същото. Бомбардировки!
Така, че тези бомбардировачи идваха отгоре, пикираха, спускаха се надолу, пускаха своите бомби над самата Мария - да експлодира, да я няма и да не може да запише нищо! Но с моите две ръце, представляваха зенитна артилерия - аз я отбранявах. И така записа първите две песни, след 3-4 месеца опити.
Идва Борис Николов и тя казва: „Дай да му пуснеме песента, да видиме дали ще му хареса и дали ще я одобри." Казвам: „Добре, пускаме я." Той слуша, слуша и казва: „Добре." Слуша и втората песен, и казва: „Добре." Казвам: „Значи, след 3-4 месеца едвам, записахме две песни!"
