А сега Учителят Го нямаше, Изгревът беше разрушен, те бяха възрастни, но този живот още съществуваше в тях. Но той бе покрит с една забрава и трябваше някой да дойде, да вдигне завесата и булото на забравата, и полека-полека да почва да тегли и размотава всеки един спомен, който беше навит като кълбо в нейното съзнание. Всеки път, когато записвах, знаех много добре, че тя няма да може да свърши тази работа, и че аз съм този, който трябва да я свърши. Бях напълно убеден, напълно убеден и с категорично ясно съзнание, че тя няма да може да си довърши работата, че изобщо не може да свърши никаква работа!
Обикновено, когато отивах в нейния дом Борис го нямаше, тя ме почерпваше с кафе или с чай по мое желание, поднасяше някой от нейните сладкиши, които тя правеше, и правеше с много голямо умение. И понякога, без да иска започва да разправя някои преживелици, нещо, което беше се случило днеска и утре с техните посетители, и постепенно се прехвърляше на някой разказ от времето на Учителя. Аз взимах и записвах. После идваше Борис от работа, разговаряше с мен. Разговорът се прекъсваше между Мария и мен, прехвърляше се на друга тема. Борис не виждаше, че аз записвам, защото аз през същото това време работех и с него по малко. Ако единия нямаше условия вътре в себе си, трябваше другия да има условия вътре в себе си, и трябваше да отида при другия, да работя с другия, за да не си губя времето. Така аз смятах. Но какво се оказа? Когато Мария няма вътрешни условия, когато е болна, Борис също нямаше вътрешни условия - и обратното. Те бяха свързани и влиянията и настроенията от единия, се прехвърляха на другия. Така, че и този мой опит се оказа безуспешен!
