Социална драма. Севлиево: книгоизд. Братство, [1946]. 48 с.
САВА КАЛИМЕНОВ: Идеята за общ труд, за общи блага, за разпределение на благата справедливо, може да се донесе само от Религията на труда, която ще донесе равенство, братство и свобода между хората.
Стефанов: Принципа на кооперацията е добър - равни права, равни гласове. За сега, обаче, ние не можем да почнем с него. Но не е изключено преминаването към кооперативната форма, когато бъдем сигурни, че от това няма да произлезат някакви опасности за предприятието и за неговата правилна насока.
Марин: Нека да почнем така. Нека бъдем предпазливи. Бъдещето е в наши ръце и ако се наложи, промени ще можем да правим.
Всички: Приемаме, приемаме!
Стефанов: Много добре, благодаря ви.
Георги: Ние, ние трябва да благодарим.
Стефанов. Не е нужно. Сега, когато разгледахме по-важните точки на договора, аз искам да кажа няколко думи върху предстоящата ни работа.
Гласове: Говорете, говорете!
Стефанов, (след една минута мълчание, с вълнение). Драги мои съработници, с няколко само думи, накратко, аз искам да набележа пред вас посоката, по която трябва да се движим и целта, която трябва да си поставим за постигане, така, както ги разбирам аз... Нашата задача е голяма, обширна. Нашата задача е велика и свята. Тя не се състои само в това, да уредим за себе си и за своите семейства един добър, охолен живот. Това, на което ние днес слагаме начало, трябва непрекъснато да расте. То трябва да развива все по-голяма и по-голяма дейност, да привлича все повече и повече хора, да се разширява всестранно. Защото ние не ще го правим само за себе си, а за всички. Защото неговата най-важна цел е - да послужи за образец, да посочи един от пътищата, които водят към новия живот, към новия свят на социалната хармония и на общото благоденствие.
Обединявайки се, разчитайки всички заедно един на други, ние представляваме вече една огромна сила. Тая сила ще расте, от ден на ден, от година на година. От нас се иска само стегнатост, самодисциплина и фанатична преданост на това свято дело и тогава пред нас не ще има нищо непреодолимо.
Виждате ли там (сочи в прозореца) в подножието на отсрещния хълм, гдето минава шосето за Габровница. Тази земя, повече от сто декара, е вече наша, внесена е в предприятието от нейните собственици земеделци, които са сега тук при нас, наши съработници.
Там, на простор, на светлина и чист въздух, ще изградим ний нашето предприятие. Там ще му дадем ний тоя тласък напред, който то заслужава. Ще вървим все напред и напред, докато нашето общо предприятие се превърне в цяло едно заселище, което да бъде за образец, за пример и идеал на мнозина, които решат да вървят по този път.
Върху бездната, която отделя днешния свят от бъдещия, ний трябва да изградим един здрав и сигурен мост - моста, който води към бъдещето. Това е нашата задача и за нейното постигане ний трябва да работим с всичките сили на ума и на тялото си.
На хоризонта на нашите дни аз виждам зората на една нова религия, която безшумно, но всепобедно изгрява: това е Религията на Труда, това е вярата, че с ръцете си и с ума си всичко можем да направим, щом сме в хармония със законите на живота. Това е нашето живо дело, пред което всички теории и спорове неминуемо ще замлъкнат.
Трудът е, който твори чудеса. Трудът е, който създава нови светове, трудът е, който ще преобрази живота. Ние нямаме никаква причина да чакаме, да отлагаме, да смятаме, че това или онова събитие ще ни даде възможност да работим за изграждането на новия свят. Не! Още днес, при тия условия ние можем да започнем това.
Няма непреодолими пречки. Няма причини за отлагане на нещата. Дето има съзнание и творческа енергия, там всичко може да се създаде. Ние, всички заедно, трябва да докажем това си изграждането на нашето дело, тъй, както аз сам го доказах, започвайки, преди двадесет години, като прост работник.
Вървейки по този път, пътя на предания, радостен труд, нашия успех е осигурен. Ние ще достигнем това, към което се стремим.
Гласове: Вярно! Вярно!
Стефанов: С тия думи аз завършвам, като ви благодаря много за вниманието, с което ме изслушахте и за сърдечното участие, което взехте в обмислянето и приемането на нашия план за работа. Многото, което още може да се каже, нека остане в нас. Вместо да го изкажем и чуем, нека по-добре го видим като живо дело.
***
Мария: (с вълнение). Ти победи, Ваньо! Ти си силен, много силен! Силен в любовта към доброто! Силен в любовта си към нас! ...
Хиляди разочарования претърпях! Пет години, цели пет години! ... С много хора се срещнах, но никъде не намерих твоята доброта, твоята любов, твоята преданност. Навсякъде търсих теб, във всички срещнати търсих да открия тебе, да видя в тях нещо от тебе, но никъде не те намерих... И ето ме днес тук, при тебе, в краката ти, пак твоя, завинаги твоя!...(разхълцва се) Прости ме! ... Прости ме!...
Стефанов: (гали я по челото). Мила Маро, след като минахме през страданието, ние днес сме много по-силни. Ний днес сме много по-здраво, много по-тясно свързани!... Ние днес заедно, аз, ти и Иванка, (привлича и двете едновременно към себе си) представляваме вече едно с нищо неразделимо единство...
(Чува се фабрична свирка).
Ето, ето, чува се зовът към радостния творчески труд!... Ето призивът към светлата песен, към радостния химн на труда. Ето началото на великата симфония на човешките воли, които в мощен такт изграждат светлите строежи на новия свят... (след кратка пауза).
Труд! Свещен, благодатен, благословен от Бога труд!... Светло причастие на душата към доброто! Смисъл, радост и упование в живота ни! Велик човешки труд, чрез който ние ставаме съучастници в творчеството на природата, на Бога - само ти ни приближаваш към великото в живота, само ти ни даваш възможност да осмислим живота си, да заслужим с пълно право името човеци!
Мария: (развълнувана). И аз искам да работя! Аз за това дойдох! Искам, искам да взема участие в твоето дело! Ще работя всичко, каквото мога! Макар и твърде късно, ще намеря своята радост и своето щастие в труда при тебе, близо до тебе, за тебе и твоето дело!
Иванка: (умолително) Тате, и аз искам да работя! Аз току-що свърших гимназия. Искам да следвам индустриална химия, ще я уча с любов и желание. Ще я усвоя добре и след това ще дойда да работя завинаги, тук, при тебе. Нали, тате?
Стефанов: (просълзен от радост). Да, дете мое! Да, така ще бъде, дете мое!...(като че ли на себе си) Моите идеали, моите желания се осъществяват... Аз съм щастлив, аз съм безкрайно щастлив...Ние, тримата, ще бъдем винаги безкрайно щастливи.
(Отново се чува фабричната свирка. Стефанов, като че ли внезапно сепнат, се изправя). Ето, дългът ме зове...Аз трябва да отида...Трябва да отида, там, при тях...После пак ще се върна, ще дойда...
Мария и Иванка: (заедно) И ние, и ние ще дойдем с теб! И ние ще дойдем!
Стефанов: Елате с мен! Елате, щом желаете! Вие ще чуете великата симфония на труда! Вие ще видите великото дело за изграждането на новия свят! Вие ще почувствувате сладките тръпки на творчеството! Елате!
(Прегръща ги, заставайки по средата им и тримата, с бавни крачки се отправят към вратата. В това време, преди да достигнат вратата, Стефанов, обзет от вълнение, извиква) :
