3.5. СЪРБИ И БЪЛГАРИ
Преглед
Братство, Севлиево. Г. 6, бр. 78, 24.12.1933, с. 1.
От десетина дни насам колоните на ежедневните вестници се пълнят с дълги описания за посещението на т. величества българския цар и царица в Белград и за предстоящето все по-тясно сближение и уреждане на всички спорни въпроси между двата братски народа.
Заедно с техни величества, в Сърбия са били и много представители на Софийската преса. От описанията на преживяното там, се вижда ясно, че целия сръбски народ, цялото население на Югославия, от малък до голям, от царя до пъдаря, учени и прости, богати и бедни, са обхванати, като един единствен човек, от непреодолимото искрено, изходящо из дълбините на душата желание, час по скоро, на всяка цена, да се тури край на враждата между двата народа, да заживеем в братско разбирателство и сътрудничество. Сцените на неподправения възторг, на искрените братски сълзи, на изненадващото въодушевление в целия сръбски народ ни говори, че тук имаме работа с едно дълбоко, сериозно, достатъчно обмислено и напълно назряло решение и отношение на тоя народ, в неговата цялост, да ни подаде искрено братска ръка, за да се заличи всичкото лошо минало и да се тури начало на нещо ново и хубаво. Спонтанният възторг, който е обхванал цял един народ само при мисълта за осъществяващото се сближение, радостните викове „Да живее България" и т.н. при вида на всеки, какъв да е българин в Белград, показват, че в душата на този народ има рязко, категорично решение, че върху идеята за сближението там много и отдавна се е работило, и всичко това е нещо напълно реално, трайно и сериозно, а не временен пламък на нетрайно увлечение.
Гласът народен е глас Божий. А това, което е в Югославия, е в пълния смисъл глас на целия народ, без изключение. Така трябва да бъде навсякъде. Така трябва да бъде и тук, в България.
