115. НЕВЕЖЕСТВОТО НА УЧЕНИЯ И ОТРИЧАНЕТО НА БОГА
В.К.: Тука виждам съобщение „Песни от Учителя”. Ти не си ги издавал. С.К.: А не, не. Рекламирам. В.К.: „История на изкуството" от Николай Райнов. С.К.: Да, това са от том III до том XI, а те са май 12 тома, може онзи да не е бил излязъл още, последния том.
В.К.: Вестник „Братство", брой 245, „Сфера на Урана" на Георги Радев.
Вестник „Братство", брой 249. И като касиер-счетоводител дойде Елвелюри, 1939 г. С.К.: Да.
В.К.: Брой 250, негови стихове. С.К.: Когато образувахме Трудова задруга „Братство" в Севлиево, той дойде там със семейството си да завежда така писмената работа. Седя известно време и напусна така. В.К.: Тука виждам едно-две стихотворения. С.К.: Да, той е дал това, преди това още е давал стихотворения, пък аз на никого не съм отказвал, кой каквото е пращал, слагал съм, което търпи критика поне донякъде. Може нали, да не е съвсем слабо, но го слагам в „Братство".
В.К.: Тука виждам вестник „Братство”, брой 257, „Пролетно утро на белия връх” - „Г.К.” С.К.: Да, това ми го искаха някои. В.К.: Как се казваше Георги? С.К.: Казанджиев, той почина, и той. Той бил първоначално при толстоистите, после така оценил Учителя .станал пак.
В.К.: Вестник „Братство”, брой 263. С.К.: А, тоз пък Кирил Чолаков, който изкарваше Учителя, както и всички други гении ги правеше все за такива, за ненормални така, за което написах „Невежеството на учения”.
B.К.: Вестник „Братство”, брой 263. С.К.: Той е продължение от другия. В едно списание беше написана някаква статия, то и Учителя беше подредил с тях. Ей продължение от миналия брой. Я да видим какво е. Та аз му отговарям тука. А, ето го, оттук почва. В.К.: Значи ти го опровергаваш? C.К.: Някой си Чолаков, да. Лекар някой, обаче д-р Чолаков. ей тази статия е, тя в няколко броя е 263, 264. Казаха ми после, понеже някои от привържениците му се обърнали към него, към Чолаков, да се произнесе затуй, за моята статия, а той рекъл: „А, той тоз я е писал по кафенетата някъде." По кръчмите съм си писал статията, тъй се произнесъл. Както и да е, де. Тъй ми казаха сега, доколко е верно.
В.К.: Вестник „Братство", брой 265. Тука виждам, че Жорж Радев някъде към 1940 г. си заминава. С.К.: Да. В.К.: „Георги Радев премина прага на земния живот". Значи това е крушението на материализма.
СТАТИЯТА „ЗА НЕВЕЖЕСТВОТО НА УЧЕНИЯ”
ОТ САВА КАЛИМЕНОВ
отговор на статия на психиатъра д-р Кирил Чолаков
срещу Учителя Дънов
ЗА НЕВЕЖЕСТВОТО НА УЧЕНИЯ
Братство, Севлиево. Г. 11, бр. 263, 23.06.1940, с. 1-3.
Няма нищо по-лесно от това, да отречеш, да осъдиш и отхвърлиш всичко онова, което не познаваш и не разбираш.
Има един вид невежество, което от всички други видове невежество е най-гордо, най-самонадеяно, говори с най-голям апломб, подкрепя се с най-много и най-разнообразни доказателства и заблуждава най-много и най-успешно. Тъкмо затова то е и най-опасно. То е - невежеството на учения.
Разгърнете историята на човечеството и вие ще видите, че всички велики истини на живота, безралично към коя област те спадат, дали към областта на чистата наука или към тази на приложните знания - са били отричани на първо време, винаги, навсякъде, безогледно и на всяка цена, преди всичко от учените хора на тяхното време.
Има ли някакво важно откритие в областта на науката и на практическия живот, авторът на което да не е бил посрещнат първоначално с хули, да не е осмян, подигран и отречен, да не е направен на луд от страна на своите колеги учени, които притежават достатъчно познания, за да говорят със самочувството, със самоувереността на учения, но които нямат достатъчно дълбочина и смелост да потърсят или дори само да допуснат съществуването, извън общопознатата и добре известна там действителност, на нещо повече, на неизвестни там закони и истини, на една друга, непозната там действителност, чието разкриване би хвърлило съвършено нова светлина върху познатото там и върху живота въобще? За да не изглеждаме голословни и да дадем малка представа до каква абсурдност може да достигне невежеството, заслепението, консерватизма и страха на някои учени от всичко ново, ще дадем само няколко примери. Всеизвестно е, че Галвани беше наречен луд от колегите си учени и бе подхвърлен на цяла редица недостойни подигравки от тяхна страна, когато излезе пред света със своето епохално откритие на електричеството. При откриването сателитите на Юпитера, учените астрономи са отказали да гледат в телескопа, защото са вярвали, че тяхното съществуване е теоретически невъзможно. Когато Едисон е открил фонографа, академията на науките, която трябва да разгледа неговото откритие, се е произнесла, че това е чисто и просто една вентриложка измама /говорене чрез стомаха/ и т.н. Изобщо, всяко истински ново нещо, всяко по-важно и противоречащо на пръв поглед с дотогавашните схващания откритие е било посрещано враждебно от хората на науката...
Защо това е така, не е много трудно да се разбере. Известно е, че както в човека изобщо, така и частно в учените, съществува един консерватизъм, един стремеж да се запази достатъчно почва под краката им, върху която да могат да се обосноват досегашните техни знания и схващания. Следователно, всяко нещо, което повече или по-малко разколебава тази почва, всяко нещо, което подхвърля на съмнение здравината, целостта и солидната обосновка на изгражданата с толкова усилия и труд научна постройка е посрещано като нежелано, като внасящо смут и разколебаване в умовете и душите и бива отхвърлено като такова. Но кои и какви са били тези учени, които винаги са отхвърляли откритията, нововъведенията, които винаги са се държали враждебно към всяка нова истина, която идва да осветли, да разкрие нова област в живота на човека или на природата? И дали и нашето време не гъмжи от такива „учени", които не са способни да направят нито крачка напред, от това, до което веднъж са се домогнали и което за тях е една непоклатима основа и несъмнена истина? Най-сетне, кой е истинския учен?
Да натрупаш в главата си една голяма маса от знания, доказани, проверени, систематизирани и подредени в една стройна, логична система, да се специализираш в известен клон на науката, като обремениш паметта си с безброй факти и подробности, с цяла редица положения, закони и изключения на законите в дадена област на науката или живота, според нас това не е отличителния белег на истинския учен.
Това са по-скоро машини за запаметяване, „натоварени камили" с разкрити и обработени вече знания, както казва един мъдрец на нашето време, отколкото учени в истинския смисъл на тази дума.
Такива са днес всички ония „учени”, в чиито души съществува една здраво вкоренена „фобия” против всичко „окултно” и които се нахвърлят с ярост, с всички простени и непростени средства против всичко, което е от естество да разколебае основите на материалистичния мироглед.
Да отречеш нещата, които не познаваш и които хвърлят известна сянка и предизвикват известно съмнение върху здравината на твоя мироглед, това не е никаква ученост. Това е чисто и просто един страх пред истината, това е един вид умствен мързел, това е дълбоко скриваното в душата, подсъзнателно желание да останем незасегнати, да останем на спокойствие в умственото здание, в което се приютяваме. Това е един истински, сериозен и основателен страх за днешните материалисти от всякакво покушение срещу техния идол - стройно изградения материалистически мироглед, с когото те са се срастнали и от когото те на никаква цена не биха искали да се разделят.
За всички учени и неучени, образовани и невежи подръжници на материалистическия мироглед, всяко нещо, което подкопава из основа или хвърля под съмнение здравината на техния мироглед, е невъзможно и недопустимо.
И това е същината на тяхната ученост и на тяхната логичност, които те отричат у другите: не съществува и не е възможно да съществува нищо такова, което да разклати, да обори, да постави под съмнение „научния” материалистически мироглед.
Как другояче може да се нарече това поведение на учените и неучени материалисти, освен консерватизъм, умствен мързел и страх от истината?
Ако ти действително търсиш истината, ако ти наистина си способен да отидеш след нея докрай, аки ти наистина я обичаш повече от всички свои и изобщо човешки фетиши, то ти трябва да я приемеш, ти трябва да я последваш и да извадиш от нея всички необходими заключения, дори и тогава, когато те събарят из основа целия твой досегашен мироглед, дори и тогава, когато трябва да се разделиш завинаги с всичките си възлюблени и скъпи за сърцето ти схващания за човека, за живота и света
Тъкмо това учените материалисти не могат да направят, тъкмо тази голяма задача те не се чувстват способни да разрешат. Тъкмо тази безрезервна преданост към истината, към самата истина, липсва у тях, и затова те се дърпат уплашени при всеки намек за факти, за действителни явления и събития в живота, които са от естество да разклатят основите на възлюбления им и според тях непоклатим, единствено възможен и единствено научен материалистичен мироглед.
„Невъзможно” - ето думицата, която веднага изпъква на устата на всеки материалист, па бил той и най-учения измежду тях, винаги, когато на вниманието му се предлага някой факт, който нарушава стройността на неговата система на схващания.
„Невъзможно”-Да! Защото отвръщате погледа си, защото отказвате да се занимаете и да разгледате сериозно един сериозен въпрос, и защото, като камилската птица, предпочитате да наврете главата си в пясъка, за да не видите опасността, която заплашва изкуствените построения на вашия ум.
Но отгде вие, господа, можете да знаете кое е възможно и кое не е? Въз основа на какво се чувствате достатъчно способни да определяте границите на възможното в живота и света? И дали тъкмо това, което вие считате за невъзможно, не представлява онази велика действителност, всред която вий самите живеете, без да я забелязвате? Защо, поне за момент, да не допуснете, че може да съществуват и неща, които са от естество да обърнат наопъки цялата ваша представа за света, още повече, че цялата история на човечеството и днешния живот упорито настояват на факта за тяхното съществуване? Защо да не допуснете, че „невъзможното” за вас е такова, само защото не го познавате?
Лесно е да се отрече, да се обяви за невъзможно и да се остави без всякакво внимание всичко, което е от естество да подкопае и събори основите на материалистическия мироглед. Трудно и много трудно е, обаче, да се разделим с идолите на ума си, да скъсаме сърдечната си, емоционална връзка с това, което с десетки години сме леляли и пазили като наш възлюблен мироглед и отказвайки се от всеки предразсъдък, от всяко предубеждение, ставайки напълно независими и безпристрастни, да отидем до край след стъпките на истината.
Към това убеждение ни довеждат писанията на някои наши и чужди учени, които са обявили под строга „научна” възбрана областта на окултното и които не пропускат всеки удобен случай не само да отрекат неговата действителност, но и да хвърлят срещу личността на изучаващите окултизма всички възможни обвинения и нападки.
Какво по-лесно и удобно средство да постигнеш целта си от това, да припишеш ненормалност и психопатичност на всички, които приемат и поддържат едно учение, противоречащо на твоя материалистически мироглед?
Как най-лесно ще обориш вярата в действителността на окултните истини и да всееш недоверие и предубеждение срещу всички възможни прояви на една свръхсетивна и непозната теб действителност, освен като обявиш всички, които говорят за нея или твърдят, че имат известни опитности от тоя характер за маниаци и душевно болни?
Подобни писания, вместо да са „научни изследвания”, за каквито претендират, всъщност, не са нищо друго, освен едно майсторско, умело и самоуверено замаскиране на едно голо „учено” невежество, на една неспособност да погледнем по-далеч от това, което е под носа ни, на една непростена за учения закостенялост, предубеденост и ограниченост. От този характер са и претендиращите за голяма авторитетност писания на д-р Кирил Чолаков в последния брой на сп. „Душевно здраве”, който в своята галерия от „Именити психопати", наред с цяла редица велики представители на човечеството, е поставил и Учителя на Всемирното Братство, Петър Дънов.
В следния брой на в. „Братство” ще разгледаме, въобще доколко основателни са тия твърдения за психопатичността на гения и изобщо на надарения човек и в частност, дали наистина склонността към изучаване на „окултното” е белег на психопатичност.
Сава Калименов
