В.К.: А кога се ожени? С.К.: 1929 г. Ах, ний тогаз мислехме да не се женим изобщо. Идеята у нас като всички млади така беше, че да не се женим, без Учителя да ни е казал така. Нали от теософската литература, обаче така мислехме, но как да ти кажа, почти всичките отпаднаха. Останаха да речем единици, които не се ожениха, да речем Боян Боев. Паша Тодорова, някои други така останаха, но почти всички се изжениха. А пък аз влязох в тоя капан така, като смятах, че ще живеем братски, дявола тъй ме подлъга мене, ще живеем братски.
B.К.: Я ми разкажете случая, Вие сте ми го разказвали как сте дошли тук при Учителя да споделите нещо с Него и са присъствували някои сестри. И Той, Учителя се обърнал и казал; понеже Вие сте отишли при Учителя с някакви идеи по отношение на печата в Севлиево и т.н. Имало някакви сестри. Ти си заминал и Учителят се обърнал към някои от сестрите и казал: „Той сега, казва, баща му ще го ожени!”
C.К.: Ще ти кажа този случай, ще го разкажа. Той е пак във връзка с тия работи. Той стана още първата година - 1926, когато аз нали напущам София и решавам, отделям се от печатницата нали, оставям ги да си продължават, обаче аз решавам да си отида в Севлиево, защото виждам, че тук няма простор да се проявя и да реализирам идеите си, тука ще бъдеш само един словослагател и нищо друго и Жечо Панайотов ще ти плаща накрая. Пък аз гледай да ти кажа: аз когато в „Посредник" постъпих на работа, аз така идеализирах тия неща и тия хора дори, които бяха, като смятах, че там изобщо пари не се плащат, не се получават, просто тия хора ми се струваха като светии там и просто, когато, като постъпих първата заплата просто ме беше срам и трудно ми беше, как ще взема пари за работата, която е не при нашите, а при толстоистите. Просто мъчно ми беше, тежко ми беше и просто да посегна и да взема пари. Щото аз го смятам, там, че всички работят без пари, тъй си мислех, пък то не било така. Но всеки случай те бяха пак предани, идейни хора всички. И освен това тези, които са платени, вечер идваха редица хора, които са чиновници, идват от работа да помагат там, те вече без пари така, нали, да сгъват, да адресират, защото тя беше голяма работа на „Посредник". В.К.: Какво правехте точно там? С.К.: Нали толстоистите те издаваха вестник, книги и т.н.
Аз работих при тях в София, работих преди да почнем печатничката на ул. „Оборище" № 14, работих при тях. Гледай какво, аз 1927 г. заминах за Севлиево. Но за тоя случай, който казах беше така: първата година, когато аз заминах, значи то ще е било 1927 г. Извикват ме тук в София, аз бях при баща си вече, извикват меда помагам в печатницата, понеже имат спешна работа.
Въпросът беше да се издаде книгата, съборната книга за 1927 г. -беседите. Всяка година се издаваха съборните беседи, цял един том се издаваха от Съборните беседи и ми извикаха. Не знам, Паша ли ми писа, Влад ли ми писа, кой ми писа, обаче аз веднага се отзовах така да дойда да помогна и присъединих се там, всички се съсредоточихме да издадем съборната книжка, която е 300-400 страници. И пак сме ги печатали на печатницата на „Земеделско знаме”, така продължаваше тази работа, щото тази печатница в бараките на ул. „Оборище” не можа да стигне до машина. Така си остана. И колко време съм стоял, може би около един месец горе-долу, за да се завърши този том за събора. Завършихме тази работа.
Сестра Паша, тъй да се каже ни покани всички нас, които сме взели участие работници в тази книга у тях на вечеря и едновременно и Учителя, тъй беше и ние всички, които печатихме. Пък сестра Паша беше, как да ти кажа, за нея не зная какво да кажа, тя беше един човек, който, точно като Боев, тя е изиграла най-главната роля, ако имаме ний може би 100-150, не ги знам точно колко тома беседи, обаче това е до голяма степен неин труд, тъй да се каже и душа и тяло, и всичко вложено в нея, в такъв смисъл, защото всичко е минавало през нея. Тя е един човек, който е абсолютно предан на делото и абсолютно нищо не я отклони. Аз знам, че тя има много случаи, когато всички отиват на Витоша, би трябвало и тя да отиде, обаче тя остава, защото има работа върху беседите. Те трябва да се печатат, пък и печатарите и те искат, готови беседи. И тя трябва да работи и денем и нощем, да им дава. Нали като тръгне работата, понеже всичко през нея минава окончателно така в редакция, ние искаме, без да ни иде на ум, че тоз от когото искаме, той с последни сили и нощем и деня, щото ний да речем работим там осем часа, пък за нея няма час, тя работи, понеже трябва да се даде материал за набиране. Та сестра Паша ни повика и тука стана това, за което става дума де, не знам сега там какво сме говорили, що такова, не мога да си спомня. Обаче така Учителя беше, бях доста близо до Него, не знам между Паша и така през двама души ли, как бяхме, не си спомням, обаче понеже така си имаше общи разговори, различни, тихичко си говореха различните. И може би сме били десетина души там с Паша и с Учителя, по едно време, така малко като заглъхна разговора, че Учителя така тихо казва на, изглежда за мен говореха, де, „Ах, той сега като отиде там, баща му ще го ожени". Нещо така горе-долу тез думи, баща му ще го ожени. Аз изведнъж потреперих, исках да скоча, но не можех.
Изведнъж така в себе си, казах някаква дума „Няма да стане", каква дума беше, обаче за мен това беше неприемливо, защото аз абсолютно не можех да приема, че ще се женя. Защото аз съм посветен на делото, за женитба не мислехме не само аз, ами и почти всички, и така изведнъж в мен реагирах, но разбира се така с една дума само. И не се каза нищо по този въпрос, щото не смея пък да противореча на Учителя, но туй мене така ме стъписа, как може да се оженя. Обаче Той тихичко така каза: „Той баща му сега ще го ожени”. Та такъв беше случая и като завършихме, аз се върнах пак в Севлиево 1927 г.
