Последния ден на събора - сряда, 8 ч., осмата беседа "Явно говорих". Дните се изнизаха като перли, богати на слънце, богати на небесна синева, ярки с всичко, което бе свалено, дадено, казано на учениците. Пътят блестеше и никога, както през тоя неповторим събор, светлината не е била толкова обилна, пътят толкова красив и живота толкова богат. Повече и не можеше да се желае.
Беседата започва с един кратък коментар за 18 гл. от Йоана. Към него с неотразима сила и замах Той прибавя: “Бъдещето е на Христа, светът е Негов. Правдата е Негова. Той е носител на Великата Истина. Всички трябва да бъдем носители на Великата Божия Истина. Ще добием радост и веселие, ще живеем според Божията Любов. Тогава всичко в света се освещава. Слънцето, звездите, всичко в света е създадено, за онези, които са родени да свидетелствуват Истината.”
Звучи странно, звучи тържествено, прилича на звезда - един сигнал и призив към всичко онова, което навремето Христос донесе и направи. Усещаш, че сега на този заключителен празничен час присъствува и Той. Отношението на Учителя към Него тук получава своята непосредствена сила и красота. Заел е Той първото място - осемнадесетата глава от Йоана продължава да свети -“Явно говорих”. Говори и сега и ще продължава да говори, защото бъдещето е Негово. Тоя час, един от последните през тия дни, сякаш е обвит в някакво златисто сияние. Само слушаш и само гледаш и усещаш, че незабравимото като светкавица прорязва твоето небе, за да се разсипе като искрящ водопад от светлина вътре в тебе, в душата ти, за да не го забравиш никога, за да го преживееш всякога, когато дойдеш в контакт с това време.
Разбираш и усещаш, че всичко е толкова необикновено наситено, не само с много светлина, но и с нещо друго, което не знаеш как да окачествиш, думите не стигат, чувството прелива и надвишава всичко, което е прието, спокойно - като течуща вода, която е премного бистра, за да кажеш нещо или прибавиш нещо. Искаш да говориш, а мълчиш, само мислиш и сякаш отдалеч повелително меко и твърдо идва глас, който ти казва: “Ние седим пред лицето на Бога”. Вече разбираш, цялата постановка ти е ясна, тя вече не е нито тиха, нито спокойна - съборна, а шуми като раззеленила се гора на пролет, чието
тържествено прииждане усещаш. Една музика неповторима сякаш никога преди това и след това няма да посрещнеш пролетта - пролетта на 1927 г, тоя величествен час, когато дефилираш пред лицето на Великата Реалност. Да можеше този час да се удължи, да стигне до безконечността и ти, обикновения човек да усещаш, че всякога, по всяко време си застанал пред Неговите очи. Как трябва да изглеждаш, как ли си изглеждал тогава, с какво си заслужил тази привилегия да заемеш това място и да си почетен от тази благодат небесна и от това внимание. За втори път преживяваш този момент - в началото на събора и сега в края.
Задъхани от вълнение стигаме до последните страници. И там, точно там накрая се спираш. Последните минути на утринното Слово, последните заключителни Слова на Беседата. Драматичната и трагичната глава на Йоана е останала далеч, в друг свят - пред тебе сега се разкрива един изглед, един простор, който грабва сърцето и очите. И не желаеш да го подминеш. Прикован си там и не само четеш, не само слушаш, не само чувствуваш, не само се радваш и благодариш, а мислиш. От думите, които изпущат топли искри, ти грабваш една и тя те носи и осветлява цялото това небе. Казваш сега последен дар на един събор, не, последен дар на един живот - живот на ученика, поел този път не с празни ръце. Пет дни преди това и този шестия - шест работни дни, сътворението на света приключи, слушал си само за ученика, само за новото, само за голямата работа, която те чака и която никога вече нямаше да стихне. Началният тон е вече даден, а казаното в тия последни страници звучи като заключителен акорд, който никога не трябва да бъде забравен от учениците - никога. Те ще трябва да го съхранят в най-свещения кът на душата, да го имат винаги под ръка, да бъдат винаги на своето място като ученици и като работници - жътвари.
Цитираме: “Отсега нататък, каквото и да правите, вършете го заради Бога, заради Неговата Любов. Това изисква новото учение, новият живот от всинца ни. Ние трябва да се отличаваме от другите по това, че имаме един велик принцип, една велика идея, за която сме готови и на огън да ни турят и на бесилка да ни увисят и на кръст да ни разпънат - всичко можем да понесем. Ако ни турят на огън, като дървата ще горим, работа ще вършим, но няма да изгаряме. Ако ни превърнат във вода - жаждата на хората ще уталожим, но никога няма да се давим. Ако ни направят на въже за всичко ще служим, но никога за бесилка на хората. Ако ни направят на перо, всичко хубаво ще знаем, но никога смъртна присъда няма да подпишем.”
Цяла концепция строго принципна, по която ще живеят новите хора, праведните, учениците, които отричат всичко онова, което носи белезите на безлюбието и насилието, които навремето Христос откри на Оня връх, когато пред Него бяха Мойсей и Илия. “Твоите закони не успяха, а твоето насилие не разреши задачата. Кедрон помрачи блясъка на Любовта. Сега аз ще направя другото.” Направи го и доказа, че беше прав. Учителят го направи сега, по начин присъщ само на Него, меко, просто с малко думи отрече цялата правна и наказателна система. Може да звучи в тия страници като литература - зависи, ала зад хладните води кипи лавата - отрече цялото насилие и очерта цялата програма за новите хора, за праведните, за учениците. Ние не горим, не давим, не бесим, смъртни присъди не подписваме.
До 1927 година - близо три десетилетия Той говори, работи, служи, лекува, учи този народ - тая своя публика и аудитория - проста, скромна, жадна, ала готова да слуша, да работи и да мисли. Тя бе обработена, изваяна по закона на свободата и на Любовта. Сега на нея можеше вече да се каже: Ново време е, старото вече е отживелица със старите оръжия няма да воюваме, но с новите. В ход сега ще турим Любовта, Истината, Правдата, Светлината, Доброто. На земята се раждаше нов човек и ние ще му помогнем не само да усвои новите принципи, не само да ги разбира, но и да ги живее.
Каза го и не спря там, не стигаше само това, още нещо, още, още...
Двадесет и четвърти август 1927 година, първата беседа през този последен съборен ден - още нещо.
Стоиш пред това Слово, четеш, слушаш и вече не си там, а летиш над целия свят при всичките хора, и не си, не си обикновен човек, който не разбира нищо от целия безпорядък на света, а живее в някоя далечна и нереална област - ние учениците нямаме претенции за нищо и на ум не ни е дошло да застанем пред гишетата на съвременната държава, нека си върши тя работата си, както намира за добре. Не се месим в нейните дела, но и тя не искаме да се меси в нашите. Ние ще си свършим нашата работа и ще бъдем верни на тази ярка, кратка и твърда концепция, няма да я забравим и нещо повече - за нея ще говорим, ще пеем, ще поетизираме, нея ние ще я разтръбим по целия свят. Нека да нямаме никакви комуникационни средства, нека да няма за нас никакъв печат - съвременен печат, който се пази като от огън да не попадне някоя дума, сричка наша, някой куплет в техните стихове - откъдето ние сме изключени напълно, драстично дори в една конвенция дори, където за свобода на слово и печат има закони. И нещо повече, изчезва и всичко, всичко през онова зловещо утро 6.XII.1957 г., в 5 ч. - на тъмнина и студ. Но нека добавим и не се питаме вече, как ще звучи на страхливите, които изпадат в паника, когато чуят думата: Свобода на мисълта, на перото, на печата - граждански свободи на модерната демократична държава. Нека им е честито - “Царството ми не е от този свят”. Тоя, който нямаше царство, а беше цар, Тоя, който на 33 години заковават Го на кръст за някаква приказка само, те успяха да Му затворят устата, Тоя, който смятаха за слаб човек, а беше успял двете власт еднакво - в два свята, еврейски и римски, показа и доказа колко бедни, колко слаби бяха и двете, колко безперспективни. Изчезнали и потънали в забвение и прах в Историята. Остана само Той с кротката дума на уста, да свети до ден днешен: “Аз затова се родих, за Истината. Да свидетелствувам за нея."
Август 24 - 1927 година, съборно слово - 429 страница: “Ще ви запаля веднъж и няма да се освободите от това запалване. Запаля ли ви веднъж, и целия свят да излезе да ви гаси, не ще може да ви изгаси. Колкото повече ви гасят, толкова повече ще се запалвате и ще горите, без да изгаряте”. “Светлина на нозете ми е Твоето Слово” - казва Писанието.
Аз желая всички да носите запален светилника, който Господ ще ви даде днес. С този запален светилник тръгнете по определения от Бога път!”
Какво сме преживяли през тоя августовски ден, след като сме чули тази беседа какво почти нищо не помним. Колко тогава не разбирахме величието на това време и на тези духовни празнични часове, за да ги уловим и с най-големите детайли да ги нанесем на хартия - те много неща щяха да ни разкажат днес, за да имаме ясна картина за преживяването ни. Но ние бяхме толкова млади - младостта е безогледна, летяхме тогава, радвахме се и много измина и това само помним. Заслушани сега в последните думи на този събор - сега, тъкмо сега след петдесет години имаш усещането, че завесите паднаха и ние сме изправени пред една разкошна видимост и идеите прелитат, думите искрят, бентът вдигнат и ние искаме всичко да кажем.
Хора, люде обикновени - дошли по своя воля - изпратени, казваме Днес, поканени, следователно определени - определени за много неща, избрани за много дела, един живот, живян необикновено, не с празни ръце и не със заспало сърце. Нашите хора, на тия люде, на тия ученици, масово стекли се на този събор от села и градове, с всичките типични народни носии от видинския край, до към Средногорието и Стара Загора ...и Бургас, опираше до Свиленградско. Всичко това смесено с градското население, образуваше нещо внушително красиво и простонародно, типично българско. Говореха на всички диалекти, и думичката братство се лееше като музика. Всичко беше познато, характерно със своите национални белези, с типичната историческа българска атмосфера. На тези хора, съставляващи неговата аудитория, Той говореше пред тях, Той застла богатата духовна трапеза - чиста и доброплодна и ги покани да чуят, да видят и да преживеят величествения момент, да дефилират пред очите на Безконечния.
По-късно те щяха да бъдат нахранени и физически - докато едни слушаха, дежурните за деня режеха зеленчук и казаните под силен огън вряха. Братството присъствуваше на събор.
И сега в последния ден думите: "Ще ви запаля” и думите: “запалени светилници”, които дават на праведния по един запален светилник.
Картината е поразяваща, едва днес ние можем да си я представим. Тя е съществувала през всичките тези години и неговите прости люде облечени в своите пъстри носии, препасани с червени пояси, жените със сукмани виждайки и стегнати шаячни потури - всички тия хора, връщайки се по своите родни места, щяха да имат нещо свръх, един запален светилник.
Имахме го всички - и нещо друго, също така много важно и знаменателно - ние, ние бяхме запалени. Необикновен огън, от Необикновена ръка. Огън и светилник!... Какво шествие по ум, по сърце, по воля човек и ако с това въоръжен с един запален светилник, а в сърцето му едно запалено огнище.
Човекът е всичко - причините лежат у него”. Човекът е всичко, казваме и ние. Човекът упражнява огромно влияние и неговото значение в общия ход на светлината е огромно.
Тия хора със запалени светилници не са стояли със скръстени ръце -светлината. - лети, светлината залива всичко. Огънят гори и топли - топлината също лети и е във вечен двубой със студа.
Там, където са тези със запалени светилници и със запалени сърца, преодолени са и тъмнината и студа, и голямата нощ и голямата зима.
Праведните, учениците затова се силни хора, затова нищо не ги лови, затова те могат да влияят благотворно, да помагат и да облекчават болезните на страждущите. Затова ти слушаш техния зов и те изпълва тяхната воля. Затова те могат да предотвратят дори и природни бедствия и колкото тези люде са повече - както ония деца, за които бащата се грижи, които го обичат и които го слушат. Силата на такива люде е изпитана и проверена, те са солта на земята, те са тил на народите, те са пазители значи това. Човек трябва да има въображение и да си представи цялата тази композиция на нашето време. Всред една гъста, непроходима гора, върху тъмата на една нощ, която напираше отвред - столетието бе бурно, тревожно, да не кажем безперспективно - да не се връщаме назад, бе и кърваво. При наличието на тази обстановка всред един народ от 5 или 6 милиона, тръгват неговите хора, и дали са само те, и изгревските дворове, със запалени светилници и запалени сърца. И светлината и огъня са необикновени - нищо не ги гаси, а имат свойството да светят и да топлят на големи площи и разстояния.
Защото Тези със запалените светилници мислят, чувствуват, работят и живеят между хора. Никой, нито едните, нито другите подозират състава и силата на този огън и на тая светлина, на тия запалени светилници, и не е важно това, важно е само едно: да е светло, да е топло.
Ние нямаме желание да се вдълбочим в идеята и дали ще бъде тя разбрана и възприета. Какво са правили те, каква работа са свършили, какво въздействие са имали - нека историята се занимава един ден с това. За нас е важно да се произнесем, но няма да подминем факта, няма да преминем Истината, до която днес науката бавно се домогва. Огромната сила на мисълта - колко повече, когато тя е права, когато е светла, колко силни са чувствата, когато са чисти, когато са топли, колко голямо е влиянието на един офицер, които стоят винаги на стража да охраняват покоя, живота на всички. Тежко и горко на един народ, на едно общество, на един град, на едно семейство, ако между тях няма такива със запалени светилници. Казано фигуративно, ако няма между тях люде - праведни, чисти, истинолюбиви, любящи, добри, умни, разумни, милосърдни - такива със запалени светилници.
Казва се в Писанието: “Ако десет души праведни се намират в Содом и Гомор няма да ги унищожим с огън тия градове на безпътието, на грях и разврат.” Ала не се намериха. Великите закони са вечни и валидни за всички времена. Истината е една вечна през вечността.
Направи го Той и ги изпрати всред народа ни. За Него и за тях бъдещето щеше да говори.
Последния ден и последния дар - запалените светилници и искрата в нашите сърца!...
